— Полузабравени сънища. Има празноти.
— И все пак знаеш какво е чувствал.
— Спомням си онова, което конструкторите са смятали, че е чувствал.
— Разкажи ми.
— Какво?
Кожата на Джони беше много бледа в тъмното. Късите му къдри изглеждаха черни.
— Какво означава да умреш. Какво означава да се родиш отново.
Джони ми разказа с много нежен, почти мелодичен глас, като понякога преминаваше на английски — твърде архаичен, за да бъде разбран, но далече по-красив за ухото от хибридния език, на който говорим днес.
Разказа ми какво значи да бъдеш поет, обзет от стремеж към съвършенство, много по-суров към своите собствени усилия, отколкото и най-злостните критици. А критиците са били злостни. Неговото творчество е било отхвърляно, осмивано, описвано като вторично и глупаво. Твърде беден, за да може да се ожени за жената, която обичал, заема пари на брат си в Америка и по този начин губи последната възможност за финансова обезпеченост… и след кратката слава, когато постига пълната зрелост на своите поетични сили, веднага става жертва на „туберкулозата“, отнела живота на майка му и на брат му Том. После — изпратен в изгнание в Италия, както се говори, „заради здравето му“, като е знаел през цялото време, че това означава самотна, мъчителна смърт на двадесет и шест годишна възраст. Говореше ми за страданието да вижда почерка на Фани върху писмата, чието отваряне за него е било прекалено болезнено; говореше за верността на младия художник Джоузеф Севърн, избран за придружител на Кийтс по време на пътуването от „приятели“, които накрая изоставили поета; за това, как Севърн се е грижил за умиращия и е стоял край него през сетните му дни. Разказа ми за кръвоизливите нощем, за д-р Кларк, който му правел кръвопускания и му предписвал „упражнения и чист въздух“, и за крайното религиозно и лично отчаяние, което довело Кийтс дотам да настоява собствената му епитафия да бъдат издяланите на камък думи:
„Тук лежи човек, чието име бе написано върху вода.“
Единствено крайно мъждивата светлина отдолу осветяваше високите прозорци. Лицето на Джони изглеждаше така, сякаш плуваше в наситения с нощни аромати въздух. Той разказваше как се събудил в леглото си след своята смърт, в леглото, където бил умрял, все още под грижите на д-р Кларк, за това, как си спомнил, че е поетът Джон Кийтс, така както човек си спомня самоличност от бързо избледняващ сън, докато през цялото време знае, че е нещо друго.
Разказа ми за продължилата илюзия, за пътуването обратно до Англия, за срещата с Фани,която не била Фани, и за почти умственото разстройство, породено от това. Разказа ми за своята неспособност да пише повече поезия, за нарастващото отчуждение от киборговите самозванци, за неговото оттегляне в нещо наподобяващо кататония, съчетана с „халюцинации“ от действителното му битие на И И в почти неразбираемия (за един поет от деветнадесети век) Техноцентър. И за окончателното рухване на илюзията и изоставянето на „проекта Кийтс“.
— В действителност — рече той — цялата проклета шарада ме караше да не мисля за нищо друго освен за един откъс в някакво писмо, написано от мен… от него… до брат му Джордж известно време преди да се разболее. Кийтс казва:
„Възможно ли е да няма по-висши същества, които се наслаждават на всяко грациозно, макар и инстинктивно положение, в което може да се озове умът ми, така както аз се забавлявам от бдителността на някой хермелин или от страха на някой елен? Макар че уличната свада е нещо ненавистно, енергиите, които се проявяват по време на нея, са прекрасни. Чрез някое висше същество нашите разсъждения могат да придобият същия характер — макар и погрешни, те може да са прекрасни. Това е самото онова нещо, в което се състои поезията.“
— Смяташ, че… „проектът Кийтс“… е бил зло ли? — попитах аз.
— Убеден съм, че всичко, което мами, е зло.
— Може би ти си повече Джон Кийтс, отколкото желаеш да приемеш.
— Не. Липсата на поетически инстинкт се прояви другояче дори и в хода на най-усърдно измислената илюзия.
Погледнах тъмните очертания на формите в тъмната къща.
— Изкуствените Интелекти знаят ли, че сме тук?
— Вероятно. Почти сигурно. Няма място, където бих могъл да отида, на което Техноцентърът да не може да ме проследи и да ме открие. Но ние избягахме от властите и от разбойниците в Мрежата, нали?
— Но сега ти знаеш, че твоят нападател е бил някой… някакво разузнаване в Техноцентъра.
— Да, но само в Мрежата. Подобно насилие не би било търпяно в Техноцентъра.
От улицата се чу шум. Надявах се, че е някой гълъб. Или може би вятърът, понесъл боклук над калдъръма.
— Как ще реагира Техноцентърът на моето присъствие тук?
— Нямам никаква представа.
— Сигурно това място е тайна.
— То е… нещо, което според тях няма отношение към човечеството.
Поклатих глава, безполезен жест в тъмното.
— Пресъздаването на старата Земя… възкресяването на… колко?… човешки личности като киборги на този пресъздаден свят… И И, които убиват ИИ… да е без значение! — аз се разсмях, но успях да овладея смеха си. — Дявол да го вземе, Джони.
— Почти сигурно.
Отидох до прозореца, без да се интересувам, че бих могла да бъда мишена на някого от тъмната улица под нас, и извадих пипнешком една цигара. Бяха влажни от следобедното преследване из снежните преспи, но една се запали.
— Джони, преди малко, когато каза, че аналогът на старата Земя е пълен, аз възкликнах: „Защо, за Бога?“ и ти отвърна нещо от рода на: „Сигурно наистина е така.“ Това просто остроумна забележка ли беше, или имаше нещо предвид?
— Имам предвид, че е възможно това наистина да е за Бога.
— Обясни ми.
Джони въздъхна в тъмното.
— Аз не разбирам точното предназначение на „проекта Кийтс“, нито на другите аналози на старата Земя, но подозирам, че това е част от някакъв проект на Техноцентъра отпреди поне седем стандартни века за осъществяване на Абсолютния Интелект.
— Абсолютния Интелект — повторих аз и издухах дим от устата си. — А-ха. Значи Техноцентърът се опитва да… какво… да създаде Бог?
— Да.
— Защо?
— Няма прост отговор, Брон. Точно толкова, колкото има прост отговор на въпроса, защо човечеството е търсило Бог в милиони образи в течение на десет хиляди поколения. Но при Техноцентъра интересът е по-скоро в търсенето на по-голяма резултатност, на по-надеждни начини за боравене с… променливите величини.
— Но Техноцентърът може да разчита на себе си и на мегаинфосферата на още двеста свята.
— И пак ще има празноти в… прогностичните възможности.
Изхвърлих цигарата си през прозореца, наблюдавайки как огънчето пада в нощта. Ветрецът неочаквано стана студен. Сгуших се в себе си.
— По какъв начин всичко това… старата Земя, възкресителните проекти, киборгите… по какъв начин води това до създаването на Абсолютния Интелект?
— Не знам, Брон. Преди осем стандартни века, в началото на Първата информационна ера, един човек на име Норбърт Винер пише: „Може ли Бог да играе някаква смислена игра със своето собствено творение? Може ли който и да било творец, дори и да е ограничен, да играе някаква смислена игра със своето собствено творение?“ Човечеството се е занимавало неубедително с това чрез своите първоначални ИИ. Техноцентърът се бори с възкресителните си проекти. Може би програмата за ИИ е била завършена и всичко това остава функция на абсолютното Творение-Творец, една личност, чиито мотиви са толкова далече от
