Консулът ниско нахлупва триъгълната си шапка и високо вдига яката си.
— Корабът има дълбочинен радар и сензори за засичане на движение. Той ще ни каже къде е отишъл полковникът.
— И Шрайка — добавя Силенъс. — Да не забравяме домакина си.
— Да вървим — казва Ламиа и се изправя на крака. Налага й се да се приведе срещу вятъра, за да може да върви напред. Свободните краища на наметалото на Хойт се развяват и плющят покрай нея, а собственото й наметало се вее назад. Тя открива пътеката на краткотрайното проблясване на светкавиците и тръгва напред към началото на долината, като поглежда зад гърба си единствено, за да види дали другите я следват.
Мартин Силенъс се отдалечава от палатката, взима Мьобиусовия куб на Хет Мастийн и вятърът отвява лилавата му барета. Силенъс застава там и внушително ругае, спирайки едва, когато устата му започва да се пълни с пясък.
— Хайде — вика Уайнтрауб, сложил длан върху рамото на поета. Сол усеща как пясъкът шиба лицето му и разрошва късата му брада. С другата ръка покрива гърдите си, сякаш пази нещо безкрайно ценно. — Ако не побързаме, ще изгубим от поглед Брон. — Двамата си помагат взаимно да тръгнат напред срещу вятъра. Коженото палто на Силенъс яростно се развява, докато заобикаля, за да вземе баретата си от неизложената на вихъра страна на дюната, където е паднала.
Консулът тръгва последен, понесъл и собствената си раница, и тази на Касад. Миг, след като напуска малкото им убежище, коловете поддават, платът се раздира и палатката отлита в нощта, обкръжена от ореол от статично електричество. Той изминава със залитане триста метра нагоре по следата, като от време на време съзира двамата мъже пред себе си, но по-често загубва пътеката и трябва да прави кръгове, за да я намери отново. Гробниците на времето се виждат зад него, когато пясъчната буря мъничко отслабва и светкавиците проблясват почти без прекъсване една след друга. Консулът вижда Сфинкса, все още сияещ от постоянните електрически удари, прозрачните стени на Нефритената гробница зад него, а зад тях — Обелиска, без никаква светлинка, вертикална, чисто черна сянка на фона на скалните стени. След това Кристалния монолит. Няма и следа от Касад, макар и от движещите се дюни, навяващия пясък и внезапните мълнии да му се струва, че се движат много неща.
Забелязвайки широкия вход на долината и връхлитащите облаци ниско над него, консулът вдига поглед, като почти очаква да види как синята ядрена светлина на кораба му се снижава през тях. Бурята е ужасна, но космическият му кораб се е приземявал и при по-лоши условия. Той се пита дали вече не е кацнал и дали другите не го чакат да пристигне в подножието му.
Но когато стига до седловината между скалните стени при входа на долината, вятърът отново го връхлита и той вижда другите четирима, скупчени заедно в началото на широката равнина, ала кораб няма.
— Не трябва ли вече да е тук? — вика Ламиа, когато консулът приближава до групичката.
Той кима и прикляка, за да извади инфотерма от раницата си. Уайнтрауб и Силенъс застават зад него и се навеждат отгоре, за да го заслонят донякъде от навяващия пясък. Консулът изважда инфотерма и се оглежда. От бурята му се струва, че сякаш са в някаква безумна стая, чиито стени и таван се променят с всеки изминал миг — първо се затварят на няколко метра разстояние около тях, в следващата секунда отстъпват в далечината, а таванът се понася нагоре, както в сцената, в която стаята и коледната елха се уголемяват за Клара в „Лешникотрошачката“ на Чайковски.
Консулът слага длан върху диска, навежда се напред и прошепва в гласовия отвор. Древният уред му прошепва в отговор, а думите едва се чуват от стърженето на пясъка.
Той се изправя и поглежда другите.
— Не позволяват на кораба да тръгне. Разнася се протестен ропот.
— Какво искаш да кажеш с това „не позволяват“? — пита Ламиа, когато останалите млъкват.
