Гладстоун седеше на една от железните пейки до моста.
— Г. Севърн — с тих глас произнесе тя, — благодаря ви, че дойдохте при мен. Извинявам се за закъснението. Заседанието на кабинета свърши току-що.
Не казах нищо и останах прав.
— Исках да поговоря с вас за посещението ви на Хиперион тази сутрин. — Тя тихичко се засмя към тъмнината. — Вчера сутринта. Имате ли някакви впечатления?
Почудих се какво ли имаше предвид. Предположих, че президентът изпитваше неутолим глад за данни, независимо колко маловажни изглеждат на пръв поглед.
— Срещнах се с един човек — отвърнах аз.
— А?
— Да. Д-р Мелио Арундес. Той беше… е…
— …приятел на дъщерята на г. Уайнтрауб — довърши Гладстоун. — Детето, което расте наобратно. Имате ли някаква нова информация за състоянието й?
— Всъщност, не — отвърнах аз. — Днес подремнах за кратко, но сънищата бяха накъсани.
— И до какво доведе срещата с д-р Арундес?
Потрих брадичката си с внезапно изстинали пръсти.
— Изследователският му екип чака в столицата от месеци — казах аз. — Може би те са единствената ни надежда да разберем какво става с Гробниците. И с Шрайка…
— Предсказателите ни твърдят, че е важно поклонниците да бъдат оставени сами, докато не изиграят ролята си — долетя от мрака гласът на Гладстоун. Изглежда беше извърнала очи настрани, към потока.
Почувствах внезапен, необясним и непримирим прилив на гняв.
— Отец Хойт вече „изигра“ своята — заявих аз по-остро, отколкото възнамерявах. — Можеха да го спасят, ако на кораба беше разрешено да отлети при поклонниците. Арундес и хората му могат да са в състояние да спасят бебето — Рахил — макар че остават само няколко дни.
— По-малко от три дни — рече Гладстоун. — Имаше ли нещо друго? Някакво впечатление от планетата или от командния кораб на адмирал Нашита, което да сте намерили за… интересно?
Дланите ми се свиха в юмруци, после се отпуснаха.
— Значи няма да позволите на Арундес да отлети до Гробниците?
— Не сега, не.
— Ами евакуацията на цивилните от Хиперион? Поне гражданите на Хегемонията?
— Засега това е невъзможно.
Понечих да отвърна нещо, но се спрях. Загледах се към звука от вода под моста.
— Никакви други впечатления ли нямате, г. Севърн?
— Не.
— Е, желая ви лека нощ и приятни сънища. Утре може да е много напрегнат ден, но в някой момент искам непременно да разговарям с вас за сънищата ви.
— Лека нощ — отвърнах аз, обърнах се кръгом и бързо се отдалечих към моето крило на Правителствения дом.
В мрака на стаята си включих една Моцартова соната и взех три трисекобарбитала. Най-вероятно щяха да ме повалят в упоен сън без сънища, където призракът на мъртвия Джон Кийтс и още по-призрачните поклонници нямаше да могат да ме открият. Това означаваше да разочаровам Мейна Гладстоун, което ни най-малко не ме плашеше.
Спомних си за Суифтовия моряк, Гъливер и за отвращението му от човечеството след завръщането му от страната на разумните коне — Хоуйхнхнмите — отвращение от собствения му род, нараснало до такава степен, че трябвало да спи в конюшнята с конете, само за да бъде успокояван от миризмата и присъствието им.
Последната ми мисъл преди да заспя беше: „По дяволите Мейна Гладстоун, по дяволите войната, по дяволите Мрежата.
По дяволите и сънищата.“
ЧАСТ ВТОРА
16.
