Хънт, аз го познах от отбиването на поклонниците — старият ресторант, хан и кръчма се намираше в сърцето на Джактаун и обхващаше четири сгради на девет етажа. Балконите, подпорите и тъмните му дървени коридори бяха надвиснали от едната страна над бавно течащата Хули и над тесните улички и алеи на Джактаун — от другата. „При Цицерон“ беше по-стар от каменното лице на Тъжния крал
Били и неговите тъмни стаи и дълбоки винарни бяха истинският дом на консула през годините на заточението му тук.
Стан Левески ни посрещна на дворната врата. Висок и едър, с лице, потъмняло и набръчкано от възрастта като каменните стени на хана му, Левески олицетворяваше „При Цицерон“, както неговият баща, дядо и прадядо преди него.
— По дяволите! — рече гигантът и потупа генерал-губернатора — който всъщност беше диктатор на неговия свят, — по раменете толкова силно, че накара Тео да залитне. — Станал си рано за разнообразие, а? И си довел приятелите си на закуска? Добре дошли при Цицерон! — Огромната длан на Стан Левески погълна тази на Хънт, а после и моята в поздрав, който ме принуди да проверя дали пръстите и ставите ми не са счупени. — Или за вас — по времето на Мрежата — вече е късно? — изтътна той. — Може би искате пиене или вечеря!
Лейт Хънт изгледа кръчмаря.
— Откъде разбрахте, че сме от Мрежата? Левески избухна в смях, който завъртя ветропоказателите на покрива.
— Ха! Не е трудно да се досети човек. Идвате тук с Тео по изгрев — да не си мислите, че той води тук всички? — и освен това носите вълнени дрехи, а тук нямаме овце. Не сте хора от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, нито големи клечки от плантациите за фибропластмаса… Познавам ги всичките! Ipso fact toto14, вие сте се телепортирали на кораби от Мрежата и сте наминали насам, за да намерите добра храна. А сега, закуска ли искате или много за пиене?
Тео Лейн въздъхна.
— Дай ни някое тихо ъгълче, Стан. Бекон с яйца и солена херинга за мен. Господа?
— Само кафе — отвърна Хънт.
— Да — казах аз. Тръгнахме след ханджията по коридорите, качихме се по късо стълбище, спуснахме се по рампи от ковано желязо и продължихме по нови коридори. Мястото беше по-ниско, по-тъмно, по- задимено и по-очарователно, отколкото го помнех от сънищата си. Няколко постоянни клиенти вдигнаха поглед към нас, докато минавахме, но мястото беше много по-безлюдно, отколкото го помнех. Очевидно Лейн бе пратил войници да изхвърлят последните главорези от СЗС, които бяха препълвали хана. Минахме покрай висок, тесен прозорец и аз се убедих в тази хипотеза, зървайки БТР от ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: супохътни войски, паркиран на уличката и войници с очевидно заредени оръжия, които се мотаеха около него.
— Тук — посочи Левески, като ни махна да излезем на малка веранда, надвиснала над Хули и гледаща към островръхите покриви и каменни кули на Джактаун. — Доми ще дойде след две минути със закуската и кафетата. — И той изчезна доста бързо… за гигант.
Хънт хвърли поглед към инфотерма си.
— Разполагаме с около четирийсет и пет минути, преди спускателният кораб да се върне с нас. Хайде да поговорим.
Лейн кимна, свали очилата си и разтърка очи. Разбрах, че е бил на крак цялата нощ… а навярно и няколко нощи поред.
— Добре — рече той и върна очилата на мястото им. — Какво иска да знае президент Гладстоун?
Хънт помълча, докато някакъв много нисък мъж с пергаментовобяла-кожа и жълти очи ни донесе кафето в дълбоки кани с дебели стени и остави на масата поднос с храната на Лейн.
— Президентът иска да знае кои, според вас, са основните ви задачи — започна Хънт. — А също дали можете да задържите положението тук, ако битката се проточи.
