— Художник — излъгах аз.
Лейт Хънт се усмихна и се обърна към Гладстоун.
— Съгласен съм, че ни е необходимо отрезвяването на тази гледна точка, г. президент — рече той, като посочи към прозореца и холоизображенията с все още аплодиращите тълпи, — но преди нашият приятел- художник да постави тези въпроси, те бяха изцяло обсъдени и анализирани.
Сенатор Колчев си прочисти гърлото.
— Не обичам да споменавам очевидното, когато изглежда всички сме решени да го пренебрегваме, но дали този… господин… притежава съответния пропуск от службата за сигурност, необходим при подобна дискусия?
Гладстоун кимна и се усмихна така, както се бяха опитвали да я представят толкова много карикатуристи.
— Г. Севърн е упълномощен от Министерството на изкуствата да ми направи поредица скици през следващите няколко дни или седмици. Теорията е, струва ми се, че те ще имат някакво историческо значение и могат да бъдат използвани за нарисуваното на официален портрет. Във всеки случай, г. Севърн има златен пропуск на равнище „Т“ и свободно можем да разговаряме пред него. Също искам да заявя, че оценявам откровеността му. Навярно пристигането му служи, за да обяви края на срещата ни. Ще се видя с всички ви във Военния салон в 0800 ч. утре сутринта, точно преди флотата да се прехвърли в космоса на Хиперион.
Групата веднага се разпръсна. Генерал Морпурго ми се намръщи, когато си тръгваше. Сенатор Колчев ме погледна с известно любопитство, докато ме подминаваше. Съветник Албедо просто изчезна в небитието. Лейт Хънт беше единственият, освен мен и Гладстоун, който остана. Той се настани по-удобно и преметна крак през страничната облегалка на безценния дохеджирски стол, на който седеше.
— Седнете — покани ме Хънт.
Погледнах към президента. Тя беше заела мястото си зад масивното бюро и ми кимна. Седнах на стола с изправена облегалка, който бе заемал генерал Морпурго. Гладстоун попита:
— Наистина ли смятате, че е глупаво да защитаваме Хиперион?
— Да.
Гладстоун изпъна пръсти и почука по долната си устна. Прозорецът зад нея показваше, че тържеството по случай пристигането на армадата продължава с тиха възбуда.
— Ако имате каквато и да е надежда да се съедините с вашия… хм… двойник — каза тя, — като че ли ще е във ваш интерес да проведем Хиперионската кампания.
Не отговорих нищо. Образът на прозореца се смени с изглед от нощното небе, все още осветено от ядрените опашки.
— Носите ли материали за рисуване? — попита Гладстоун.
Извадих писалката и малък скицник, какъвто бях излъгал Даяна Филомел, че нямам.
— Рисувайте, докато разговаряме — каза Мейна Гладстоун.
Започнах да я скицирам — отначало грубо, в свободната й, почти отпусната поза, а после се задълбочих в детайлите на лицето. Очите ме заинтригуваха.
Смътно съзнавах, че Лейт Хънт ме гледа съсредоточено.
— Джоузеф Севърн — обади се той. — Интересен избор на име.
Използвах бързи, дръзки черти, за да представя усещането за високите вежди и изпъкналия нос на Гладстоун.
— Знаете ли защо хората гледат с лошо око на киборгите? — попита Хънт.
— Да — отвърнах аз. — Синдромът на чудовището Франкенщайн. Страх от каквото и да било в човешка форма, което не е съвсем човешко същество. Това е истинската причина, поради която андроидите са забранени от закона, предполагам.
— Ъхъ — кимна Хънт. — Но киборгите са напълно хуманоидни, нали?
— Генетично са хуманоидни — съгласих се аз. Открих, че мисля за майка си, и си спомням миговете, когато й четях по време на болестта й. Сетих се за брат си Том. — Но са също и част от Техноцентъра — продължих аз, — и затова отговарят на характеристиката „не напълно хуманоидни“.
— Значи сте част от Техноцентъра? — попита Мейна Гладстоун и се обърна с лице към мен. Започнах нова скица.
— Не съвсем — отвърнах аз. — Мога свободно да се движа из участъците в които ме допускат, но това по-скоро напомня на достъп в инфосферата, отколкото способност на истинска личност от Техноцентъра. — Лицето й беше по-интересно в три четвърти профил, но очите бяха по-въздействащи, когато гледаше право в теб. Задълбочих се в мрежата от бръчици, които излизаха от ъгълчетата на тези очи. Очевидно Мейна Гладстоун никога не се бе подлагала на пулсенови процедури.
— Ако беше възможно да се пазят тайни от Техноцентъра — рече Гладстоун, — щеше да е безумие да ви позволим пълен достъп до правителствените съвети. Както изглежда… — Тя пусна ръце и седна изправена. Обърнах нова страница. — Както изглежда — продължи Гладстоун, — вие разполагате с информация, която ми трябва. Вярно ли е, че можете да четете мислите на вашия двойник, първата възстановена личност?
— Не — отвърнах аз. Беше трудно да уловя сложната игра на бръчките и мускулите в ъгълчетата на устата й. Скицирах първия си опит да го сторя, продължих към твърдата брадичка и нахвърлих светлосенките под долната устна.
Хънт се намръщи и погледна към президента. Г. Гладстоун отново докосна върховете на пръстите си.
— Обяснете по-подробно — помоли тя.
Вдигнах поглед от рисунката.
— Аз сънувам — отвърнах й. — Съдържанието на съня очевидно съответства на събитията, които се развиват около човека, носещ импланта на предишната личност на Кийтс.
— Жена, на име Брон Ламиа — уточни Лейт Хънт.
— Да.
Гладстоун кимна.
— Значи първоначалната личност на Кийтс, онази, която смятаха за убита на Лусус, е все още жива? Замълчах.
— Тя… той… е все още жив — отвърнах аз. — Знаете, че първичният личностен субстрат е извлечен от Техноцентъра, навярно от самия киборг, и е имплантирай в невралния шунт на Шрьоновата уредба, носена от г. Ламиа.
— Да, да — каза Лейт Хънт. — Но е факт, че вие сте в контакт с личността на Кийтс, а чрез него, и с поклонниците на Шрайка.
Бързи, тъмни щрихи очертаха мрачния фон, който придаде на скицата на Гладстоун повече дълбочина.
— Всъщност, не съм в контакт — възразих аз. — Сънувам за Хиперион това, което вашите векторни предавания потвърдиха като действителни събития. Не мога да общувам с пасивната личност на Кийтс, нито с приемника му или с другите поклонници.
Президент Гладстоун премига.
— Откъде знаете за векторните предавания?
— Консулът разказа на другите поклонници за способността на инфотерма му да предава чрез векторния предавател на кораба му. Каза им го точно преди да се спуснат в долината.
Гласът на Гладстоун издаваше годините й на адвокат, преди да се отдаде на политиката.
— А как реагираха другите на това признание на консула?
Мушнах писалката обратно в джоба си.
— Те знаеха, че сред тях има шпионин — отвърнах аз. — Вие сте го съобщила на всеки един поотделно.
Гладстоун хвърли поглед към помощника си. Лицето на Хънт беше безизразно.
— Щом сте в контакт с тях — каза тя, — трябва да знаете, че не сме получавали известия, откакто напуснаха крепостта Хронос, за да се спуснат към Гробниците на времето.
Поклатих глава.
