— Имало е само още едно лице, така ли?
— Да.
Кимнах. Телепортаторните регистри щяха да разкриват всички междузвездни престъпления, ако през техните портали се извършваше истинско телепортиране — тогава по транспортните данни щяхме да можем да пресъздаваме индивида до последния грам и последната молекула. Но същността на телепортатора е друга. Той представлява просто една дупка в пространството и времето, издълбана на принципа на фазовата изключителност. Ако телепортаторният престъпник (или престъпница) не е използвал собствената си карта, единствените данни, които получаваме за него, са откъде тръгва и къде отива.
— Откъде сте тръгнали заедно с другия човек? — попитах аз.
— От Тау Сети Сентър.
— Имате ли кода на портала?
— Разбира се.
— Хайде да приключим с този разговор и да идем там — казах аз. — Това място смърди до небесата.
ТС2, както от незапомнени времена наричат Тау Сети Сентър, несъмнено е най-гъсто населената планета в Мрежата. Освен петте милиарда население, което се боричка за място върху площ, по-малка от половината суша на старата Земя, планетата има и един екологичен орбитален пръстен, който дава подслон на още половин милиард души. Освен че е столица на Хегемонията и седалище на Сената, ТС2 е и главен търговски център на Мрежата. Разбира се, порталният номер, който имаше Джони, ни доведе до терминал с шестстотин портала в един от най-високите небостъргачи в Ню Лондон, един от най-старите и най-големи квартали на града.
— Дявол да го вземе — казах, — нека да пийнем по нещо.
Близо до терминала имаше голямо изобилие от кръчми и аз избрах една сравнително спокойна — беше в стил моряшка таверна, мрачна, прохладна, с много фалшиво дърво и фалшив бронз. Поръчах си бира. Никога не пия концентрати и не използвам флашбек, когато правя разследване. Понякога си мисля, че това, което ме задържа в този занаят, е нуждата от самодисциплина.
Джони също си поръча бира — тъмно германско питие, което се вари и се бутилира на Ренесанс Вектор. Улових се, че се чудя какви ли пороци би могъл да има един киборг, и попитах:
— Какво друго открихте, преди да ме посетите? Младият мъж разпери ръце:
— Нищо.
— Вие ме занасяте — изрекох почтително, — това е някаква шега. При положение че разполагате с всички възможности на един ИИ, да не можете да проследите къде е бил и какво е правил вашият киборг няколко дни преди да ви се случи… нещастието?
— Не мога — каза Джони и си сръбна от бирата. — Всъщност бих могъл, но има важни причини, поради които не желая други ИИ да разберат, че правя разследване.
— Подозирате ли някого от тях? Вместо отговор Джони ми подаде едно тънко листче от вселенската си кредитна карта.
— Тъмното петно е причинено от убийството ми и тук се вижда, че в продължение на пет дни не е отчитано нищо. Ето мястото.
— Струва ми се, казахте, че сте останали разграден само за една минута.
Джони се почеса с пръст по бузата.
— Имах късмет, че са се заличили данните само за пет дни — отвърна той.
Махнах с ръка на келнера, който беше човек, и си поръчах още една бира.
— Вижте какво, Джони — рекох, — каквото и да представлявате, аз никога няма да успея да вникна във вашия случай, ако не узная повече за вас и за нещата, свързани с вас. Защо някой ще иска да ви убие, след като е известно, че ще бъдете възстановен — или нещо подобно, дявол да го вземе!
— Виждам два възможни мотива — каза Джони над бирата си.
Кимнах и подех:
— Единият е да се предизвика тъкмо това заличаване на паметта, което е налице. Ако е така, от това би следвало, че всичко, което някой е искал да забравите, ви се е случило — или сте го узнали горе-долу през миналата седмица. Кой е вторият мотив?
— Да ми се изпрати послание — отвърна Джони, — само че не зная нито какво е то, нито от кого е.
— Знаете ли кой би искал да ви убие?
— Не.
— Съвсем нищо ли не ви идва наум?
— Нищо.
— Повечето убийства — отбелязах аз — са резултат от състояние на внезапен и неразумен гняв от страна на човек, когото жертвата познава добре. Някой член на семейството. Някой приятел или любовник. По-голямата част от предумишлените убийства обикновено се извършват от някой близък на жертвата.
Джони не отговори. В израза на лицето му имаше нещо, което ми се стори изключително привлекателно — някаква мъжка сила, съчетана с женски усет за нещата. Може би това се четеше в очите му.
— Изкуствените интелекти имат ли семейства? — попитах. — Кръвни вражди? Спречквания? Скандали между любовници?
Той леко се усмихна и отвърна:
— Не. Съществуват общности, които приличат на семейства, но в тях — за разлика от човешките семейства — няма изисквания нито за чувства, нито за отговорност. „Семействата“ на ИИ всъщност се свеждат до групи със специален общ код, благодарение на който тенденциите на някои процеси се проследяват по-лесно и от самото им начало.
— Значи не смятате, че ви е нападнал друг, ИИ?
— Възможно е — отвърна Джони, като въртеше чашата си с две ръце. — Но просто не виждам защо е трябвало да ме нападат чрез моя киборг.
— Може би така достъпът е по-лесен?
— Може би. Обаче това усложнява нещата за нападателя. Едно нападение, извършено в самата информационна равнина, би било несравнимо по-смъртоносно. Освен това наистина не виждам какъвто и да било мотив за друг ИИ. Няма смисъл. Аз не представлявам заплаха за никого.
— А защо имате киборг, Джони? Ако разбера с какво се занимавате, възможно е да се досетя и за някакъв мотив.
Той взе една хрускава бисквита и започна да си играе с нея.
— Имам киборг… до някаква степен съм киборг, понеже моята… функция… е да наблюдавам човешките същества и да реагирам на техните действия. В известен смисъл и аз самият съм бил някога човек.
Намръщих се и поклатих глава. Не виждах никаква логика в тези думи.
— Чували ли сте за проектите за възстановяване на личността? — попита той.
— Не.
— Ами за този преди една стандартна година, когато специалистите от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ създадоха повторно личността на генерал Хорас Гленън-Хайт, за да разберат защо е бил толкова велик военачалник? По новините непрекъснато говореха за това.
— А, да.
— И така, аз съм… или бях… един по-ранен и много по-сложен проект за възстановяване. Моята личност беше пресъздаден от Техноцентъра поет от старата Земя още отпреди Хеджира. Древен. Роден в края на осемнадесети век по Стария календар.
— По дяволите, как може да се реконструира личност от толкова старо време?
— По писмени данни — отвърна Джони. — Писмата му. Дневниците му. Критични биографии. Свидетелства на приятели. Но най-вече стиховете му. Възпроизвеждащите устройства пресъздават обстановката, включват в действие познатите фактори и се стремят да постигнат максимална прилика с творческите възможности на някогашния индивид. И voila — възниква нов елемент от Техноцентъра. Отначало подобието е било доста грубо, но към момента, в който бях създаден, стана сравнително сполучливо. Първият ни опит беше един поет от двадесети век на име Езра Паунд. Съответният елемент от Техноцентъра се държеше самоуверено до абсурд, страдаше от невероятни предразсъдъци и на практика
