— Това е добре — казах, — защото в този момент съм съвсем сигурен, че аз не знам.
3.
Шестима възрастни и едно бебе във враждебна местност. Огънят им изглежда твърде малък пред спускащия се мрак. Над и зад тях като стени се издигат хълмовете на долината, а по-близо, скрити в мрака на самата долина, огромните сенки на Гробниците сякаш припълзяват като призраци на влечуги от някаква допотопна епоха.
Брон Ламиа е уморена, боли я всичко и е много раздразнителна. Плачът на бебето на Сол Уайнтрауб я кара да скърца със зъби. Тя знае, че другите също са уморени — през последните три нощи никой не е спал повече от няколко часа, а току-що изтеклият ден беше изпълнен с напрежение и непреодолени страхове. Тя поставя последното парче дърво в огъня.
— Там, откъдето ги взехме, няма повече — изръмжава Мартин Силенъс. Огънят осветява отдолу сатирските черти на поета.
— Зная — казва Ламиа, прекалено уморена, за да вложи гняв или каквато и да е друга енергия в гласа си. Дървото е от един склад, оставен от поклоннически групи от минали години. Трите им малки палатки са разположени в район, традиционно използван от поклонниците през последната им нощ преди да се изправят срещу Шрайка. Близо са до Гробницата на времето, наречена Сфинкса. Черната сянка на нещо, което може и да е крило, скрива част от небето.
— Ще използваме фенера, когато огънят догори — обажда се консулът. Дипломатът изглежда по-уморен от останалите. Трепкащата светлина хвърля червени отблясъци по тъжното му лице. Беше се облякъл в дипломатическа униформа за този ден, но сега пелерината и триъгълната шапка изглеждат толкова изцапани и повяхнали, колкото и самият консул.
Полковник Касад се връща до огъня и вдига нощния визьор на шлема си. Касад е в пълно бойно снаряжение и активираният хамелеонов полимер разкрива само лицето му, което се носи на два метра над земята.
— Нищо — казва той. — Никакво движение. Никакви топлинни следи. Никакви шумове, освен вятъра. — Касад обляга многоцелевата си щурмова пушка от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ на скалата и сяда при другите. Нишките на бронята му се дезактивират в матовочерно, не много по-прозрачно отпреди.
— Мислите ли, че Шрайка ще дойде през нощта? — пита отец Хойт. Свещеникът се е завил в черното си наметало и изглежда толкова част от нощта, колкото и полковник Касад. Слабичкият глас на мъжа е напрегнат.
Касад се навежда напред и разбърква огъня с палката си.
— Няма откъде да разберем. За всеки случай ще остана на пост.
Изведнъж и шестимата вдигат поглед, когато обсипаното със звезди небе се сгърчва и безшумно разцъфтява в оранжеви и червени светлини, които затъмняват звездите.
— През последните няколко часа не се беше случвало често — отбелязва Сол Уайнтрауб, люлеейки бебето си. Рахил е престанала да плаче и сега се опитва да хване късата брада на баща си. Уайнтрауб целува мъничката й ръчичка.
— Пак проверяват отбраната на Хегемонията — казва Касад. От разбъркания огън се посипват искри, а към небето се издигат въгленчета, като че ли в опит да се присъединят към по-ярките пламъци там.
— Кой победи? — пита Ламиа, имайки предвид беззвучната космическа битка, която бе изпълвала небето с насилие през цялата предишна нощ и голяма част от деня.
— На кого му пука? — подхвърля Мартин Силенъс. Той рови в джобовете на коженото си палто, сякаш може да намери там пълна бутилка. Не намира. — На кого му пука? — отново промърморва той.
— На мен — уморено отвръща консулът. — Ако прокудените разкъсат отбраната, могат да унищожат Хиперион, преди да открием Шрайка.
Силенъс подигравателно се засмива.
— О, това би било ужасно, нали? Да умреш, преди да откриеш смъртта? Да бъдеш убит, преди да бъдеш определен за убиване? Да си отидеш бързо и безболезнено, вместо да се гърчиш завинаги на тръните на Шрайка? О, ужасна мисъл.
— Млъквай — казва Брон Ламиа и в гласа й отново няма емоция, но този път не е лишен от заплаха. Тя поглежда към консула. — И къде е Шрайка? Защо не го намерихме?
