светове Хорас Гленън-Хайт — чието нахлуване всъщност никога не бе успяло да се осъществи. Поетът в сегашното поклонничество на Шрайка, Мартин Силенъс, беше съветвал крал Били преди почти два века при наименуването на столицата. Кийтс. Местните наричаха стария квартал Джактаун.
— Няма да повярвате на очите си, като видите това място — рече лейтенантът. — То е истинска клоака, която не води наникъде. Искам да кажа, ням инфосфера, ЕМПС-та, телепортатори, симулационнй балове, нищо. Не е чудно, че хиляди шибани местни лагеруват около космодрума и просто разкъсват оградата, за да се измъкнат от този свят.
— Наистина ли нападат космодрума? — попита Хънт.
— Не — отвърна лейтенантът и джвакна дъвката си. — Но са готови да го направят, ако разбирате какво искам да кажа. Точно затова Втори батальон на морската пехота установи охраняван периметър и блокира пътя към града. Освен това селяндурите си мислят, че вече ще слагаме телепортатори всеки ден и че ще им позволим да се измъкнат от лайната, в които сами са нагазили.
— В които сами са нагазили ли? — повторих аз. Лейтенантът сви рамене.
— Трябвало е да направят нещо, за да накарат прокудените да се поизпотят с тях, нали? Ние сме тук просто, за да извадим техните стриди от огъня.
— Кестени — поправи го Лейт Хънт. Дъвката джвакна.
— Както и да е.
Шумоленето на вятъра се усили и се превърна в остър вой, който ясно се чуваше през корпуса. Спускателният кораб отскочи два пъти и после плавно се плъзна — зловещо плавно, — сякаш по леден улей на шестнайсет километра над земята.
— Иска ми се да имаше прозорец — прошепна Лейт Хънт. В кораба беше топло и задушно. Отскачането действаше странно отпускащо — беше по-скоро, сякаш малък платноход се издига и спуска по ниски вълни. Затворих очи за няколко минути.
10.
Сол, Брон, Мартин Силенъс и консулът носят багажа си Мьобиусовия куб на Хет Мастийн и тялото на Ленар Хойт надолу по дългия склон към входа на Сфинкса. Сега вали силен сняг и кръжи над вече хлътналите дюни в сложен танц на носени от вятъра снежинки. Макар инфотермите им да твърдят, че нощта е към края си, на изток няма и намек за изгрев. Въпреки постоянните призиви по радиовръзката на инфотермите им, отговор от полковник Касад няма.
Сол Уайнтрауб спира пред входа на Гробницата на времето, наречена Сфинкса. Той чувства присъствието на дъщеря си като топлина до гърдите си под пелерината, усеща повдигането и спускането на топлия бебешки дъх до шията си. Ученият вдига ръка, докосва малкото вързопче и се опитва да си представи Рахил като двайсет и шест годишна жена, като изследовател, спрял точно до този вход, преди да влезе вътре, за да проучи антиентропните тайни на Гробницата на времето. Сол поклаща глава. Оттогава бяха изтекли двайсет и шест дълги години и цял един човешки живот. След четири дни щеше да настъпи рожденият ден на дъщеря му. Ако не направеше нещо, ако не откриеше Шрайка, ако не сключеше някаква сделка със създанието, ако не направеше нещо, след четири дни Рахил щеше да умре.
— Идваш ли, Сол? — вика Брон Ламиа. Другите са оставили багажа си в първото помещение, на пет- шест метра надолу по тесния каменен коридор.
— Идвам — вика в отговор той и влиза в гробницата. Светлинни глобуси и електрически лампи обточват тунела, но са мъртви и покрити с прах. Само фенерчето му и блясъкът на един от малките прожектори на Касад осветяват пътя.
Първото помещение е малко, не повече от четири на шест метра. Другите трима поклонници бяха оставили багажа си до отсрещната стена и бяха разтворили мушама и походни легла в центъра върху хладния под. Два фенера съскат и хвърлят студена светлина. Сол спира и се оглежда.
— Тялото на отец Хойт е в съседната стая — казва Брон Ламиа в отговор на незададения му въпрос. — Там е още по-студено.
