никаква роля в текущите събития. Но аз някак си знаех, че не е така. Някак си подозирах, че цялата война, движението на хиляди, съдбата на милиони — а може би и на милиарди — зависеше от действията на шестима души в онзи неотбелязан, оранжево-жълт участък.
Затворих скицника, прибрах моливите в джобовете си, потърсих изхода, открих го и го използвах.
Лейт Хънт ме пресрещна в един от дългите коридори, който водеше към главния вход.
— Излизате ли? Поех си дъх.
— Забранено ли ми е?
Хънт се усмихна, ако човек можеше да нарече разтягането на тънките му устни усмивка.
— Разбира се, че не, г. Севърн. Но президент Гладстоун ме помоли да ви предам, че би искала отново да разговаря с вас днес следобед.
— Кога?
Хънт сви рамене.
— По всяко време след речта й. Когато ви е удобно. Кимнах. Буквално милиони лобисти, службогонци, бъдещи биографи, бизнесмени, привърженици на президента и потенциални атентатори биха дали мило и драго, за да прекарат няколко секунди с президент Гладстоун, а аз можех да я видя „когато ми е удобно“. Никой никога не е твърдял, че вселената е нормална.
Минах покрай Лейт Хънт и се насочих към парадната врата.
Според отдавнашна традиция, Правителственият дом нямаше обществени телепортали в стените си. До ниската, бяла сграда, която служеше за пресцентър и терминал, имаше кратък преход през пропуските на службата за сигурност на главния вход и през градината. Новинарите се бяха скупчили около една централна холоямка, където познатото лице и глас на Люълин Дрейк, „гласът на Всеобема“, представяше речта на президент Гладстоун като „жизненоважна за Хегемонията“. Кимнах към него, намерих незает портал, показах универсалната си карта й влязох в търсене на бар.
Главната магистрала беше, щом стигнете дотам, единственото място в Мрежата, откъдето можете да се телепортирате безплатно. Всички светове в Мрежата бяха предложили поне по един от най-красивите си градски квартали — ТС2 предлагаше двайсет и три — за пазаруване, развлечения, луксозни ресторанти и барове. Особено барове.
Подобно на р. Тетида, Главната магистрала минаваше през големи колкото военни телепортали, високи по двеста метра. С обкръжението си, тя оставяше впечатление за безкраен булевард, за стокилометрова улица на материални наслади. Човек можеше да застане — както постъпих тази сутрин и аз — под яркото слънце на Тау Сети и да погледне надолу по Магистралата към разположения по средата нощен Денеб Драй, оживен от неон и холоси, и да зърне столентовата Главна алея на Лусус, знаейки в същото време, че зад нея се намират сенчестите бутици на Божия горичка с нейната настлана с тухли магистрала и асансьори до върховете на Дърветата — най-скъпото място за хранене в Мрежата.
Изобщо не ми пукаше за всичко това. Просто исках да намеря спокоен бар.
Баровете на ТС2 бяха прекалено препълнени с бюрократи, журналисти и бизнесмени, затова взех една от совалките на Магистралата и слязох на главната спирка на Сол Дракони Септем. Гравитацията обезкуражаваше мнозина — тя обезкуражаваше и мен, — но това означаваше, че баровете не са толкова претъпкани и че хората са дошли да пият.
Мястото, което избрах, беше наземен бар, почти скрит под подпорните стълбове и служебните улеи към главната пазарна решетка. Вътре беше тъмно: тъмни стени, тъмно дърво, тъмни клиенти — кожата им бе толкова черна, колкото моята беше бяла. Мястото бе добро за пиене и аз точно с това се заех, като започнах с двойно шотландско уиски, а после продължих с по-сериозни неща.