Дипломатът се втренчва в огъня.
— Не знам. Защо трябва да знам?
— Навярно Шрайка го няма — предполага отец Хойт. — Навярно, като сте унищожили антиентропните полета, сте го освободили завинаги. Навярно е отнесен да мъчи хората някъде другаде.
Консулът поклаща глава и не казва нищо.
— Не — възразява Сол Уайнтрауб. Бебето спи, притиснато до рамото му. — Ще бъде тук. Чувствам го. Брон Ламиа кимва.
— И аз. Той чака. — Тя изважда няколко консервирани дажби от раницата си, издърпва ушенцето за подгряване и ги раздава.
— Зная, че разочарованието е вътъкът на света — намесва се Силенъс. — Но това е смешно, майка му стара. Всички са готови, а смъртта не идва.
Брон Ламиа се намръщва, но не казва нищо и известно време се хранят в мълчание. Пламъците на небето избледняват и гъсто разположените звезди отново просветват, но въгленчетата продължават да се издигат нагоре, сякаш се опитват да избягат.
Обгърнат в сънено-мъглявата бъркотия на двойно отдалечените мисли на Брон Ламиа, аз се мъча да преподредя събитията, последвали предишния ми сън за живота им.
Пеейки, поклонниците се спуснаха в долината преди зазоряване, а светлината от битката на милиард километра в небето хвърляше сенките им пред тях. През целия ден изследваха Гробниците на времето. Всеки момент очакваха да умрат. След няколко часа, когато слънцето изгря и ужасният пустинен студ отстъпи мястото си на жегата, страхът и тържествувалото им изчезнаха.
Дългият ден беше тих, с изключение на стърженето на пясъка, отделни викове и постоянния, почти подсъзнателен стон на вятъра край скалите и гробниците. Касад и консулът носеха уреди за измерване силата на антиентропните полета, но Ламиа първа забеляза, че от тях няма нужда, че приливите и отливите на времето могат да се усетят като леко гадене, подсилено от чувство за аеда VII, което не изчезваше.
Най-близо до входа на долината беше Сфинкса. След това идваше Нефритената гробница, чиито стени бяха прозрачни само в утринния и привечерния сумрак. После, на по-малко от сто метра нататък, се издигаше гробницата, наречена Обелиска. Сетне поклонническата пътека се разширяваше към най-голямата от всички гробници, разположена в центъра и наречена Кристалния монолит, чиято повърхност не беше украсена, нито пък имаше отвор, а плоският й покрив се огряваше сутрин от слънцето едновременно с върховете на скалите. Следваха трите Пещерни гробници, чиито входове се виждаха само поради изтърканите пътеки, които водеха към тях. Накрая, почти на километър нататък в долината, беше така нареченият дворец на Шрайка, чиито остри ръбове и стърчащи върхове напомняха за шиповете на създанието, за което се твърдеше, че обитава долината.
През целия ден бяха ходили от гробница на гробница, без да се осмеляват да се разделят и групата спираше преди да влезе в онези постройки, в които можеше да се влезе. Сол Уайнтрауб беше обзет от силно вълнение, когато видя и влезе в Сфинкса, същата гробница, в която преди двайсет и шест години дъщеря му се бе заразила с болестта на Мерлин. Уредите, поставени от университетския й екип продължаваха да стоят на триноги пред гробниците, макар че никой от групата не можеше да каже дали все още работеха и извършваха измерванията си. Проходите в Сфинкса бяха тесни и напомняха на лабиринт, както предполагаха разпечатките от инфотерма на Рахил, а редиците от светлинни глобуси и електрически лампи, оставени от различни изследователски групи, сега бяха тъмни и изчерпани. Поклонниците използваха фенерчета и нощния визьор на Касад, за да проучат гробницата. Нямаше и следа от помещението, в което се бе намирала Рахил, когато стените около нея се бяха затворили и беше започнала болестта й. Имаше само останки от някога мощни приливи на времето. Нямаше и следа от Шрайка.
Всяка гробница им предлагаше своя миг на ужас, на безпомощно и страшно очакване, само за да бъде заменено от час или повече на разочарование — прашните, празни помещения изглеждаха точно така,
