отколкото аз изобщо мога да бъда… Джоузеф Севърн беше сянка в сравнение с истинския Кийтс, но аз петня името му, като го използвам.
— Това може и да е вярно — изрече замислено Гладстоун. — А може и да не е. Така или иначе, ви моля да отидете с г. Хънт на това кратко пътуване до Хиперион. — Тя замълча. — Не сте… длъжен… да го сторите. Вие дори не сте гражданин на Хегемонията. Но бих се радвала, ако отидете.
— Ще отида — отново отвърнах аз, чувайки собствения си глас сякаш от разстояние.
— Много добре. Ще ви трябват топли дрехи. Не носете нищо, което може да се разхлаби или да смути свободното падане, макар че няма голяма вероятност да се сблъскате с това. Ще се срещнете с г. Хънт в основния телепортаторен възел на Правителствения дом след… — тя хвърли поглед към инфотерма си — … дванайсет минути.
Кимнах и се обърнах да си вървя.
— А, г. Севърн…
Спрях на вратата. Възрастната жена зад бюрото изведнъж ми се стори доста дребна и много уморена.
— Благодаря ви, г. Севърн — каза тя.
Вярно беше, че милиони искаха да се телепортират в зоната на войната. Всеобема беше изпълнен с петиции, аргументи за допускане на телепортиране на цивилни граждани на Хиперион, молби от туристически агенции за провеждане на кратки екскурзии и искания от планетарни политици и представители на Хегемонията да бъдат допуснати в системата на „мисии за събиране на факти“. Всички подобни молби бяха отхвърляни. Гражданите на Мрежата — особено тези с власт и влияние — не бяха свикнали да им се отказва достъп до нови изживявания, а за Хегемонията цялата война си оставаше едно от малкото все още неизпитвани изживявания.
Но кабинетът на президента и органите на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ оставаха непреклонни: никакво цивилно или неупълномощено телепортиране в системата на Хиперион, никакво нецензурирано отразяване на новините. В епоха, в която нямаше недостъпна информация, нито пък се забраняваше каквото и да било пътуване, подобно изключение беше вбесяващо и дразнещо.
Срещнах се с г. Хънт до правителствения телепортаторен възел след като показах пропуска си на повече от десетина пропускателни пункта на Службата за сигурност. Хънт носеше черни вълнени дрехи, неукрасени, но напомнящи за униформите на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, които се виждаха навсякъде в тази част на Правителствения дом. Бях разполагал с малко време за преобличане и се върнах в апартамента си само, за да грабна широка жилетка с много джобове, в които да държа материалите за рисуване и един 35- милиметров видеонокъл.
— Готов ли сте? — попита Хънт. Напомнящото му на хрътка лице не изглеждаше очаровано да ме види. Помощникът носеше обикновена черна пътна чанта.
Кимнах.
Хънт махна на транспортния техник от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и се появи искрящ едновремеви портал. Знаех, че устройството е настроено за нашите ДНК-модели и че няма да пропусне никой друг. Хънт си пое дъх и влезе. Гледах как живачната повърхност на портала се набръчква след преминаването му, като поток, възвръщащ спокойствието си след съвсем лек повей на вятъра и после влязох самият аз.
Мълвеше се, че оригиналните телепортаторни прототипи не са предизвиквали никакви усещания по време на прехвърлянето и че ИИ и хората конструктори са променили устройството, добавяйки онова леко изтръпващо, заредено с озон чувство, за да предизвикат у пътуващия Усещането за пътуване. Каквато и да беше истината, когато излязох от портала, спрях и се огледах, кожата ми все още беше леко напрегната.
Странно е, но е вярно, че бойни космически кораби се изобразяват във фантастиката, киното, холосите и симулациите от повече от осемстотин години. Още преди човечеството да напусне Старата Земя само с преустроени атмосферни самолети, земните плоскообразни филми бяха показвали епични космически битки и огромни междузвездни дреднаути с невероятно въоръжение, които пронизваха космоса като цели градове с аеродинамична форма. Дори пороят от последните военни холоси след битката на Бреша представяше огромни флоти, водещи бой от разстояние, което двама съхопътни войника биха намерили за клаустрофобично. Корабите отиваха на таран, запалваха се и изгаряха като древногръцки триери, наблъскани в протоците на Артемизий.
