— За сметка на каквото и да е… неудобство… от моя страна — допълних аз.
— Да.
— А Службата за сигурност знае ли за кого са работили?
— Мъжът спомена Харбрит — отвърна президентът. — Службата за сигурност е напълно уверена, че е имал предвид Емлем Харбрит.
— Брокерът от Аскуит ли?
— Да. Тя и Даяна Филомел са били свързани със старите роялистки фракции на Гленън-Хайт.
— Бяха аматьори — казах аз, като си спомних как Хърмънд спомена името на Харбрит и безредния разпит на Даяна.
— Разбира се.
— Роялистите свързани ли са с някоя сериозна група?
— Само с църквата на Шрайка — отвърна Гладстоун. Тя спря там, където пътеката пресичаше малък поток с каменен мост. Президентът прихвана робата си и седна на една пейка от ковано желязо. — Никой от епископите още не се е показал от скривалището си, нали знаете?
— При тези безредици и вълнения, не ги обвинявам — рекох аз. Останах прав. Не се виждаха телохранители или монитори, но знаех, че ако направех каквото и да е заплашително движение към Гладстоун, щях да се събудя в ареста на Правителствената служба за сигурност. Облаците над нас загубиха последните си златисти багри и започнаха да сияят с отразената сребриста светлина на безбройните, извисяващи кулите си градове на ТС2. — Какво направи Службата за сигурност с Даяна и съпруга й? — попитах.
— Бяха подложени на сериозен разпит. В момента са… арестувани.
Кимнах. Сериозен разпит означаваше, че сега мозъците им се носеха в пълношунтови резервоари. Телата им щяха да се съхраняват в криогенен склад, докато закритият процес решеше дали действията им са равносилни на предателство. След процеса телата щяха да бъдат унищожени и Даяна и Хърмънд щяха да останат в „ареста“ с изключени сензорни и комуникационни канали. Хегемонията не прилагаше смъртно наказание от векове наред, но алтернативата не беше приятна. Седнах на дългата пейка, на два метра от Гладстоун.
— Пишете ли все още стихове?
Изненадах се от въпроса й. Погледнах надолу по градинската пътека, където полюляващите се японски фенери и скритите светлинни глобуси току-що се бяха включили.
— Всъщност, не — отвърнах аз. — Понякога сънувам в стихове. Или поне сънувах…
Мейна Гладстоун стисна ръце в скута си и се загледа в тях.
— Ако трябваше да пишете за събитията, които се развиват сега — рече тя, — каква поема щяхте да сътворите? Засмях се.
— Вече съм я започвал и изоставял на два пъти… или по-точно, той я бе изоставял. Беше за смъртта на боговете и колко трудно приемаха изместването си. Беше за преобразя ване, страдание и неправда. И беше за поета… който според него е страдал най-силно от тази неправда.
Гладстоун ме погледна. На отслабващата светлина лицето й представляваше множество от бръчки и сенки.
— И кои са боговете, изместени този път, г. Севърн? Човечеството или измамните богове, които създадохме, за да ни детронират?
— Откъде, по дяволите, бих могъл да знам? — изръмжах аз и се извърнах, за да погледам потока.
— Вие сте част и от двата свята, нали? От Човечеството и от Техноцентъра? Отново се засмях.
— Не съм част от никой свят. Някакво чудовище киборг тук, някакъв изследователски проект там.
— Да, но чие изследване? И с каква цел?
Свих рамене.
Гладстоун се изправи и аз я последвах. Пресякохме потока и се заслушахме в течащата по камъните вода. Пътеката се виеше между високи камъни, покрити с изящни лишеи, които отразяваха светлината на фенерите.
Възрастната жена спря на върха на късото каменно стълбище.
— Мислите ли, че Абсолютните в Техноцентъра ще успеят да създадат своя Абсолютен Интелект, г. Севърн?
— Ще построят ли Бог? — уточних аз. — Има и такива ИИ, които не искат да построят Бог. Поучили са се от човешкия опит, че да създадат следващото равнище на съзнание, означава да попаднат в робство, ако не и да бъдат напълно унищожени.
— Но дали истинският Бог ще изличи своите творения?
— В случая с Техноцентъра и хипотетичния АИ — отвърнах аз, — Бог е творението, а не творецът. Навярно един бог трябва да създава по-дребни същества във връзка със себе си, за да чувства някаква отговорност за тях.
— И все пак Техноцентърът очевидно е поел отговорността за човешките същества през вековете след отцепването на ИИ — каза Гладстоун. Гледаше ме напрегнато, сякаш преценяваше нещо по изражението на лицето ми.
Извърнах очи към градината. Пътеката грееше с бяла светлина, почти зловеща в мрака.
— Техноцентърът работи в полза на собствения си край — заявих аз и още докато изричах думите разбрах, че нито едно човешко същество не съзнава този факт по-добре от президент Мейна Гладстоун.
— А усещате ли, че човечеството вече не фигурира като средство за постигането на този край? Безпомощно махнах с дясната си ръка.
— Не съм творение на никоя култура — отново настоях аз. — Не съм благословен с наивитета на неволните творци, нито съм прокълнат от ужасното осъзнаване на творенията им.
— Генетично, вие сте истински човек — рече Гладстоун. Това не беще въпрос. И аз не отговорих.
— Твърди се, че Иисус Христос е бил истински човек — продължи тя. — И същевременно истински Бог. Пресечна точка на човешката природа и божествеността.
Удивих се от споменаването на тази стара религия. Християнството беше изместено първо от дзен- християнството, после от дзен-гностицизма, а след това от стотина по-жизнеспособни геологии и философии. Родният свят на Гладстоун не беше хранилище на отхвърлени вярвания и аз реших — и се надявах — че президентът също не бе такава.
— Ако е бил истински човек и истински Бог — отвърнах аз, — тогава аз съм неговият антиматериален образ.
— Не — възрази Гладстоун, — мисля, че това е Шрайка, срещу когото са се изправили вашите приятели поклонници.
Зяпнах я. За пръв път споменаваше Шрайка пред мен, въпреки факта, че знаех — а тя знаеше, че аз знаех — че планът, в резултат на който консулът беше отворил Гробниците на времето и бе освободил чудовището, е бил неин.
— Навярно и вие трябваше да отидете на това поклонничество, г. Севърн — рече президентът.
— В известен смисъл — отвърнах, — аз съм там. Гладстоун махна с ръка и вратата към частния й апартамент се отвори.
— Да, в известен смисъл сте там — каза тя. — Но ако жената, която носи вашия аналог, бъде разпната на легендарното трънено дърво на Шрайка, ще страдате ли и вие цяла вечност в сънищата си?
Нямах отговор на този въпрос, затова застанах там, без да кажа нищо.
— Ще поговорим на сутринта след съвещанието — завърши Мейна Гладстоун. — Лека нощ, г. Севърн. Приятни сънища.
8.
Мартин Силенъс, Сол Уайнтрауб и консулът залитат нагоре по дюните към Сфинкса, докато Брон Ламиа и Федман Касад се връщат с тялото на отец Хойт. Уайнтрауб се загръща здраво в пелерината си, опитвайки се да скрие бебето от яростта на шибащия пясък и светкавиците. Той гледа как Касад слиза от дюната. Дългите крака на полковника са черни и карикатурни на фона на наелектрифицирания пясък, ръцете на Хойт
