схващанията на Техноцентъра, колкото тези на Техноцентъра — от схващанията на човечеството.
Раздвижих се из тъмната стая, блъснах една ниска масичка с коляно и останах нрава.
— И нищо от всичко това не ни дава отговор на въпроса кой се опитва да те убие — заключих аз.
— Да.
Джони стана и се разходи до отсрещния край на стаята. Пламна клечка кибрит и той запали една свещ. Сенките ни заиграха но стените и тавана.
Джони се приближи и нежно сграбчи ръцете ми над лактите. Меката светлина оцветяваше къдриците и клепачите му в бакърено, очертаваше високите му скули и волевата брадичка.
— Защо си толкова упорита? — понита той. Взрях се в него. Лицето му беше само на сантиметри от моето. Бяхме еднакви на ръст.
— Пусни ме — казах.
Вместо това той се наклони напред и ме целуна. Устните му бяха нежни и топли, а целувката сякаш продължи часове. „Той е една машина — помислих си. — Човек, но отвътре машина.“ Затворих очи. Нежната му ръка докосна страната ми, шията, тила.
— Слушай — прошепнах аз, когато се разделихме за момент.
Джони не ме остави да довърша. Вдигна ме на ръце и ме отнесе в другата стая. Високото легло. Мекият дюшек и дебелият юрган. Светлината на свещта от другата стая трепкаше и танцуваше, докато ние се разсъблякохме един друг с някаква неочаквана неотложност.
Любихме се три пъти през онази нощ, отговаряйки всеки път на бавните, сладостни новели на докосването, топлината и близостта и на нарастващата сила на усещането. Спомням си, че втория път гледах надолу към него; очите му бяха затворени, косата му бе паднала свободно над челото, свещта осветяваше избилата но бледите му гърди червенина, неговите изненадващо силни ръце се издигаха нагоре, за да ме държат на място. В онзи миг той бе отворил очите си, за да ме погледне, и аз видях в тях отразени само чувството и страстта на момента.
Някъде призори заспахме и точно когато се обръщах настрани и се отдръпвах, почувствах хладното докосване на дланта му върху бедрото си с някакво покровителствено, случайно движение, без каквото и да било чувство за притежание.
Нападнаха ни точно преди разсъмване. Бяха петима, не лусусианци, но със здрави мускули, и петимата — мъже, които действаха добре заедно като екип.
Първият миг, в който ги чух, бе когато вратата на апартамента се блъсна и се отвори. Изтърколих се от леглото, застанах със скок встрани от вратата на спалнята и ги наблюдавах как влязоха вътре. Джони седна на леглото и извика нещо, когато първият насочи един зашеметител. Джони си бе нахлузил памучни гащета преди да заспи, аз бях гола. Вярно е, че е неизгодно човек да се бие гол, когато противниците му са облечени, но най-големият проблем е психологически. Ако си в състояние да превъзмогнеш чувството за уязвимост, останалото е лесно да се компенсира.
Първият мъж ме видя, въпреки това реши да зашемети Джони и заплати за грешката си. Избих с крак оръжието от ръката му и го повалих на пода с един удар зад лявото ухо. Още двама нахълтаха в стаята. Този път и двамата бяха достатъчно умни, за да се заемат най-напред с мен. Другите двама се нахвърлиха срещу Джони.
Аз блокирах първия удар със стегнати пръсти, парирах един действително опасен ритник и отстъпих встрани. Вляво имаше висок скрин — горното чекмедже излезе лесно и беше тежко. Едрият мъж пред мен прикри лицето си с две ръце, вследствие на което дебелото дърво стана на трески, но инстинктивната му реакция го остави за секунда открит и аз се възползвах от мига, нанасяйки ритник с цялото си тяло. Мъж номер две изръмжа и падна по гръб върху своя партньор.
