векторно предаване и самите телепортаторни скокови кораби, масивни додекаедри с приказните си антени и сонди.
Навсякъде около флотата, държани на безопасно разстояние от транспортната полиция, прелитаха яхти, слънцезаглушители и частни вътрешносистемни кораби, чиито платна улавяха слънчевата светлина и отразяваха блясъка на армадата.
Гостите около Правителствения дом скандираха и ръкопляскаха. Господинът в черната униформа на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ тихо плачеше. Скрити наблизо камери и широколентови видеонокли предаваха момента на всички светове в Мрежата и — чрез векторно излъчване — на десетки планети извън нея.
Поклатих глава и останах седнал.
— Г. Севърн? — Над мен се приведе служителка от охраната.
— Да?
Тя кимна към правителствената резиденция.
— Президент Гладстоун ще се срещне с вас сега.
2.
Изглежда, че всяка епоха, изпълнена с раздори и опасности, си създава лидер, предназначен точно за нея — политически колос, чието отсъствие, погледнато в ретроспекция, като че ли е немислимо по времето, когато се пише историята на тази епоха. Мейна Гладстоун беше точно такъв лидер за нашата Последна епоха, макар и никой по онова време да не можеше и да сънува, че ще остана единствено аз, за да напиша истинската история за нея и нейното време.
Гладстоун беше сравнявана с класическата фигура на Ейбрахам Линкълн толкова често, че когато накрая се появих пред нея в нощта на тържеството по случай армадата, останах полуизненадан, че не я заварвам в черна рокля и цилиндър. Президентът на Сената и премиерът на правителство, служещо на сто и трийсет милиарда души, носеше сив костюм от мека вълна, панталони и връхна туника, украсена единствено с лекото загатване на червен ширит по маншетите. Не мислех, че прилича на Ейбрахам Линкълн… нито на Алварес-Темп, вторият най-известен герой от древността, цитиран от пресата като неин двойник. Мислех си, че прилича на възрастна дама.
Мейна Гладстоун беше висока и слаба, но лицето й имаше по-орлов вид от това на Линкълн, с рязко открояващия се клюн на носа й, остри скули, широка, изразителна уста с тънки устни и сива коса, стърчаща в грубо оформена купчина, която наистина напомняше за перушина. Но за мен най-паметното нещо в лицето на Мейна Гладстоун бяха очите й: големи, кафяви и безкрайно тъжни.
Не бяхме сами. Бях въведен в продълговата, слабо осветена стая с дървени лавици по стените и върху тях бяха подредени много стотици печатни книги. Дълга холорамка, имитираща прозорец, предлагаше изглед към градините. Срещата беше в процес на привършване и дванадесетина мъже и жени стояха или седяха в неправилен полукръг, по средата на който оставаше бюрото на Гладстоун. Президентът беше небрежно облегната на бюрото, отпуснала тежестта си върху него и скръстила ръце. Когато влязох, тя вдигна очи.
— Г. Севърн?
— Да.
— Благодаря ви, че дойдохте. — Гласът й ми беше познат от хиляди дебати по Всеобема, с дрезгав от възрастта тембър и тон, мек като скъп ликьор. Акцентът й беше прочут — тя сливаше точния синтаксис с почти забравения ритъм на дохеджирския английски, днес очевидно запазен единствено в регионите на речната делта на родната й планета Патауфа. — Дами и господа, нека ви представя г. Джоузеф Севърн.
Неколцина от групата кимнаха, като явно се чудеха защо съм тук. Гладстоун не продължи с представянето ми, но аз докоснах инфосферата, за да разбера самоличността на присъстващите: трима министри от кабинета, включително министърът на отбраната, двама шефове от щаба на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, двама помощници на Гладстоун, четирима сенатори, включително влиятелният сенатор Колчев и прожекция на съветника от Техноцентъра, известен като Албедо.
— Г. Севърн беше поканен тук, за да внесе перспективата на художника в тържеството — съобщи президент Гладстоун.
Генерал Морпурго от ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: сухопътни войски изсумтя нещо, което трябваше да е смях.
— Перспективата на художника ли? При цялото ми дължимо уважение, г. президент, какво, по дяволите, означава това?
Гладстоун се усмихна. Вместо да отговори на генерала, тя отново се обърна към мен.
— Какво мислите за преминаването на армадата, г. Севърн?
— Прилична е — отвърнах аз.
Генерал Морпурго отново изпръхтя.
— Прилична ли? Пред очите му е най-голямото съсредоточаване на космическа огнева мощ в историята на галактиката, а той я нарича „прилична“? — Военният се обърна към свой колега и поклати глава. Усмивката на Гладстоун не се беше поколебала.
— Ами войната? — попита ме тя. — Имате ли някакво мнение за опита ни да избавим Хиперион от варварските прокудени?
— Глупаво е — отвърнах аз.
В стаята стана съвсем тихо. Текущото гласуване на живо по Всеобема показваше 98% одобрение на решението на президент Гладстоун да се сражава, а не да отстъпи колониалната планета Хиперион на прокудените. Политическото бъдеще на Гладстоун зависеше от положителния изход от конфликта. Мъжете и жените в това помещение представляваха оръдието във формулирането на политиката, в решението за нападение и в разработването на плана. Мълчанието продължи прекалено дълго.
— Защо да е глупаво? — меко попита Гладстоун. Махнах с дясната си ръка.
— Хегемонията не е воювала от основаването си преди седем столетия — отвърнах аз. — Глупаво е да се изпитва принципната й стабилност по този начин.
— Не е воювала! — извика генерал Морпурго. Той сграбчи коленете си с масивните си ръце. — А как, по дяволите, наричате бунта на Гленън-Хайт?
— Бунт — отвърнах аз. — Безредици. Полицейска акция.
Сенатор Колчев показа зъбите си в усмивка, в която не се долавяше веселост. Произхождаше от Лусус и беше само мускули.
— Действия на флотата — каза той, — половин милион загинали, две дивизии на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, сражавали се повече от година. Далеч е от полицейска акция, синко.
Не отвърнах нищо.
Лейт Хънт, по-възрастен мъж с туберкулозен вид, когото инфосферата докладва като най-близък помощник на Гладстоун, прочисти гърлото си.
— Но това, което казва г. Севърн, е интересно. В какво виждате разликата между… хм… един конфликт и войните на Гленън-Хайт, сър?
— Гленън-Хайт е бил бивш офицер от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ — отвърнах аз, съзнавайки, че казвам очевидни неща. — Прокудените са неизвестна величина от векове. Бунтовническите сили са били познати, потенциалът им — лесно измерим, а рояците на прокудените са извън Мрежата отпреди Хеджира. Гленън- Хайт е останал в Протектората, нападайки планети на не повече от два месеца време-дълг от Мрежата, докато Хиперион е на три години от Парвати, където се намира най-близкият телепортатор.
— Смятате ли, че не сме мислили за това? — попита генерал Морпурго. — Ами битката за Бреша? Вече сме се сражавали там с прокудените. Това не беше… бунт.
— Тишина, моля — каза Лейт Хънт. — Продължавайте, г. Севърн. Отново свих рамене.
— Основната разлика е, че в този случай си имаме работа с Хиперион — заявих аз.
Сенатор Ришо, една от присъстващите жени, кимна, сякаш с това изцяло бях обяснил идеята си.
— Страхувате се от Шрайка — заключи тя. — Да не принадлежите към църквата на Последното изкупление?
— Не — отвърнах. — Не съм член на култа към Шрайка.
— Какъв сте тогава? — попита Морпурго.