Сол заема мястото си до другите. Дори и толкова навътре в Гробницата, той чува стърженето на пясъка и навявания върху камъните сняг.
— По-късно консулът отново ще опита инфотерма — обажда се Брон. — За да опише на Гладстоун положението.
Мартин Силенъс се разсмива.
— Няма полза. Няма абсолютно никаква шибана полза. Тя знае какво прави и никога няма да ни позволи да се измъкнем оттук.
— Ще опитам след изгрев слънце — казва консулът. Гласът му е много уморен.
— Аз ще остана на стража — казва Сол. Рахил се размърдва и слабо проплаква. — Така или иначе трябва да нахраня бебето.
Другите изглеждат прекалено уморени, за да отговорят. Брон се обляга на една от раниците, затваря очи и след няколко секунди започва да диша дълбоко. Консулът смъква триъгълната шапка над очите си. Мартин Силенъс скръства ръце и се втренчва във вратата в очакване.
Сол Уайнтрауб се суети с биберона. Студените му, артрозни пръсти трудно се оправят с подгряващото ушенце. Той поглежда в торбата си и разбира, че има само още десет биберона и няколко пелени.
Бебето суче и Сол клюма, почти заспива, когато някакъв звук събужда всички им.
— Какво? — вика Брон, като търси бащиния си пистолет.
— Шт! — изръмжава поетът и протяга ръка към останалите, за да запазят тишина.
Някъде иззад гробницата отново се разнася звукът. Той е равен и категоричен и разкъсва воя на вятъра и стърженето на пясъка.
— Пушката на Касад — казва Брон Ламиа.
— Или на някой друг — прошепва Мартин Силенъс. Остават седнали в мълчание и се напрягат да чуят нещо. В продължение на един дълъг миг не се долавя абсолютно никакъв звук. После изведнъж нощта изригва в шум… шум, който кара всички им да се свият и да затиснат ушите си с ръце. Рахил изпищява от ужас, но виковете й не могат да се чуят от експлозиите и гърмежите зад гробницата.
11.
Събудих се точно, когато спускателният кораб се приземяваше. „Хиперион“ — помислих си аз, докато все още отърсвах съзнанието си от дрипите на съня.
Младият лейтенант ни пожела късмет и излезе пръв, когато се отвори вратата и студен, остър въздух измести гъстата, задушна атмосфера на кабината. Последвах Хънт навън по стандартна стълбичка, минахме през защитната стена и излязохме на асфалта.
Беше нощ и нямах представа какво бе местното време, дали линията, отделяща деня от нощта, току-що не бе минала през тази точка на планетата или точно сега наближаваше, но изпитвах чувство и усещах мирис, които ми подсказваха, че е късно. Ръмеше лек, ситен дъжд, напоен със соления аромат на море и свежия дъх на влажна растителност. Полеви лампи осветяваха далечния периметър и сиянието на десетки светлинни кули се отразяваше в ниските облаци. Шестима млади мъже в полевата униформа на морски пехотинци бързо разтоварваха спускателния кораб и на трийсет метра от дясната ни страна видях нашия млад лейтенант оживено да разговаря с друг офицер. Малкият космодрум като че ли беше излязъл от учебник по история и приличаше на колониална база от първите дни на Хеджира. Примитивни бомбоубежища и площадки за приземяване се простираха на километър и половина или повече към тъмната грамада на хълмовете на север, кранове и обслужващи кули бяха наклонени към десетки военни совалки и малки бойни кораби около нас, а зоните за кацане бяха заобиколени с модулни военни сгради, покрити с антени, лилави задържащи полета, безброй плъзгачи и самолети.
Проследих погледа на Хънт и забелязах, че към нас се насочва плъзгач. Синьо-златистият геодезичен герб на Хегемонията върху бронята му се огряваше от светещите му фарове. Дъждът се стичаше по предните балони и вентилаторните чистачки го издухваха в плътна мъглява завеса. Плъзгачът се приземи, перспексовият балон се отвори и прибра, отвътре излезе някакъв мъж и се забърза към нас през асфалта.
