Военното съвещание вече се проточваше в късната сутрин. Подозирам, че подобни срещи имат едни и същи черти — оживена монотонност, продължаваща като фоново жужене, банален вкус на прекалено много кафе, завеса от дим във въздуха, купчини листове и мозъчно замайване на имплантен достъп — от много векове насам. Подозирам, че когато съм бил момче, е било по-просто — Уелингтън е събирал хората си, онези, които безпристрастно и точно е наричал „измета на земята“, не им е казвал нищо и ги е пращал на смърт.
Насочих вниманието си обратно към групата. Бяхме в голяма стая със сиви стени, изпъкващи от белите правоъгълници светлина, сив килим, подковообразна маса в металическия сив цвят на оръжие с черни дискове и някоя и друга гарафа вода. Президент Мейна Гладстоун седеше в центъра на дъговидната извивка на масата, заобиколена от подредени според ранга си сенатори и министри от кабинета, а по-нататък по кривата бяха разположени военни офицери и други второразредни функционери. Зад всички тях, не до масата, седяха неизбежните групички помощници, като нито един от хората от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ не беше под полковник, а зад тях — на по-неудобни на вид столове — помощниците на помощниците.
Аз нямах стол. Заедно с група други поканени, но очевидно безполезни в момента служители, седях на табуретка в задната част на помещението, на двайсет метра от президента и още по-далеч от докладващия офицер, млад полковник с показалка в ръка и без никакво колебание в гласа. Зад полковника беше златисто-сивата плоча на комуникатора, а пред него — леко издигнатата омнисфера от тези, които могат да се видят във всяка холоямка. От време на време комуникаторът потъмняваше и оживяваше, а друг път въздухът се замъгляваше от сложни холоси. Миниатюри на тези диаграми светеха на всеки диск и висяха над някои инфотерми.
Седях на табуретката си, гледах Гладстоун и от време на време нахвърлях скици.
Когато се събудих тази сутрин в стаята за гости на Правителствения дом, ярката слънчева светлина на Тау Сети Сентър струеше през прасковените завеси, отворили се автоматично в обичайния ми час за събуждане 0630. За миг се обърках, загубил ориентация, все още преследвайки Ленар Хойт и страхувайки се от Шрайка и Хет Мастийн. После, сякаш някаква сила беше удовлетворила желанието ми да ме остави да сънувам свои собствени сънища, последва миг на смесване на объркването и аз седнах задъхан в леглото, като се оглеждах тревожно и очаквах лимоненожълтият килим и прасковената светлина да изчезнат като трескав сън, и да оставят единствено болката, храчките, ужасните кръвоизливи и кръвта по чаршафите, очаквах сгряната от слънцето стая да потъне в сенките на мрачния апартамент на Piazza di Spagna и да видя надвесеното над мен, чувствително лице на Джоузеф Севърн все повече да се навежда напред, да ме наблюдава и да ме чака да умра.
Изкъпах се два пъти — първо с вода, а след това и със звук, облякох се в нов сив костюм, приготвен за мен върху току-що оправеното легло, когато се върнах от банята и тръгнах да намеря източния двор, където — както ми бе съобщил един любезен сигнал, оставен вляво от новите ми дрехи — беше сервирана закуската за гостите на Правителствения дом.
Портокаловият сок беше прясно изстискай. Беконът бе крехък и истински. Във вестника пишеше, че президент Гладстоун ще се обърне към Мрежата по Всеобема и медиите в 1030 ч. стандартно време. Страниците бяха препълнени с военни новини. Плоскостни фотоси на армадата грееха в истински цветове. От трета страница мрачно гледаше генерал Морпурго — вестникът го наричаше „героят от Втория бунт на Хайт“. Даяна Филомел хвърли поглед към мен от съседната маса, където закусваше заедно с неандерталския си съпруг. Тази сутрин роклята й беше по-официална — тъмносиня и не така отворена, — но една странична цепка загатваше за снощната гледка. Тя задържа очите си върху мен, докато вдигаше парче бекон с лакираните си нокти и внимателно отхапваше от него. Хърмънд Филомел сумтеше и четеше нещо явно приятно на финансовите страници.
