Той протегна ръка на Хънт.
— Г. Хънт? Аз съм Тео Лейн.
Хънт стисна ръката му и кимна към мен.
— Приятно ми е да се запозная с вас, генерал-губернаторе. Това е Джоузеф Севърн.
Стиснах ръката на Лейн и при докосването си до нея с удивление го познах. Спомних си Тео Лейн през мъглите на разказа на консула, годините, когато младежът беше служил като вице-консул, а също и от кратката среща преди седмица, когато той поздрави всички поклонници, преди да се отправят нагоре по реката на левитационния кораб „Бенарес“. Изглеждаше по-възрастен, отколкото преди шест дни. Но непокорният кичур на челото му си беше същият, както и архаичните очила на носа му и енергичното, твърдо ръкостискане.
— Приятно ми е, че отделихте време да посетите планетата — каза на Хънт генерал-губернаторът. — Имам да съобщавам на президента няколко неща.
— Затова сме тук — рече Хънт. Той примижа от дъжда. — Разполагаме с около час. Има ли някъде място, където да се поизсушим?
Устата на генерал-губернатора се разтегли в младежка усмивка.
— Целият район тук е истинска лудница, дори и в 0520 ч., а консулството е под обсада. Но знам едно място. — Той посочи към плъзгача.
Щом тръгнахме, забелязах два плъзгача на морската пехота, които ни ескортираха, но все пак се изненадах, че генерал-губернаторът на един протекторатен свят кара своя собствена кола и че няма постоянни телохранители. После си спомних какво разказа консулът за Тео Лейн на другите поклонници — за енергията и скромността на младия мъж.
Докато излитахме от космодрума и се понасяхме към града, слънцето изгря. Осветени отдолу, ниските облаци заблестяха, хълмовете на север заискриха в яркозелено, лилаво и ръждивочервено, а ивицата небе под облаците на изток спираше дъха със зелените и лазурните си багри, които помнех от сънищата си. „Хиперион“ — помислих си аз и почувствах как гърлото ми се стяга от напрежение и възбуда.
Облегнах глава на перспексовия балон, по който се стичаха вадички дъжд и разбрах, че част от шемета и объркването, които чувствах в този миг, се дължеше на отслабването на фоновия контакт с инфосферата. Връзката все още съществуваше, осъществявана предимно по микро вълновите и векторните канали, но беше по-слаба от всякога досега — ако инфосферата бе море, в което плувах, сега се намирах в плитчини. Навярно отливът би бил по-сполучлива метафора, защото водата стана още по-плитка, когато напуснахме зоната на космодрума и примитивната му микросфера. Насилих се да се съсредоточа върху това, което обсъждаха Хънт и генерал-губернаторът.
— Виждате колибите и копторите — каза Лейн и леко наклони машината, за да получим по-добър изглед към хълмовете и долините, отделящи космодрума от предградията на столицата.
Колиби и коптори бяха прекалено меки думи за ужасната купчина фибропластмасови панели, парчета брезент, кашони и енергиен дунапрен, която покриваше хълмовете и дълбоките каньони. Нещо, което очевидно някога е било единайсет-дванайсеткилометров път от града до космодрума през гористи хълмове, сега представляваше гола земя — дърветата бяха изсечени за отопление и построяване на колибите, ливадите бяха превърнати в пустинни мочурища и цял град от седем-осемстотин хиляди бежанци покриваше всички по-равни участъци. Дим от хиляди огньове се издигаше към облаците и аз виждах навсякъде движение, тичащи босоноги дечурлига, жени, носещи вода от потоците, които трябва да бяха ужасно замърсени, мъже, наклякали по полето и чакащи на опашка пред набързо построени нужници. Забелязах, че и от двете страни на магистралата са издигнати високи огради от бодлива тел и бариери от лилаво задържащо поле, а приблизително на всеки километър се виждаха военни пропускателни пунктове. Дълги колони от наземни машини и плъзгачи на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ в камуфлажен цвят се движеха и в двете посоки по магистралата и ниските равнища на въздушните пътища.
— …повечето от бежанците са местни — обясняваше генерал-губернатор Лейн, — макар че има хиляди изгонени земевладелци от южните градове и големите плантации за фибропластмаса на Аквила.
— Дошли са тук, защото смятат, че прокудените ще нахлуят ли? — попита Хънт. Тео Лейн погледна към помощника на Гладстоун.
