— Вие сте посланик на Гладстоун — каза той на Хънт. — Кой е този?
— Мой помощник — отвърна Лейт Хънт. Устоях на порива да вдигна вежди.
— Какво искате? — продължи Нашита. — Както виждате, имаме работа.
Лейт Хънт кимна и хвърли поглед наоколо.
— Нося някои материали за вас, адмирале. Има ли някъде тук място, където да разговаряме насаме?
Адмирал Нашита промърмори нещо, прокара длан по някакъв реосензор и въздухът зад мен се сгъсти, сливайки се в полутвърда мъгла при материализирането на задържащото поле. Шумът на бойния контролен център изчезна. Тримата бяхме затворени в малко иглу от тишина.
— Побързайте — рече адмирал Нашита. Хънт отключи чантата и извади малък плик с герба на Правителствения дом на гърба.
— Лично послание от президента — каза той. — Можете да го прочетете в свободното си време, адмирале. Нашита изсумтя и остави плика настрана. Хънт постави върху бюрото по-голям плик.
— А това е запис на предложението на Сената за провеждането на тази… ъ-ъ… военна акция. Както знаете, волята на Сената е акцията да представлява бързо упражняване на сила за постигане на ограничени цели с колкото е възможно по-малки човешки загуби, последвано от стандартното предложение за помощ и закрила към нашата нова… колониална придобивка.
Намръщената физиономия на Нашита леко трепна. Той нито докосна, нито прочете плика, съдържащ волята на Сената.
— Това ли е всичко?
Хънт отговори незабавно.
— Това е всичко, освен ако не искате да предадете чрез мен лично послание до президента, адмирале.
Нашита се втренчи в него. В малките му, черни очи нямаше истинска враждебност, а само нетърпение, което според мен нямаше да се уталожи, докато този поглед не изгаснеше от смъртта.
— Имам личен векторен достъп до президента — заяви адмиралът. — Много ви благодаря, г. Хънт. Този път няма да има обратно съобщение. А сега бъдете така любезни да се върнете при корабния телепортаторен възел и да ме оставите да продължа с провеждането на тази военна акция.
Задържащото поле около нас изчезна и шумът нахлу като вода през топящ се леден бент.
— Има още нещо — обади се Лейт Хънт и гласът му почти се изгуби под техножуженето на бойния център. Адмирал Нашита се обърна на стола си и зачака.
— Бихме искали да ни осигурите транспорт до планетата — рече Хънт. — До Хиперион. Адмиралът като че ли се намръщи още повече.
— Хората на президент Гладстоун не споменаха нищо за уреждане на спускателен кораб. Хънт не мигна.
— Генерал-губернатор Лейн знае, че можем да пристигнем.
Нашита хвърли поглед към един от екраните си, щракна с пръсти и излая нещо на побързалия да дотича майор от морската пехота.
— Ще трябва да тръгнете веднага — каза на Хънт адмиралът. — На док двайсет тъкмо се готви да излети куриерски кораб. Майор Инвърнес ще ви покаже пътя. Ще бъдете върнати на основния скоков кораб. „Хебриди“ напуска тази позиция след двайсет и три минути.
Хънт кимна и се обърна, за да последва майора. Тръгнах с него. Гласът на адмирала ни спря.
— Г. Хънт — извика той, — моля, предайте на президент Гладстоун, че отсега нататък флагманският кораб има прекалено много работа за каквито и да било други политически визити. — Нашита се извърна към мигащите екрани и редицата очакващи го подчинени.
Последвах Хънт и майора обратно в лабиринта.
— Какво? — Бях се замислил за нещо, без да забелязвам какво става наоколо. Лейт Хънт обърна глава към мен.
— Никога не съм бил на спускателен кораб без прозорци или наблюдателни екрани. Странно е.
Кимнах и за пръв път огледах тесния и претъпкан интериор. Наистина, в пътническото отделение на спускателния кораб имаше само празни седалки, купчини провизии и един млад лейтенант. Това сякаш контрастираше на фона на клаустрофобичното обкръжение в командния кораб.
