— Значи наистина сънувате действителните събития.
— Съмнявахте ли се в това?
Тя остави работното си тефтерче, което държеше в ръце, изключи го и поклати глава.
— Всъщност не, но за мен все още е шок да чуя нещо, за което не знае никой друг в Мрежата.
— Защо не им разрешихте да използват кораба на консула?
Гладстоун се извъртя, за да погледне към прозореца, където тактическата картина непрекъснато се променяше с наплива на червеното, с отстъплението на синьото, с движението на планетите и луните, но ако беше възнамерявала да използва военната ситуация като част от обяснението си, тя изостави този подход. После отново се обърна към мен.
— Защо трябва да ви обяснявам всяко правителствено решение, г. Севърн? Кой ви е избрал? Кого представлявате?
— Представлявам онези петима души и едно бебе, които вие изоставихте, захвърлени на Хиперион — отвърнах аз. — Можем и да не броим Хойт.
Гладстоун сви ръката си в юмрук и почука по долната си устна с извития си показалец.
— Навярно — рече тя. — А може и вече да е бил мъртъв. Но не това беше въпросът, нали?
Отпуснах се обратно на стола си. Не си бях направил труда да донеса скицника и пръстите ме сърбяха да държа нещо.
— Тогава какъв е?
— Спомняте ли си историята на отец Хойт… историята, която разказа по време на пътуването им към Гробниците? — попита Гладстоун.
— Да.
— Всеки един от поклонниците може да помоли Шрай-ка за една услуга. Легендата твърди, че създанието изпълнява едно желание, а другите отхвърля и убива отхвърлените. Спомняте ли си какво беше желанието на Хойт?
Замълчах. Да си припомня случките от миналото на поклонниците беше като да се опитвам да си спомня подробности от сънищата си от миналата седмица.
— Искаше да му бъдат махнати кръстоидите — отвърнах аз. — Искаше свобода и за… душата, ДНК, и каквото щете друго на отец Дюре… и за самия себе си.
— Не съвсем — възрази Гладстоун. — Отец Хойт искаше да умре.
Изправих се, като едва не прекатурих стола си и се приближих до пулсиращата карта.
— Това са пълни глупости — казах аз. — Дори да е искал това, другите бяха длъжни да го спасят… вие също. А го оставихте да умре.
— Да.
— Точно, както ще оставите и другите да умрат ли?
— Не е задължително — отвърна президент Мейна Гладстоун. — Това е тяхна воля… и на Шрайка, ако такова създание наистина съществува. Единственото, което зная сега, е, че тяхното поклонничество е прекалено важно, за да им дам възможност… да… се оттеглят… в решителния момент.
— Решителен за кого? За тях? Как е възможно животът на шестима или седмина души… и едно бебе… да влияе върху последиците за общество от сто и петдесет милиарда? — Знаех отговора на този въпрос, разбира се. Съвещателната комисия на ИИ, както и не така чувствителните предсказатели на Хегемонията, много внимателно бяха избрали поклонниците. Но за какво? Непредсказуемост. Те бяха цифри, които съответстваха на крайния неизвестен резултат на цялото уравнение, наречено Хиперион. Дали Гладстоун знаеше това, или знаеше само онова, което й казваха съветник Албедо и собствените й шпиони? Въздъхнах и се върнах на стола си.
— Сънят ви каза ли ви каква е била съдбата на полковник Касад? — попита президентът.
— Не. Събудих се преди да се върнат в Сфинкса, за да потърсят убежище от бурята. Гладстоун леко се усмихна.
— Вие разбирате, г. Севърн, че за нашите цели би било по-удобно да ви упоим със същия наркотик на истината, който използваха вашите приятели Филомел и да ви свържем с подозвучители, за да разполагаме с по-постоянен доклад за събитията на Хиперион.
Отвърнах на усмивката й.
— Да — казах аз, — това би било по-удобно. Но за вас изобщо не би било удобно, ако се изплъзна в Техноцентъра по инфосферата и ви оставя само тялото си. И ще направя точно това, ако върху мен отново бъде упражнено насилие.
— Разбира се — рече Гладстоун. — Точно това бих направила и аз при подобни обстоятелства. Кажете ми, г. Севърн, как е в Техноцентъра? Как е в това далечно място, което всъщност обитава съзнанието ви?
— Оживено — отвърнах аз. — Искахте ли да ме видите за нещо друго днес?
Гладстоун отново се усмихна и аз почувствах, че усмивката й е истинска, а не политическото оръжие, което тя използваше така добре.
— Да — кимна президентът. — Имах нещо друго наум. Бихте ли желал да отидете на Хиперион? На истинския Хиперион?
— На истинския Хиперион ли? — глупаво повторих аз. Почувствах как пръстите на краката и ръцете ми пламват, когато ме заля странно усещане за възбуда. Съзнанието ми можеше наистина да обитава Техноцентъра, но тялото и мозъкът ми бяха прекалено човешки, прекалено податливи на адреналин и други произволни вещества.
Гладстоун кимна.
— Милиони хора искат да отидат там. Да се телепортират на нещо ново. Да наблюдават войната отблизо. — Тя въздъхна и премести работното си тефтерче. — Идиотите. — Вдигна поглед към мен и кафявите й очи бяха сериозни. — Но аз искам някой да отиде там и лично да ми докладва. Тази сутрин Лейт ще използва един от новите военни телепортаторни терминали и си мислех, че бихте могъл да се присъедините към него. Може да няма време да слезете на самия Хиперион, но ще бъдете в системата.
Дойдоха ми наум няколко въпроса и първият от тях ме смути.
— Ще бъде ли опасно?
Гладстоун не измени нито изражението, нито тона си.
— Възможно е. Макар че ще бъдете далеч зад фронта и че Лейт има изрични инструкции да не излага себе си… или вас… на какъвто и да е очевиден риск.
„Очевиден риск“ — помислих си аз. Но колко ли не толкова очевидни рискове имаше в зоната на войната, близо до свят, на който свободно бродеше създание като Шрайка?
— Да — отвърнах аз. — Ще отида. Но има едно нещо…
— Да?
— Трябва да разбера защо искате да отида. Струва ми се, че ако просто искате да съм връзката ви с поклонниците, поемате излишен риск, като ме пращате.
Гладстоун кимна.
— Г. Севърн, вярно е, че връзката ви с поклонниците… макар и донякъде тънка… представлява за мен интерес. Но също е вярно, че се интересувам от наблюденията и преценките ви. От вашите наблюдения.
— Но аз съм нищо за вас — възразих. — Не знаете на кого другиго съм в състояние да докладвам, съзнателно или не. Аз съм създание на Техноцентъра.
— Да — съгласи се Гладстоун, — но също можете да сте най-безпристрастната личност на Тау Сети Сентър в този момент, а навярно и в цялата Мрежа. Освен това наблюденията ви са виждания на отличен поет, на човек, чийто гений уважавам.
Излаях някакво подобие на смях.
— Той е бил гений. Аз съм подобие. Търтей. Карикатура.
— Сигурен ли сте? — попита Мейна Гладстоун.
Разперих ръце.
— Не съм написал и един стих през десетте месеца, откакто съм жив и съзнавам този странен задгробен живот — казах аз. — Не мисля в стихове. Това не е ли достатъчно доказателство, че този възстановителен проект на Техноцентъра е измама? Дори фалшивото ми име е обида за човек, безкрайно по-талантлив,