— Първоначално настана паника при мисълта, че Гробниците на времето се отварят — отвърна той. — Хората бяха убедени, че Шрайка идва за тях.
— А така ли беше? — попитах аз. Младият мъж се извърна на мястото си, за да ме погледне.
— Третият легион на Силите за самоотбрана замина на север преди седем месеца — отвърна той. — И не се върна.
— Казахте, че отначало са бягали от Шрайка — рече Хънт. — Защо са дошли и другите?
— Чакат евакуацията — отвърна Лейн. — Всички знаят какво сториха… прокудените… и войските на Хегемонията… с Бреша. Те не искат да бъдат тук, когато това стане и с Хиперион.
— Вие разбирате, че ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ смятат евакуацията за съвсем крайна мярка, нали? — попита Хънт.
— Да. Но ние не съобщаваме това на бежанците. Вече избухнаха ужасни безредици. Храмът на Шрайка беше разрушен… тълпата го обсади и някой използва оформени плазмени заряди, откраднати от мините на Урсус. Миналата седмица имаше нападения срещу консулството и космодрума, както и гладни бунтове в Джактаун.
Хънт кимна и се загледа в приближаващия се град. Сградите бяха ниски, съвсем малко от тях надвишаваха пет етажа, а белите им пастелни стени сияеха на косите лъчи на утринното слънце. Погледнах през рамото на Хънт и видях ниската планина с издълбаното лице на Тъжния крал Били, което гледаше замислено над долината. Р. Хули се виеше през центъра на стария град, изпъваше се преди да потече на север към невидимия сега Брайдъл Рейндж и се скриваше от поглед в обраслите с дървета блата на югоизток, където знаех, че се разлива в делтата си покрай Високата грива. Градът изглеждаше безлюден и спокоен след тъжния смут в бежанския лагер, но още щом започнахме да се спускаме към реката, забелязах военния трафик, танковете, БТР-ите и ГАВ-ите по пресечките и в парковете. Камуфлажният им цвят беше съзнателно дезактивиран, за да изглеждат по-заплашителни. После видях бежанците в града: временни палатки по площадите и алеите, хиляди спящи фигури по тротоарите като многобройни, тъмни вързопи пране, които чакат да ги приберат.
— Преди две години населението на Кийтс беше двеста хиляди души — каза генерал-губернатор Лейн. — Сега, като се смятат и колибите, сме близо три и половина милиона.
— Мислех, че на планетата има по-малко от пет милиона души — рече Хънт. — Включително местните.
— Точно така — отвърна Лейн. — Виждате защо всичко се разпада. Повечето от останалите бежанци са в другите два големи града, Порт Романс и Ендимион. Плантациите за фибропластмаса на Аквила пустеят, отново се превръщат в джунгла и обрасват с огнебълващи дървета, селскостопанските пояси по Гривата и Деветте опашки не произвеждат нищо — или ако произвеждат, не могат да прекарат храните до пазара поради разпадането на гражданската транспортна система.
Хънт гледаше как реката се приближава.
— Какво прави правителството? Тео Лейн се усмихна.
— Искате да кажете какво правя аз? Ами, кризата продължава вече почти три години. Първата стъпка беше да разпусна Автономния съвет и официално да обявя влизането на Хиперион в Протектората. Щом получих изпълнителната власт, национализирах оставащите транспортни компании и дирижабълни линии — сега тук само военните пътуват с плъзгачи — и разформировах Силите за самоотбрана.
— Разформировахте ли ги? — попита Хънт. — Мислех си, че сте искали да ги използвате.
Генерал-губернатор Лейн поклати глава. Той леко и уверено докосна омниконтролера и плъзгачът започна да се спуска по спирала надолу към центъра на стария Кийтс.
— Бяха нещо повече от безполезни — отвърна той. — Бяха опасни. Не се разтревожих особено, когато „Бойният Трети“ легион замина на север и просто изчезна. Веднага щом се приземиха отрядите на ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ сухопътни войски и морските пехотинци, разоръжих и останалите главорези от СЗС. Те бяха в основата на повечето плячкосвания. Ето тук ще закусим и ще поговорим.
Плъзгачът се спусна ниско над реката, направи последен кръг и леко се приземи в двора на стара постройка от камък и греди с чудно оформени прозорци: „При Цицерон“. Още преди Лейн да обясни на Лейт