Отклоних поглед и се върнах към мислите, които ме занимаваха, откакто оставихме Нашита. Докато следвах двамата мъже до док двайсет, изведнъж ми беше дошло наум, че не пропусках нещо, което бях очаквал да пропусна. Част от тревогата ми за това пътуване се криеше в мисълта да напусна инфосферата — бях като риба, която обмисля възможността да напусне морето. Част от съзнанието ми лежеше някъде на дъното на това море, на този океан от данни и комуникационни връзки от двеста свята и Техноцентъра, всички обединени от невидимата среда, някога наричана инфоравнина, а сега известна само като мегасфера.
Когато напуснахме Нашита, бях удивен, че все още чувам пулса на това море — далечен, но постоянен, като шума на прибой на половин километър от брега — и се бях опитвал да разбера това през цялото време, докато бързахме към спускателния кораб, докато закопчавахме коланите си и политахме, а после и през десетминутния цислунарен полет към атмосферата на Хиперион.
ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ се гордееха, че използват свои собствени изкуствени интелекти, инфосфери и източници за изчисление. Очевидната причина се криеше в необходимостта от опериране в огромните пространства между световете на Мрежата, в мрачните и тихи места между звездите и извън мегасферата на Мрежата, но голяма част от истинската причина се състоеше в яростната нужда от самостоятелност, която ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ изпитваха по отношение на Техноцентъра от векове наред. И все пак, намиращ се на кораб на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, в центъра на армадата на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, в една система, невлизаща нито в Мрежата, нито в Протектората, аз чувах същото успокоително жужене на данни и енергия, което бих долавял където и да е в Мрежата.
Интересно.
Мислех си за връзките, които телепортаторът бе донесъл в системата на Хиперион: не само за скоковия кораб и телепортаторната задържаща сфера, носеща се до Хиперионския пункт ЬЗ като блестяща нова луна, а за километрите гигаканален фиброоптичен кабел, клатещ се през постоянните телепортали на скоковия кораб, за микровълновите предаватели, които механично сновяха между няколкото сантиметра, за да повторят съобщенията си в почти реално време, за опитомените ИИ на командния кораб, искащи — и получаващи — нови връзки с Върховното командване на планината Олимп на Марс и навсякъде другаде. ИИ от Техноцентъра знаеха всичко, което ставаше в системата на Хиперион. Ако тялото ми сега трябваше да умре, щях да имам същия път за бягство, както винаги — по пулсиращите връзки, които, подобно на тайни проходи, водеха извън Мрежата, извън каквато и да е следа от инфоравнината, както беше позната на човечеството, по инфоканалите към самия Техноцентър. „Всъщност, не към Техноцентъра — помислих си аз, — защото, като океан с различни течения, той обкръжава, обхваща огромни Гълфстрийми, които се смятат за отделни морета.“
— Просто ми се иска да имаше прозорец — прошепна
Лейт Хънт.
— Да — казах аз. — И на мен.
Спускателният кораб подскачаше и вибрираше, докато навлизахме в горните слоеве на атмосферата на Хиперион. „Хиперион — помислих си аз. — Шрайка.“ Тежката риза и жилетката като че ли залепнаха за тялото ми. Тихият шум отвън подсказваше, че летим в лазурните небеса със скорост няколко пъти по-висока от тази на звука. Младият лейтенант се наведе през пътеката.
— За първи път ли идвате тук, господа? Хънт кимна.
Лейтенантът дъвчеше дъвка и парадираше със спокойствието си.
— Вие ли сте двамата цивилни техници от „Хебриди“?
— Току-що идваме оттам, да — отвърна Хънт.
— Така си и помислих — ухили се лейтенантът. — Аз пък пренасям куриерска пратка до базата на морската пехота близо до Кийтс. Идвам за пети път.
Леко потръпнах, когато ми припомни името на столицата. Хиперион беше повторно заселен от Тъжния крал Били и неговата колония от поети, художници и други неудачници, бягащи от нахлуващия в родните им