— Миграционната група на прокудените… по-известна като рояк… беше регистрирана от хокинговата апаратура за изкривено засичане в системата Камн преди малко повече от три стандартни години — казваше младият докладващ офицер. — Незабавно след засичането, Спецчаст 42 на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, конфигурирана за евакуация на системата Хиперион, се прехвърли в състояние С-плюс от Парвати със секретна заповед да разположи телепортатор в порталния обхват на Хиперион. По същото време Спецчаст 87.2 беше пратена от Етапен район Солков-Тиката около Камн III със заповед да се срещне с евакуационния корпус в системата Хиперион, да открие миграционната група на прокудените, да влезе в сражение и да унищожи военните им подразделения… — На екрана на комуникатора и пред младия полковник се появиха образи на армадата. Той посочи с показалката си и линия рубинена светлина разсече по-големия холос, за да освети един от корабите три-К в строя. — Спецчаст 87.2 е под командването на адмирал Нашита на борда на КХ7 „Хебриди“…
— Да, да — измърмори генерал Морпурго, — всички знаем това, Яни. Карай по бързата процедура.
Младият полковник имитира усмивка, недоловимо кимна към генерала и президент Гладстоун и продължи с малко по-неуверен глас.
— Кодираните векторни предавания от СЧ 42 през пое ледните седемдесет и два стандартни часа съобщават за яростни битки между разузнавателните подразделения на евакуационната Спецчаст и предните подразделения на миграционната група на прокудените…
— Рояка — прекъсна го Лейт Хънт.
— Да — отвърна Яни. Той се обърна към екрана и петметровото матово стъкло оживя. За мен изображението представляваше неразгадаем лабиринт от символи, цветни векторни линии, субстратни кодове и акроними на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, които допълваха пълната неразбираемост. Навярно знаците не означаваха нищо и за висшите офицери и политици в помещението, но никой не се издаваше. Започнах нова скица на Гладстоун, с булдогския профил на Морпурго отзад.
— Макар първите доклади да предполагаха следи от четири хиляди хокингови двигателя в района, това е подвеждащо изчисление — продължи полковникът, наречен Яни. Питах се дали това беше малкото или фамилното му име. — Както знаете, миграционните… ъ-ъ… рояците могат да включват до десет хиляди отделни части, но преобладаващото мнозинство от тях са малки и невъоръжени или с незначителна бойна мощ. Преценката на микровълновите, векторните и другите сигнали предполага…
— Извинете ме — прекъсна го Мейна Гладстоун, чийто мрачен глас контрастираше на монотонния доклад на офицера, — но можете ли да ни кажете колко кораба на прокудените имат значителна бойна мощ?
— Хм… — рече полковникът и погледна към началниците си. Генерал Морпурго прочисти гърлото си.
— Според нас, около шест-… максимум седемстотин — отвърна той. — Няма за какво да се притесняваме. Президент Гладстоун вдигна вежди.
— А какъв е размерът на нашите бойни части? Морпурго кимна на младия полковник да застане свободно. После отговори:
— Спецчаст 42 има около шейсет кораба, г. президент. Спецчаст…
— Спецчаст 42 е евакуационният корпус, нали? — попита Гладстоун.
Генерал Морпурго кимна и ми се стори, че забелязвам снизходителност в усмивката му.
— Да, госпожо. Спецчаст 87.2, бойният корпус, който се прехвърли в системата преди час, ще…
— Равностойни ли са шейсет кораба на шест– или седемстотин? — прекъсна го Гладстоун.
Морпурго погледна към един от колегите си офицери, сякаш молеше за търпение.
— Да — отвърна той, — повече от равностойни. Трябва да разберете, г. президент, че шестстотин хокингови двигатели могат и да ви се струват много, но не представляват основание за тревога, когато теглят едноместни или разузнавателни съдове, или онези малки, петместни щурмови кораби, които те наричат копиемети. Спецчаст 42 се състои от почти две дузини основни вретенни лайнери, включително носачите „Сянка на Олимп“ и „База Нептун“. Всеки от тях може да спусне повече от сто изтребителя или АЛР. — Морпурго бръкна в джоба си, извади пръчица за пушене с големината на пура, очевидно си спомни неодобрението на Гладстоун и я прибра обратно в якето си. Той се намръщи. — Когато Спецчаст 87.2 завърши разгръщането си, ще имаме повече от достатъчно огнева мощ, за да се справим с десетина рояка. — Все още намръщен, генералът кимна на Яни да продължи.
Полковникът прочисти гърлото си и посочи с показалката образа на екрана.
— Както виждате, Спецчаст 42 нямаше проблем да разчисти необходимото й пространство в космоса, за да се заеме със строежа на телепортатор. Този строеж започна преди шест стандартни седмици и завърши в
