— Сънят ми от снощи завърши точно, когато наближаваха долината.
Мейна Гладстоун се изправи, приближи се до прозореца, вдигна ръка и образът почерня.
— Значи не знаете дали някой от тях е все още жив?
— Не.
— Какво беше положението им, когато ги… сънувахте за последен път?
Хънт ме наблюдаваше все така напрегнато. Мейна Гладстоун гледаше към тъмния екран, обърнала гръб и на двама ни.
— Всички поклонници бяха живи — отвърнах аз, — евентуално с изключение на Хет Мастийн, Истинският глас на дървото.
— Мъртъв ли беше? — попита Хънт.
— Изчезна от вятърната гемия в Тревното море преди две нощи, само часове, преди разузнавачите на прокудените да унищожат дърволета „Игдразил“. Но малко преди поклонниците да се спуснат от крепостта Хронос, видяха някаква облечена в роба фигура да пресича пясъците по посока на Гробниците.
— Хет Мастийн ли? — попита Гладстоун. Вдигнах ръка.
— Те решиха така. Не бяха сигурни.
— Разкажете ми за другите — каза президентът. Поех си дъх. От сънищата си знаех, че Гладстоун познава поне двама от хората в това последно поклонение пред Шрайка — бащата на Брон Ламиа някога е бил неин колега в Сената, а консулът на Хегемонията беше личен представител на президента в тайните преговори с прокудените.
— Отец Хойт изпитва огромна болка — започнах аз. — Той разказа историята за кръстоида. Консулът разбра, че Хойт също носи такъв… всъщност, дори два такива, на отец Дюре и своя собствен.
Гладстоун кимна.
— Значи все още носи възкресяващия паразит?
— Да.
— Повече ли го безпокои сега, когато приближава до леговището на Шрайка?
— Така ми се струва — отвърнах аз.
— Продължавайте.
— Поетът, Силенъс, беше пиян през повечето време.
Убеден е, че незавършената му поема е предсказала и предопределила хода на събитията.
— На Хиперион ли? — все още с обърнат към мен гръб попита Гладстоун.
— Навсякъде — казах аз.
Хънт погледна към президента, а после върна очите си към мен.
— Луд ли е Силенъс?
Отвърнах на погледа му, но не казах нищо. Всъщност, не знаех.
— Продължавайте — отново настоя Гладстоун.
— Полковник Касад упорства с двойната снемания да открие жена на име Монита4 и да убие Шрайка. Той съзнава, че може да са едно и също.
— Въоръжен ли е? — съвсем тихо попита Гладстоун.
— Да.
— Продължавайте.
— Сол Уайнтрауб, ученият от света на Бърнард, се надява да влезе в гробницата, наречена Сфинкса, колкото е възможно по-скоро…
— Извинете — прекъсна ме Гладстоун, — но дъщеря му още ли е с него?
— Да.
— И колко е голяма сега Рахил?
— На пет дни, струва ми се. — Затворих очи, за да си спомня по-подробно съня от снощи. — Да — потвърдих аз, — на пет дни.
— И все още не спира да става по-малка?
— Да.
— Продължавайте, г. Севърн. Моля ви, разкажете ми за Брон Ламиа и консула.
— Г. Ламиа изпълнява желанията на бившия си клиент… и любим — отвърнах аз. — Личността на Кийтс чувстваше, че за него е необходимо да се противопостави на Шрайка. Г. Ламиа го прави вместо него.
— Г. Севърн — започна Лейт Хънт, — говорите за „личността на Кийтс“, сякаш няма значение или връзка със собствената ви…
— По-късно, моля те, Лейт — прекъсна го Мейна Гладстоун. Тя се обърна да ме погледне. — Любопитна съм за консула. Разказа ли на свои ред причината да се присъедини към поклонничеството?
— Да — отвърнах аз.
Гладстоун и Хънт чакаха.
— Консулът им разказа за баба си — казах аз. — Жената на име Сайри, която застанала начело на бунта на Мауи-Обетована преди повече от половин век. Разказа им за смъртта на собственото си семейство по време на битката за Бреша и им разкри тайните си срещи с прокудените.
— Това ли е всичко? — попита Гладстоун. Кафявите й очи гледаха извънредно напрегнато.
— Не — отвърнах аз. — Консулът им каза, че именно той е включил устройството на прокудените, което ускорило отварянето на Гробниците на времето.
Хънт седна изправено и кракът му падна от облегалката на стола. Гладстоун видимо си пое дъх.
— Това ли е всичко?
— Да.
— Как реагираха другите на разказа за неговото… предателство? — попита тя.
Замълчах и се опитах да възстановя образите от съня в по-прегледен вид, отколкото ги предлагаше паметта ми.
— Някои бяха разярени — отвърнах аз. — Но в този момент никой не изпитва прекомерна лоялност към Хегемонията. Решиха да продължат. Струва ми се, всеки един от поклонниците чувства, че това наказание ще бъде осъществено от Шрайка, а не с човешка помощ.
Хънт стовари юмрук по облегалката на стола.
— Ако консулът беше тук — изръмжа той, — много бързо щеше да разбере, че не е така.
— Спокойно, Лейт. — Гладстоун се върна при бюрото си и докосна някакви листове хартия. Всички лампички на комуникационния пулт нетърпеливо премигваха. Бях удивен, че президентът прекарва толкова време в разговор с мен в такъв момент.
— Благодаря ви, г. Севърн — каза тя. — Искам да останете с нас през следващите няколко дни. Някой ще ви покаже апартамента ви в жилищното крило на Правителствения дом.
Изправих се.
— Ще се върна на Есперанс за багажа си.
— Не е необходимо — рече Гладстоун. — Донесоха го още преди да слезете от платформата на терминала. Лейт ще ви покаже пътя.
Кимнах и последвах по-високия мъж към вратата.
— А, г. Севърн… — извика Мейна Гладстоун.
— Да?
Президентът се усмихна.
— Оцених откровенността ви преди малко — заяви тя. — Но отсега нататък, нека приемем, че сте придворен художник и само придворен художник, без мнение, без гледна точка, без уста. Ясно?
— Ясно, г. президент — отвърнах аз. Гладстоун кимна, вече насочила вниманието си към мигащите телефонни лампички.
— Много добре. Моля ви, донесете скицника си на срещата във Военния салон в 0800 ч.
Служител от охраната ни посрещна в преддверието и понечи да ме поведе към лабиринта от коридори и пропускателни пунктове. Хънт му извика да спре и пресече просторното помещение. Стъпките му отекваха по плочите. Той докосна ръката ми.
— Не допускайте тази грешка — рече той. — Ние знаем… тя знае… кой сте, какъв сте и кого представлявате.
Посрещнах погледа му и спокойно отстраних ръката му.
