които прекалено свободно одухотворяват едно лице, което би могло, с изключение на очите, да принадлежи на всеки един от хилядите селяни, родени в радиус от един ден езда около Лондон.
Лицето, което сънуваше, беше моето. Гласът, който чуваше в съня си, беше моят. Но в правенето на любов, което сънуваше — спомняйки си сега — аз изобщо не бях участвал. Опитвах се да избягам от съня й, стига да успеех да намеря свой собствен. Щом трябваше да съм воайор, можех да постигна същия успех в бъркотията от изфабрикувани спомени, които минаваха за мои собствени сънища.
Но не ми бе позволено да сънувам свои собствени сънища. Още не. Подозирам, че съм роден — и отново прероден от смъртното си ложе — просто, за да сънувам сънищата на моя мъртъв и далечен двойник.
Оттеглих се от самия себе си, преустанових опитите си да се събудя и засънувах.
Брон Ламиа бързо и рязко се събужда, стресната от приятния сън от някакъв шум или движение. В продължение на един дълъг миг не може да се ориентира. Тъмно е, чува се шум — не механичен, — по- силен от повечето звуци в лусуския кошер, където живее. Тя е пияна от умора, но знае, че се е събудила след съвсем малко сън. Сега е сама в тясно, ограничено пространство, в нещо, което напомня огромен спален чувал.
Израснала на свят, където затворените пространства означават сигурност от опасния въздух, вятър и животни, където много хора страдат от агорафобия при редките си сблъсъци с откритото пространство, но малцина знаят какво означава клаустрофобия, Брон Ламиа все пак реагира като клаус трофоб: опитва се да си поеме въздух, блъска настрани походното легло и капаците на палатката в панически стремеж да избяга от малкия пашкул от фибропластмаса, пълзи на длани, ръце и лакти, докато под пръстите си не усеща пясък и не вижда над себе си небето.
Всъщност не небе, разбира тя, когато внезапно осъзнава и си спомня къде е. Пясък. Блъскаща, бушуваща, яростна буря от песъчинки, които жилят лицето й като иглички. Лагерният огън е угаснал и е затрупан с пясък. Пясък се е натрупал откъм подветрената страна и на трите палатки, чиито стени се развяват и плющят като оръдейни изстрели на вятъра, а около лагера са израстнали дюни от новонавят пясък, образуващи бразди и хребети в завета на палатките и багажа им. Никой не мърда в другите палатки. Тази, която беше споделяла с отец Хойт, е полусвлечена и съвсем затрупана от издигащите се дюни.
Хойт.
Значи неговото отсъствие я беше събудило. Дори в съня, някаква част от съзнанието й бе усещало тихото дишане и почти недоловимите стонове на спящия свещеник, докато той се бореше с болката си. По някое време през последния половин час Хойт беше излязъл. Навярно преди не повече от няколко минути. Брон Ламиа знаеше, че дори докато бе сънувала Джони, тя наполовина беше усетила шумоленето и плъзгащия се звук над стърженето на пясъка и рева на вятъра.
Ламиа се изправя на крака и засенчва очи от пясъчната буря. Много е тъмно, звездите са скрити зад високите облаци и вихрушката, но някакво бледо, почти електрическо сияние изпълва въздуха и се отразява в скалите и повърхността на дюните. Брон разбира, че то наистина е електрическо, че въздухът е изпълнен със статично електричество, което кара къдриците й да се изправят и да се гърчат като косите на Медуза. Статичните заряди пълзят по ръкавите на туниката й и се носят над палатката като огньове на Св. Елм6. Когато очите й се настройват към мрака, Ламиа разбира, че движещите се дюни са нажежени до бяло. Четирийсет метра на изток гробницата, наречена Сфинкса, представлява пращящо, пулсиращо очертание в нощта. Вълни електричество се движат покрай разперените израстъци, често наричани криле.
Брон Ламиа се оглежда, не забелязва следа от отец Хойт и решава да повика помощ. Тя разбира, че гласът й няма да се чуе от рева на вятъра. За миг се чуди дали свещеникът просто не е отишъл в друга палатка или до примитивния клозет на двайсет метра на запад, но нещо й казва, че случаят не е такъв. Поглежда към Сфинкса и — за някаква съвсем малка частица от секундата — като че ли зърва фигурата на мъж с развяващо се като знаме черно наметало, с приведени срещу вятъра рамене на фона на статичното сияние на гробницата.