Брон Ламиа неспокойно заспа точно преди зазоряване и сънищата й бяха изпълнени с видения и звуци отвсякъде — получути и не особено разбираеми разговори с Мейна Гладстоун, стая, която като че ли се носеше в космоса, движение на мъже и жени по коридори, чиито стени шепнеха като зле настроен векторен приемник, — а под трескавите сънища и накъсани’ видения се криеше влудяващото усещане, че Джони — нейният Джони — беше толкова близо, толкова близо. Ламиа извика насън, но викът се загуби в неравномерните отгласи на изстиващите камъни на Сфинкса и подвижните пясъци.
Ламиа внезапно се събуди и веднага дойде в пълно съзнание като включен уред. Сол Уайнтрауб трябваше да стои на пост, но сега спеше до ниската врата на стаята, където беше намерила подслон групата им. Дъщеричката му, Рахил, спеше между одеялата на пода до него — дупенцето й беше повдигнато, лицето й се притискаше до одеялото, а на устните й се беше издуло мехурче от слюнка.
Ламиа се огледа. На слабата светлина от един нисковатов светлинен глобус и бледите лъчи на деня, отразяващи се от четириметровия коридор, се виждаше само още един от поклонниците, като тъмен вързоп върху каменния под. Мартин Силенъс лежеше и хъркаше. Ламиа почувства прилив на страх, сякаш са я изоставили, докато е спяла. Силенъс, Сол, бебето… тя разбра, че липсва само консулът. Войната на изтощение беше разяла групата на поклонниците, състояла се от седмина възрастни и едно бебе: Хет Мастийн, изчезнал от вятърната гемия, докато пресичаха Тревното море, Ленар Хойт, убит предишната нощ, Касад, изчезнал по-късно същата нощ… консулът… къде беше консулът?
Брон Ламиа отново се огледа, доволна, че в тъмната стая няма нищо друго, освен раници, вързопи одеяла, спящият поет, ученият и детето, а после се изправи, намери автоматичния пистолет на баща си сред обърканите одеяла, бръкна в раницата си, за да извади нервозашеметителя и се измъкна покрай Уайнтрауб и бебето в коридора зад тях.
Навън беше утро и то толкова ярко, че Ламиа трябваше да заслони очи с длан, когато излезе по каменните стъпала на Сфинкса на силно засипаната пътека, водеща надолу по долината. Бурята беше преминала. Небесата на Хиперион бяха дълбоко, кристално лазурни, напръскани със зелено, а блестящата бяла точка на звездата на планетата тъкмо изгряваше над източните скални стени. Сенките на скалите се сливаха с издължените силуети на Гробниците на времето по дъното на долината. Нефритената гробница искреше. Ламиа видя новите преспи и дюни, натрупани от бурята — бялото и яркочервените пясъци се преливаха в чувствени криви и бразди покрай камъка. Нямаше следи от снощния им лагер. Консулът седеше върху една скала на десет метра надолу по склона. Той се бе втренчил в долината и от лулата му се издигаше дим на спирали. Ламиа плъзна пистолета при зашеметителя в джоба си и се приближи.
— Нито следа от полковник Касад — рече консулът, когато жената стигна при него. Той не се обърна.
Ламиа погледна надолу по долината към мястото, където се издигаше Кристалният монолит. Някога блестящата му повърхност сега беше цялата в белези и дупки, горните двайсет-трийсет метра очевидно липсваха и в основата му все още димяха останки. Разстоянието от около половин километър между Сфинкса и Монолита беше обгорено и в кратери.
— Изглежда така, сякаш не си е тръгнал без да се бие — отбеляза тя.
Консулът изсумтя. Димът от лулата накара Ламиа да почувства глад.
— Търсих чак до двореца на Шрайка, на два клика надолу по долината — каза консулът. — Центърът на сражението като че ли е бил Монолитът. Все още няма следа от отвор на равнището на земята, но по- нагоре вече има достатъчно дупки, така че можеш да видиш напомнящата на восъчна пита структура, която дълбочинният радар винаги показваше.
— Но нито следа от Касад?
— Никаква.
