висят и леко се поклащат при всяко плъзване, при всяка крачка.
Силенъс крещи, но вятърът отвява думите. Брон Ламиа посочва към една от палатките, все още устояваща на бурята, която бе съборила или отвяла останалите. Скупчват се около палатката на Силенъс. Последен идва полковник Касад, който внимателно внася тялото. Вътре виковете им могат да се чуят над плющенето на фибропластмасовото платнище и напомнящия раздиране на хартия пукот на светкавиците.
— Мъртъв ли е? — вика консулът и смъква наметалото, което Касад е увил около голото тяло на Хойт. Кръстоидите греят с розова светлина.
Полковникът посочва към датчиците, които мигат на повърхността на прилепения до гърдите на свещеника медицински пакет от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. Лампичките светят в червено, освен жълтото премигване на животоподдържащите влакна и възли. Главата на Хойт се претъркулва назад и сега Уайнтрауб вижда стоногия шев, който свързва разрязаното гърло.
Сол Уайнтрауб се опитва да напипа пулса с ръка, но не го намира. Той се навежда напред и допира ухо до гърдите на свещеника. Не чува сърцето, но червеникавата подутина на кръстоида излъчва горещина до бузата на учения. Той поглежда към Брон Ламиа.
— Шрайка ли?
— Да… струва ми се… не зная. — Тя посочва към древния пистолет, който все още държи в ръка. — Изпразних пълнителя. Дванайсет изстрела в… каквото и да беше това.
— Видя ли го? — пита полковника консулът.
— Не. Влязох в помещението десет секунди след Брон, но не видях нищо.
— Ами шибаните ти войнишки уредченца? — подхвърля Мартин Силенъс. Той се е наместил в задната част на палатката и се е свил почти като плод в утроба. — Нищо ли не показаха всичките онези лайна от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ?
— Не.
От медицинския пакет прозвучава тих сигнал и Касад изважда изпод колана си нов плазмен патрон, вкарва го в отвора на пакета и сяда обратно със свити под себе си крака, като спуска визьора си, за да погледне навън през отвора на палатката. Гласът му е изменен от говорителя на шлема.
— Загубил е повече кръв, отколкото можем да му прелеем тук. Някой друг да носи инвентар за първа помощ? Уайнтрауб тършува в раницата си.
— Имам основен комплект. Обаче не стига за това. Каквото и да му е разсякло гърлото, е прерязало всичко.
— Шрайка — прошепва Мартин Силенъс.
— Няма значение — казва Ламиа и се обгръща с ръце, за да спре треперенето на тялото си. — Трябва да намерим помощ за него. — Тя поглежда към консула.
— Мъртъв е — казва дипломатът. — Дори корабният лекар няма да го съживи.
— Трябва да опитаме! — изкрещява Ламиа и се навежда напред, за да сграбчи предницата на туниката на консула. — Не можем да го оставим на онези… неща. — Тя посочва към кръстоидите, които светят под кожата на гърдите на мъртвеца.
Консулът разтрива очите си.
— Можем да унищожим тялото. Да използваме пушката на полковника…
— Ще загинем, ако не се измъкнем от тази шибана буря! — вика Силенъс. Палатката трепери, фибропластмасата се удря в главата на поета и се издига при всеки пристъп на вихъра. Пясъкът шиба плата, сякаш точно отпред излита ракета. — Извикай проклетия кораб. Извикай го!
Консулът придърпва раницата си по-наблизо, сякаш пази древния инфотерм, който е в нея. Пот лъщи по страните и челото му.
— Можем да изчакаме бурята да отмине в някоя от Гробниците — предлага Сол Уайнтрауб. — Например, в Сфинкса.
— Заеби това — казва Мартин Силенъс. Ученият се извърта в тясното пространство и се втренчва в поета.
— Ти измина целия този път, за да откриеш Шрайка. Да не би да искаш да ни кажеш, че си променил решението си сега, когато той се появи?
Очите на Силенъс проблясват изпод ниско нахлупената му барета.
— Не ви казвам нищо друго, освен че искам онзи негов проклет кораб тук и то веднага.
— Това може би е добра идея — обажда се полковник Касад.
Консулът поглежда към него.
— Щом има шанс да спасим живота на Хойт, трябва да го използваме. Самият консул изпитва болка.
— Не можем да си тръгнем — отвръща той. — Не можем да си тръгнем сега.
— Така е — съгласява се Касад. — Няма да го използваме за тази цел. Но корабният лекар е в състояние да помогне на Хойт. А и можем да изчакаме края на бурята вътре.
— И евентуално да разберем какво става там горе — казва Брон Ламиа и махва с палец към покрива на палатката.
Бебето Рахил пискливо проплаква. Уайнтрауб я залюлява, като държи главичката й в широката си длан.
— Съгласен съм — кима той. — Ако Шрайка иска да ни намери, на кораба може да го направи също толкова лесно, колкото и тук. Ще внимаваме никой да не си тръгне. — Той докосва гърдите на Хойт. — Колкото и ужасно да звучи, информацията, която ще ни даде корабният лекар за това как действа този паразит, може да бъде безценна за Мрежата.
— Добре — съгласява се консулът. Той изважда от раницата си древния инфотерм, слага длан върху диска и прошепва няколко фрази.
— Идва ли? — пита Мартин Силенъс.
— Потвърди командата. Ще се наложи да съберем багажа си, за да го пренесем. Казах му да се приземи точно над входа на долината.
Ламиа с изненада открива, че се е разплакала. Тя избърсва страните си и се усмихва.
— Какво е толкова смешно? — пита консулът.
— При цялото това положение — отвръща тя, като изтрива бузи с опакото на дланта си, — единственото, за което мога да мисля сега, е колко хубаво би било да взема един душ.
— Нещо за пиене — прибавя Силенъс.
— Убежище от бурята — допълва Уайнтрауб. Бебето суче мляко от биберон.
Касад се навежда напред и главата и раменете му се подават извън палатката. Той вдига оръжието си и сваля предпазителя.
— Датчиците — пояснява полковникът. — Нещо се движи точно зад дюната. — Визьорът се обръща към тях, отразява бледата и скупчена група и още по-бледото тяло на Ленар Хойт. — Отивам да проверя какво става — казва Касад. — Чакайте тук, докато корабът не пристигне.
— Не излизай — спира го Силенъс. — Да не стане като в един от онези шибани древни холоси на ужаса, в които те излизат един по един… хей!
Поетът млъква. Входът на палатката се превръща в триъгълник от светлина и шум. Федман Касад го няма.
Палатката започва да се събаря — коловете и въжетата поддават, когато пясъкът се мести около тях. Скупчени заедно, крещейки, за да надвикат рева на вятъра, консулът и Ламиа завиват тялото на Хойт в наметалото му. Лампичките на медицинския пакет продължават да мигат с червена светлина. Кръвта е престанала да тече от грубия стоног шев.
Сол Уайнтрауб поставя своето четиридневно дете в бебешка носилка на гърдите си, загръща пелерината си около него и се привежда, за да излезе.
— Нито следа от полковника! — вика той. Докато гледа, ярка мълния удря протегнатото крило на Сфинкса.
Брон Ламиа се приближава до входа и вдига тялото на свещеника. Удивена е колко леко е то.
— Хайде да отнесем отец Хойт в корабния лазарет. После някой от нас ще се върне, за да потърси Касад.
