да стегне в клещи електронния периметър на Спецчаст 87.2. Задържахме ги, но не можем да не се възхищаваме на умението им…
— Три хиляди копиемета? — тихо го прекъсна президентът.
— Да, госпожо.
Гладстоун се усмихна. Престанах да скицирам и си помислих колко се радвам, че не съм обект точно на тази усмивка.
— Вчера на съвещанието не ни ли беше казано, че прокудените имат най-много шест… седемстотин бойни единици? — Думите бяха отправени към Морпурго. Президент Гладстоун се извърна, за да погледне генерала. Дясната й вежда се вдигна въпросително.
Генерал Морпурго свали пурата, намръщи се и извади малко парченце от нея иззад долните си зъби.
— Такава беше информацията, която ни предостави разузнаването. Оказа се погрешна. Гладстоун кимна.
— Съвещателната комисия на ИИ участваше ли в тази разузнавателна преценка?
Всички очи се насочиха към съветник Албедо. Прожекцията беше съвършена — той седеше на стола си сред другите, с отпуснати върху облегалките ръце в спокойна поза и не се забелязваше замъгленост или прозрачност, типични за подвижните прожекции. Лицето му беше продълговато, с високи скули и подвижна уста, в която се долавяше загатване за сардонична усмивка дори в най-сериозните моменти. Сега бе настъпил сериозен момент.
— Не, г. президент — отвърна съветник Албедо, — Съвещателната комисия не беше помолена да прецени силата на прокудените.
Гладстоун кимна.
— Приемам — рече тя, все още обръщайки се към Морпурго, — че когато са пристигнали оценките на разузнаването на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, те са включвали проекциите на Комисията.
Генералът от ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: сухопътни войски хвърли свиреп поглед към Албедо.
— Не, госпожо — отвърна той. — Тъй като Техноцентърът не признава да поддържа контакт с прокудените, чувствахме, че неговите проекции в никакъв случай няма да са по-добри от нашите. Всъщност, използвахме агрегатната ИИ мрежа ИТМ:ВУО13, за да направим преценката си. — Военният отново пъхна скъсената пура в устата си. Брадичката му щръкна напред. Когато говореше, думите му излизаха около пурата. — Би ли могъл Техноцентърът да се справи по-добре?
Гладстоун погледна към Албедо.
Съветникът леко помръдна дългите пръсти на дясната си ръка.
— Нашите преценки… за този рояк… предполагаха от четири до шест хиляди бойни единици.
— Вие… — с почервеняло лице започна Морпурго.
— Вие не споменахте това по време на съвещанието — прекъсна го президент Гладстоун. — Нито пък по време на предишните ни обсъждания.
Съветник Албедо сви рамене.
— Генералът е прав — каза той. — Ние не поддържаме контакт с прокудените. Преценките ни не са по- сигурни от тези на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, просто се… основават на други фактори. Историческо-тактическата мрежа на военното училище „Олимп“ върши отлична работа. Ако ИИ там са били с една единица по- проницателни по скалата на Тюринг-Демлер, ще трябва да ги върнем в Техноцентъра. — Той отново направи грациозен жест с ръка. — В този случай, факторите, използвани от Комисията, могат да бъдат от полза за бъдещо планиране. Разбира се, ние ще прехвърлим всички проекции на тази група по всяко време.
Гладстоун кимна.
— Направете го незабавно.
Тя се обърна към екрана и останалите сториха същото. Усещайки мълчанието, мониторите в помещението усилиха високоговорителите и за пореден път можехме да чуем победните викове, писъците за помощ и спокойното изреждане на позиции, посоки на стрелба и команди.
Най-близката стена беше прожекция на живо от фотонния кораб КХ „Н’Джамена“, който търсеше оцелели сред купищата останки от Бойна група В. 5. Повреденият фотонен кораб към който се приближаваше, увеличен хиляда пъти, приличаше на пръснал се отвътре нар, чиито семки и червена кора бавно се премятаха в облак от парчета, газове, замръзнали летливи вещества, милиони микроелектронни части, измъкнати от техните гнезда, хранителни припаси, бъркотия от снаражение и много, много трупове, разпознаваеми от време на време по марионетното размахване на ръце и крака. Лъчът на прожектора на „Н’Джамена“ — с десетметрова широчина след кохерентния си скок от трийсет и две хиляди километра — играеше по сгрените от звездите замръзнали останки и фокусираше отделни предмети, страни и лица. По някакъв ужасен начин, гледката беше страшно красива. Отразената светлина правеше лицето на Гладстоун много по-старо.
— Адмирале — каза тя, — нормално ли е роякът да чака, докато Спецчаст 87.2 се прехвърли в системата? Сингх докосна брадата си.
— Питате, дали не е било капан, г. президент?
— Да.
Адмиралът погледна колегите си, а после и Гладстоун.
— Мисля, че не. Ние смятаме… аз смятам… че когато прокудените са видели силата на бойната ни ангажираност, са реагирали естествено. Това обаче означава, че са напълно решени да завладеят системата на Хиперион.
— Могат ли да го направят? — попита Гладстоун, все още вперила очи в премятащите се останки над нея. Тялото на младеж, наполовина в космически костюм и наполовина извън него, се премяташе към камерата. Изхвръкналите очи и дробове се виждаха ясно.
— Не — отвърна адмирал Сингх. — Могат да ни залеят с кръв. Дори могат да ни отблъснат в плътна отбрана около самия Хиперион. Но не могат да ни победят или да ни прогонят.
— Или да унищожат телепортатора? — Гласът на сенатор Ришо беше напрегнат.
— Нито да унищожат телепортатора — отвърна Сингх.
— Той е прав — рече генерал Морпурго. — Залагам професионалната си кариера за това.
Президентът се усмихна и се изправи. Другите, включително и самият аз, побързахме да я последваме.
— Вече сте я заложили — меко каза на Морпурго Гладстоун. — Вече сте я заложили. — Тя се огледа. — Ще се срещнем тук, когато събитията го изискват. Г. Хънт ще бъде връзката ми с вас. Междувременно, дами и господа, работата на правителството ще продължи. Довиждане.
Докато другите излизаха, аз отново седнах и накрая останах сам в помещението. Високоговорителите пак се усилиха. По една от лентите крещеше мъж. Чуваше се безумен смях. Навсякъде около мен на черния фон бавно се движеха звезди и светлината им студено се отразяваше в останките и развалините.
Правителственият дом беше построен във формата на Давидова звезда и в центъра й, скрита от ниски стени и стратегически засадени дървета, имаше градина: по-малка от официалните акри цветя в Еленовия парк, но не по-малко красива. Разхождах се там, под спускащата се нощ и преливащото в златисто синьо- бяло небе на Тау Сети, когато към мен приближи Мейна Гладстоун.
Известно време вървяхме заедно в мълчание. Забелязах, че е сменила костюма си с дълга роба от тези, които носят благородните матрони на Патауфа — широка и надиплена, покрита със сложни тъмносини и златисти мотиви, които почти съответстваха на помръкващото небе. Ръцете на Гладстоун бяха потънали в скрити джобове, широките ръкави шумоляха от ветреца, а краят на дрехата се влачеше по млечнобелите плочи на пътеката.
— Оставихте ги да ме разпитат — казах аз. — Любопитен съм защо.
Гласът на Гладстоун беше уморен.
— Те не предаваха. Нямаше опасност информацията да изтече.
Усмихнах се.
— Все пак вие им позволихте да ме подложат на всичко това.
— Службата за сигурност искаше да разбере за тях толкова, колкото щяха сами да разкрият за себе си.