На рамото й пада ръка.
Брон Ламиа се обръща, заема приклекнала бойна стойка с протегнат ляв юмрук и изпъната дясна длан. После познава застаналия пред нея Касад. Полковникът е половин път по-висок от нея — и половин път по- едър — и слабата светлина играе по стройното му тяло, когато се навежда по-близо, за да извика в ухото й:
— Той тръгна нататък! — Дългата, черна призрачна ръка се протяга към Сфинкса.
Ламиа кимва, вика в отговор и сама почти не чува гласа си сред ревящия вятър.
— Да събудим ли другите? — Тя е забравила, че Касад е на пост. Никога ли не спеше този човек?
Федман Касад поклаща глава. Визьорът му е вдигнат и шлемът е преобразен във формата на качулка на гърба на бронирания му боен комбинезон. Лицето на Касад изглежда много бледо на фона на сиянието на костюма му. Той посочва към Сфинкса. Многоцелевата му пушка от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ е в извивката на лявата му ръка. От кукичките и опасаните патрондаши на бронята му висят гранати, калъф с бинокъл и по- тайнствени вещи. Той отново посочва към Сфинкса.
Ламиа се навежда напред и извиква:
— Шрайка ли го взе? Касад поклаща глава.
— Можеш ли да го видиш? — Тя посочва към нощния му визьор и бинокъла.
— Не — отвръща Касад. — Бурята. Заличава топлинните сигнали.
Брон Ламиа се обръща с гръб към бурята, усещайки как песъчинките удрят врата й като иглички от иглометна пушка. Тя пита инфотерма си, но той й казва само, че Хойт е жив и че се движи; по общата лента не се предава нищо друго. Брон се приближава до Касад и гърбовете им образуват стена срещу вихрушката.
— Ще го последваме ли? — вика тя. Касад поклаща глава.
— Не можем да оставим района неохраняван. Сложих датчици, но… — той посочва към бурята.
Брон Ламиа се връща в палатката, нахлузва ботушите си и излиза с пелерината си за всякакво време и с бащиния си автоматичен пистолет. По-обикновено оръжие, Гиеров зашеметител, е мушнато в джоба на гърдите на пелерината.
— Тогава ще отида аз — казва тя.
Отначало си помисля, че полковникът не я е чул, но после вижда нещо в светлите му очи и разбира, че не е така. Той почуква военния инфотерм на китката си.
Ламиа кима и проверява дали собственият й имплант и инфотерм са настроени на най-голяма лентова широчина.
— Ще се върна — обещава тя и нагазва в растящите дюни. Панталоните й сияят от статичното разреждане и пясъкът като че ли оживява от сребристо-бели електрически пулсации, носещи се по пъстрата им повърхност.
На двадесет метра от лагера тя вече изобщо не може да го види. След още десет метра над нея се извисява Сфинкса. Няма и следа от отец Хойт — стъпките изчезват за десет секунди от бурята.
Широкият вход на Сфинкса е отворен и е бил отворен, откакто човечеството познава това място. Сега той представлява черен правоъгълник в бледо сияещата стена. Логиката предполагаше, че Хойт е влязъл там, стига да се бе измъкнал от бурята, но нещо съвсем различно от логиката й подсказваше, че не това е целта на свещеника.
Брон Ламиа се влачи покрай Сфинкса, отдъхва си на завет няколко мига, за да изтрие пясъка от лицето ей и отново да подиша свободно, а после продължава напред, следва като бледа, едва видима следа между дюните. Пред нея в млечнозелено свети в нощта Нефритената гробница, а плавните й криви и хребети сияят със зловещ маслен блясък.
Примижавайки, Ламиа отново поглежда и за частица от секундата вижда някого или нещо, очертано на фона на сиянието. После фигурата изчезва — или в гробницата, или скрита в черния полукръг на входа й.
Брон навежда глава и продължава напред, а вятърът я бута и тласка, сякаш я кара да побърза към нещо важно.
4.