Джони се съпротивляваше, но един от нападателите го бе хванал за гърлото с душеща хватка, докато в това време другият го държеше за краката. Аз се надигнах от пода до клекнало положение, парирах удара от моя номер две и прескочих леглото. Типът, който държеше краката на Джони, излетя през стъклото и дървенията на прозореца, без да каже нито дума.
Някой се хвърли върху гърба ми и аз се претърколих заедно с него през леглото и пода, изправяйки го до стената. Този си го биваше. Той пое удара с рамо и се опита да ме улучи в нервния център под ухото. Допълнителните пластове мускули там го притесниха за момент, аз забих лакът дълбоко в стомаха му и се изтърколих настрани. Мъжът, който държеше Джони, го пусна и ми нанесе един ритник в ребрата като по учебник. Поех наполовина удара и почувствах, че поне едно от ребрата ми излезе от строя. После се завъртях и без да се стремя към каквато и да било елегантност, използвах лявата си ръка, за да размажа левия му тестикул. Мъжът изпищя и напусна играта.
Нито за миг не бях забравила зашеметителя, който беше на пода, нито пък последният от противниците го беше забравил. Той се обърна, втурна се към отдалечения край на леглото и се просна на четири крака, за да сграбчи оръжието. Вече определено усещайки болката от счупеното ребро, аз повдигнах масивното легло, както си беше с Джони върху него, и го стоварих върху главата и раменете на мъжа.
Пъхнах се под леглото откъм моята страна, измъкнах зашеметителя и се оттеглих в ъгъла.
Един от мъжете бе излязъл през прозореца. Намирахме се на втория етаж. Първият, който бе влязъл в стаята, продължаваше да лежи на прага. Онзи, когото бях изритала, беше успял да се изправи на едно коляно и на лакти. По кръвта от устата и брадичката му се досетих, че някое от ребрата му е пробило белия дроб. Той дишаше много неравномерно. Леглото беше премазало черепа на другия мъж на пода. Типът, който душеше Джони, се бе свил близо до прозореца, държеше се за чатала и повръщаше. Зашеметих го, за да не вика, приближих се към другия, когото бях ритнала, и го повдигнах за косата.
— Кой ви изпрати?
— Оди се еби.
Той изплю малко кървава слюнка в лицето ми.
— Може би по-късно — казах аз. — Още веднъж, кой ви изпрати?
Допрях три пръста до страната му, където гръдният кош изглеждаше хлътнал, и натиснах.
Мъжът изкрещя и страшно пребледня. Когато се закашля, кръвта му изглеждаше прекалено червена върху фона на бледата му кожа.
— Кой ви изпрати?
Допрях четири пръста до ребрата му.
— Епископът!
Той направи опит да се отдръпне от пръстите ми.
— Кой епископ?
— Храма на Шрайка… Лусус… недейте, моля ви… о, по дяволите…
— Какво смятахте да правите с него… с нас?
— Нищо… о, по дяволите… недейте! Имам нужда от лекар, моля ви!
— Разбира се. Отговаряй.
— Да го зашеметим, да го откараме… обратно в Храма… Лусус. Моля ви. Не мога да дишам.
— А мене?
— Да ви убием, ако се съпротивлявате.
— Добре — повдигнах го още малко за косата, — дотук добре. За какво им е?
— Не знам.
Той изкрещя много силно. Не откъсвах едното си око от вратата на апартамента. Зашеметителят все още беше в дланта ми, под кичура коса в юмрука.
— Не… знам… — зяпна с уста мъжът. Вече кървеше сериозно. Кръвта капеше върху ръката ми и лявата ми гърда.
— Как се добрахте дотук?
— ЕМПС… на покрива…
— Откъде се телепортирахте?
— Не знам… Заклевам се… някакъв град във водата. Колата е настроена да се върне там… моля ви!
Разкъсах дрехите му. Не се виждаше инфотерм. Никакви други оръжия. Точно над сърцето му имаше татуировка на син тризъбец.
— Гунда? — попитах аз.
— Да… От Братството на Парвати. Вън от Мрежата. Вероятно много трудно за проследяване.