Консулът свива рамене и поглежда към небето, сякаш синята огнена опашка все още може да предизвести за пристигането на кораба.
— Не му е било дадено разрешение от космодрума в Кийтс.
— Не каза ли, че имаш разрешително от шибаната кралица? — вика Мартин Силенъс. — Лично от старата Гладстоун?
— Разрешителното от Гладстоун беше в паметта на кораба — отвръща консулът. — И ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, и властите на космодрума знаеха това.
— Тогава какво, по дяволите, се е случило? — избърсва лицето си Ламиа. Сълзите, които проля в палатката, са оставили тесни кални бразди в пласта пясък по бузите й.
Консулът свива рамене.
— Гладстоун е отменила първоначалното разрешително. Тук има съобщение от нея. Искате ли да го чуете?
За миг никой не отговаря. След седмицата на пътуването им, мисълта да влязат във връзка с някой извън тяхната група им се струва толкова нелепа, че отначало не могат да я възприемат — сякаш светът извън поклонничеството е престанал да съществува, с изключение на експлозиите в нощното небе.
— Да — отвръща Сол Уайнтрауб, — дай да го чуем. — Внезапното затишие на бурята кара думите да прозвучат много високо.
Те се скупчват и приклякат около стария инфотерм, като поставят отец Хойт в центъра на кръга. В мига, в който го оставят сам, около тялото му започва да се образува малка дюна. Всички датчици светят в червено, с изключение на мониторите за спешни измервания, които блестят с кехлибарен оттенък. Ламиа зарежда нов плазмен патрон и проверява дали осмозната маска, филтрираща чистия кислород и задържаща пясъка, е здраво прикрепена върху устата и носа на Хойт.
— Добре — кимва тя. Консулът включва диска.
Посланието представлява векторно съобщение, записано от кораба преди десетина минути. Въздухът се замъглява от колоните данни и сферичнообразния колоид, типичен за инфотермите отпреди Хеджира. Образът на Гладстоун искри, лицето й се изкривява странно, а след това и почти комично, когато милиони песъчинки прелитат през проекцията. Дори и при пълна мощност, гласът й почти се загубва сред рева на бурята.
— Съжалявам — казва познатият образ, — но още не мога да позволя на космическия ви кораб да се приближи до Гробниците. Изкушението да си тръгнете би било твърде силно, а значението на мисията ви трябва да стои над всички останали фактори. Моля ви, разберете, че съдбата на безброй светове може би зависи от вас. Моля ви, повярвайте, че надеждите и молитвите ми са с вас. Край на съобщението.
Образът се нагъва сам в себе си и изчезва. Консулът, Уайнтрауб и Ламиа продължават да гледат в мълчание. Мартин Силенъс се изправя, запраща шепа пясък в празния въздух, там, където допреди секунди се е виждало лицето на Гладстоун и изкрещява:
— Мамка ти, шибана, мръсна, политическа, морална, паралитична лайняна кучка! — Той изритва пясък във въздуха. Другите обръщат очи към него.
— Е, това наистина много ни помогна — тихо казва Брон Ламиа.
Силенъс размахва ръце с отвращение и се отдалечава, все още ритайки дюните.
— Има ли нещо друго? — пита консула Уайнтрауб.
— Не.
Брон Ламиа кръстосва ръце и се намръщва към инфотерма.
— Забравих как каза, че работи това нещо. Как преодоляваш смущенията?
— С теснолъчево предаване към джобен комуникационен спътник, който пуснах, когато слязохме от „Игдразил“ — отвръща консулът.
Ламиа кима.
— Значи, когато докладваш, просто пращаш кратки съобщения до кораба, а той препраща векторни послания до Гладстоун… и твоите познати сред прокудените.
— Да.
— Корабът може ли да отлети без разрешително? — пита Уайнтрауб. По-възрастният мъж е седнал с високо вдигнати колене и облегнати върху тях ръце в класическата поза на пълна умора. Гласът му също е много изтощен. — Просто да пренебрегне забраната на Гладстоун?
— Не — отвръща консулът. — Когато Гладстоун е казала „не“, ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ са поставили