Дори тук не можех да се освободя от Гладстоун. В другия край на стаята един плоскоекранен телевизор показваше лицето на президента на синьо-златистия фон, който тя използваше за държавни предавания. Неколцина от другите пиячи се бяха събрали да гледат. Дочувах откъси от речта:
— …за да обезпечим сигурността на гражданите на Хегемонията и… не можем да допуснем да изложим на опасност сигурността на Мрежата или на нашите съюзници в… затова съм заповядала пълен военен отпор на…
— Намалете проклетото нещо! — Удивих се, когато разбрах, че бях извикал самият аз. Клиентите се намръщиха през рамо, но намалиха телевизора. Погледах малко как се движи устата на Гладстоун, а после махнах на бармана за още едно двойно.
По някое време по-късно, може да беше и след часове, вдигнах поглед от чашата си, за да открия, че някой седи срещу мен в тъмния бар. Мина известно време, докато, мигайки на слабата светлина, познах кой беше това. За миг сърцето ми се разтуптя, когато си помислих: „Фани“, но после отново премигнах и казах:
— Лейди Филомел.
Тя все още носеше тъмносинята рокля, в която я бях видял на закуска. Сега някак си изглеждаше по- къса. Лицето и раменете й като че ли блестяха в сумрака.
— Г. Севърн — почти шепнешком отвърна тя. — Дойдох, за да изпълните обещанието си.
— Обещание ли? — махнах аз на бармана, но той не реагира. Намръщих се и погледнах към Даяна Филомел. — Какво обещание?
— Да ме нарисувате, разбира се. Забравихте ли обещанието си от тържеството?
Щракнах с пръсти, но високомерният барман отново не благоволи да погледне към мен.
— Нали ви нарисувах — казах аз.
— Да — отвърна лейди Филомел, — но не цялата. Въздъхнах и пресуших остатъка от скоча си.
— Пия — рекох.
Лейди Филомел се усмихна.
— Виждам.
Понечих да се изправя и да потърся бармана, размислих и бавно седнах обратно на изтърканата дървена пейка.
— Армагедон — казах аз. — Играят си с Армагедон. — Внимателно погледнах жената, като леко примижах, за да я фокусирам. — Знаете ли тази дума, милейди?
— Не мисля, че ще ви сервират повече алкохол — рече тя. — Имам пиене вкъщи. Можете да пиете, докато ме рисувате.
Отново примижах, вече лукаво. Може и да бях изпил малко повечко скоч, но това не беше навредило на съзнанието ми.
— Ами мъжа ви? — попитах аз.
Даяна Филомел отново сияйно се усмихна.
— Ще прекара няколко дни в Правителствения дом — вече наистина шепнешком отвърна тя. — Не може да стои далече от центъра на властта в такъв важен момент. Хайде, колата ми е точно отпред.
Не помня дали платих, но сигурно съм. Или пък лейди Филомел. Не помня дали тя ме е извела, но сигурно някой го е направил. Навярно шофьорът. Спомням си мъж в сива туника и панталони и как се облягам на него.
ЕМПС-то имаше балоноподобна горна част, поляризирана отвън, но съвсем прозрачна отвътре, където седнахме върху дебели възглавници. Преброих два поредни портала, а сетне се отклонихме от Магистралата и набрахме височина над сини поля и под жълто небе. Сложни къщи, построени от някакво абаносово дърво по върховете на хълмовете, бяха заобиколени от макови полета и бронзови езера. Ренесанс Вектор? Точно сега загадката беше прекалено сложна за мен, така че облегнах главата си на стената на балона и реших да се отпусна за миг-два. Трябваше да съм отпочинал за портрета на лейди Филомел… ха-ха.
Полята се носеха под нас.
5.
Полковник Федман Касад следва Брон Ламиа и отец Хойт през прашната буря към Нефритената гробница. Беше излъгал Ламиа — нощният му визьор и сензорите работеха добре, въпреки електрическите заряди, които трептяха по тях. Преследването на двамата изглеждаше най-добрата възможност да открие Шрайка. Касад помнеше лова на скални лъвове на Хеброн — връзваха някоя коза и чакаха.
Данните от датчиците, които бе разположил около лагера, мигат на тактическия екран на Касад и