Лейн опита от храната си, преди да отговори. Той отпи продължителна глътка от кафето и напрегнато погледна помощника. Беше истинско кафе с прекрасен вкус, по-добро от сортовете, отглеждани в Мрежата.
— Първо на последния въпрос — каза той. — Какво разбирате под „ако се проточи“?
— Седмици.
— Може би седмици. Или месеци. — Генерал-губернаторът опита херингата. — Виждате състоянието на икономиката ни. Ако не бяха доставките от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, тук щяха избухват гладни бунтове всеки ден, вместо веднъж на седмица. Няма износ заради карантината. Половината от бежанците искат да намерят жреците от храма на Шрайка и да ги убият, а другата половина искат да се покръстят, преди Шрайка да намери тях.
— Намерихте ли жреците? — попита Хънт.
— Не. Сигурни сме, че са избягали от бомбардировката на храма, но властите не могат да ги открият. Носи се слух, че са заминали на север в крепостта Хронос, каменен замък, точно над високата степ, където са Гробниците на времето.
Знаех по-добре от него. Поне знаех, че поклонниците не бяха видяли никакви жреци на Шрайка през краткия си престой в крепостта. Но там бяха забелязали следи от клане.
— Що се отнася до основните ни задачи — продължаваше Тео Лейн, — първата е евакуацията. Втората е елиминирането на заплахата от прокудените. Третата е да се справим със страха от Шрайка.
Лейт Хънт се облегна назад на мазното дърво. От тежката кана в ръцете му се издигаше пара.
— Засега евакуацията не съществува като възможност…
— Защо? — мълниеносно изстреля въпроса Лейн.
— Президент Гладстоун не притежава политическата власт… в този момент… за да убеди Сената и Всеобема, че Мрежата може да приеме пет милиона бежанци…
— Глупости — прекъсна го генерал-губернаторът. — Два пъти повече туристи заляха Мауи-Обетована през първата й година в Протектората. И това унищожи уникалната екология на планетата. Оставете ни на Армагаст или в някоя пустиня, докато отмине паниката от войната.
Хънт поклати глава. Кучешките му очи гледаха по-тъжно от обикновено.
— Това не е само въпрос на логика — отвърна той. — Или пък на политика. Това е…
— Шрайка — отново го прекъсна Лейн. Той си отчупи парче бекон. — Шрайка е истинската причина.
— Да. Както и страхът от проникването на прокудени в Мрежата.
Генерал-губернаторът се разсмя.
— Значи се страхувате, че ако разположите тук телепортали и ни пуснете през тях, група триметрови прокудени ще кацнат и ще се наредят на опашката без никой да забележи?
Хънт отпи от кафето си.
— Не — рече той, — но съществува действителна вероятност от нашествие. Всички телепортали се отварят към Мрежата. Съвещателната комисия ни предупреждава за тази опасност.
— Добре — с полупълна уста каза по-младият мъж. — Тогава ни евакуирайте с кораби. Не беше ли това причи ната за първата спецчаст?
— Това беше предлогът — отвърна Хънт. — Истинската ни цел сега е да победим прокудените, а после да направим Хиперион реална част от Мрежата.
— Ами заплахата от Шрайка?
— Ще бъде… неутрализирана — заяви Хънт. Той помълча, докато малка групичка мъже и жени минаха покрай нашата веранда.
Вдигнах поглед, понечих да върна вниманието си към масата и после рязко завъртях глава. Групата се бе скрила от поглед надолу по коридора.
— Това не беше ли Мелио Арундес? — попитах аз, като прекъснах генерал-губернатор Лейн.
— Какво? А, д-р Арундес. Да. Познавате ли го, г. Севърн?
Лейт Хънт ми хвърли остър поглед, но аз не му обърнах внимание.
— Да — казах на Лейн, макар че всъщност никога не бях срещал археолога. — Какво прави той на Хиперион?
— Екипът му се приземи преди повече от шест местни месеца с предложение от университета „Райхс“ на Фрийхолм за допълнително проучване на Гробниците на времето.