Затова не беше за чудене, че сърцето ми силно туптеше и дланите ми бяха малко влажни, когато стъпих на флагманския кораб на флотата, в очакване да се кача на широкия мостик на боен кораб като от холосите, с гигантски екрани, изпълнени с вражески кораби, виещи аларми, отрупани над тактическите командни пултове командири със сбръчкани лица, а подът се накланя ту наляво, ту надясно.
Заедно с Хънт стояхме в нещо, което можеше да е тесен коридор в електростанция. Навсякъде се виеха тръби, маркирани с различни цветове, а разположените на еднакви интервали дръжки и херметични отвори предполагаха, че наистина сме в космически кораб. Дискове и интерактивни екрани показваха, че коридорът служи и за някакви други цели, освен за минаване, но у нас предизвикваше общо усещане за клаустрофобия и примитивна техника. Наполовина очаквах да видя жици, излизащи от електрическите възли. Коридорът ни се пресичаше от вертикална шахта, а през вратите се виждаха други тесни, объркани проходи.
Хънт погледна към мен и леко сви рамене. Зачудих се дали беше възможно да не сме се телепортирали там, където трябваше.
Преди някой от нас да бе казал каквото и да било, от един от страничните коридори се появи млад мичман от ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос в черна бойна униформа, отдаде чест на Хънт и каза:
— Добре дошли на КХ „Хебриди“, господа. Адмирал Нашита ме помоли да ви предам неговите поздрави и да ви поканя в бойния контролен център. Последвайте ме, моля. — С тези думи младият мичман се обърна, хвана се за една скоба и се изтегли в тясната вертикална шахта.
Последвахме го по възможно най-добрия начин. Хънт се мъчеше да не изпусне чантата си, а аз се опитвах ръцете ми да не попаднат под токовете му, докато се изкачвахме. Само след няколко метра разбрах, че гравитацията тук е много по-слаба от стандартната и че всъщност изобщо не беше гравитация, а по- скоро се усещаше като множество малки, но упорити ръце, които ме натискаха „надолу“. Знаех, че на космическите кораби се използва задържащо поле клас едно, чрез което се симулираше гравитация, но сега за пръв път го изпитвах. Усещането не беше особено приятно — постоянното налягане бе по-скоро като навеждане срещу вятър и това подсилваше клаустрофобичния ефект от тесните коридори, малките врати и натъпканите със снаряжения отделения.
„Хебриди“ беше кораб три-К — Комуникационно-Контролно-Команден — и бойният контролен център бе сърцето и мозъкът му, но не много внушително сърце и мозък. Младият мичман ни преведе през три херметични врати, тръгна по последния коридор покрай охраняващите морски пехотинци, отдаде чест и ни остави в помещение, голямо навярно 20 кв. м, но толкова шумно и претъпкано с персонал и съоръжения, че първото ми инстинктивно желание беше да се върна назад, за да си поема глътка въздух.
Тук нямаше гигантски екрани, но десетки млади офицери от ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос се блъскаха, над шифрови дисплеи, седяха в симулационни кабини или стояха пред пулсиращи изображения, които изглежда излизаха от всичките шест илюминатора. Мъже и жени седяха включени в столовете и сензорните си люлки, с изключение на неколцина офицери — те приличаха повече на припрени чиновници, отколкото на опитни воини, — които се лутаха по тесните пътеки, потупваха подчинените си по гърба, искаха още информация и се включваха в пултовете със собствените си имплантни щекери. Един от тези мъже забързано мина покрай нас, погледна и двама ни, отдаде ми чест и попита:
— Г. Хънт?
Кимнах към спътника си.
— Г. Хънт — каза дебелият млад командир, — адмирал Нашита ще се срещне с вас веднага.
Командващият всички сили на Хегемонията в системата на Хиперион беше нисък мъж с къса бяла коса, кожа далеч по-гладка, отколкото предполагаше възрастта му и яростно смръщен, сякаш лицето му беше изсечено в тази гримаса. Адмирал Нашита бе облечен в черна униформа с висока яка, без никакви военни отличия, освен едно червено джудже на яката. Ръцете му бяха груби и доста яки на вид, но наскоро му бяха правили маникюр. Адмиралът седеше на малка платформа, заобиколена от уреди и статични екрани. Суетнята и припряното безумие сякаш минаваха покрай него, като бърз поток покрай непоклатима скала.
