като сме нанесли ужасен удар на прокудените… който сам по себе си почти сигурно ще предотврати каквото и да е по-нататъшно нашествие.
Но не това е резултатът, който очакваме. С двестате бойни кораба, които скоро ще прехвърлим — през следващите осем стандартни часа — нашите предсказатели и тези от Съвещателната комисия на ИИ виждат 99-процентова вероятност за пълен разгром на нахлуващия рояк на прокудените с незначителни загуби за нашите сили.
Мейна Гладстоун се обърна към съветник Албедо. На слабата светлина проекцията беше съвършена.
— Съветник, не знех, че този въпрос е задаван на Съвещателната комисия. Може ли да се разчита на тази 99-процентова вероятност?
Албедо се усмихна.
— Напълно, г. президент. И вероятностният фактор беше 99.962794 %. — Усмивката му се разшири. — Това е достатъчно окуражително, за да поставим за кратко яйцата в една кошница.
Гладстоун не се усмихна.
— Адмирале, колко време, след като получите подкрепленията, смятате, че ще продължат сраженията?
— Една стандартна седмица, г. президент. Най-много. Лявата вежда на Гладстоун леко се повдигна.
— За толкова кратко?
— Да, г. президент.
— Генерал Морпурго? Какво смятат ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: сухопътни войски?
— Съгласни сме, г. президент. Подкреплението е необходимо и то незабавно. Транспортните кораби ще пренесат приблизително сто хиляди морски пехотинци и войници от сухопътните части за прочистване на остатъците от рояка.
— За седем или още по-малко стандартни дни?
— Да, г. президент.
— Адмирал Сингх?
— Абсолютно задължително, г. президент.
— Генерал Ван Цайдт?
Един по един, Гладстоун изреди шефовете на Върховното командване и останалите висши военни, като се обърна дори към коменданта на военно училище „Олимп“, който се наду от гордост, че се допитват до него. Един по един, те й дадоха единодушния съвет да прати подкрепления.
— Командир Лий?
Всички погледи се обърнаха към младия морски офицер. Забелязах, че позите и намръщените лица на висшите военни се вцепениха и внезапно разбрах, че Лий присъстваше по-скоро по покана на президента, отколкото поради благосклонността на началниците си. Спомних си как Гладстоун беше цитирана да казва, че младият командир Лий показва инициативността и интелигентността, които понякога липсват на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. Подозирах, че кариерата на командира ще пострада заради присъствието му на съвещанието.
Командир Уилям Аджънта Лий неспокойно се завъртя на удобния си стол.
— При цялото ми уважение, г. президент, аз съм само младши морски офицер и не съм компетентен да давам мнението си по въпроси от такова стратегическо значение.
Гладстоун не се усмихна. Кимването й беше почти недоловимо.
— Оценявам това, командире. Сигурна съм, че началниците ви тук също го оценяват. Във всеки случай, обаче, се питам дали бихте удовлетворили желанието ми да коментирате настоящия въпрос.
Лий седна изправено. За миг в очите му се мерна едновременно и убеждение, и отчаянието на малко, заловено в капан животно.
— Добре тогава, г. президент, щом се налага да го коментирам, трябва да кажа, че собствената ми интуиция — а това е само интуиция: аз съм напълно невеж в междузвездната тактика — ме съветва да не се пращат подкрепления. — Лий си пое дъх. — Това е чисто военна преценка, г. президент. Не зная нищо за политическите основания за отбраната на системата на Хиперион.
Гладстоун се наведе напред.
— Тогава от чисто военна гледна точка, командире, защо се противопоставяте на подкрепленията?
От мястото си по средата на масата, усетих въздействието на погледите на шефовете на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, като лазерен изстрел с мощност сто милиона джаула, използван за възпламеняването на деутериево-тритиеви сфери в някой от древните инертни и ограничени ядрени реактори. Удивих се, когато видях, че Лий не припадна, не избухна, не се възпламени и не се стопи пред очите на всички ни.
— От военна гледна точка — с безнадежден поглед, но с твърд глас отвърна Лий, — двете най-големи грешки, които могат да се допуснат, са да се разделят силите и да… както казахте вие, г. президент… да се поставят яйцата в една кошница. А в този случай, кошницата дори не е наше собствено производство.
Гладстоун кимна и се отпусна назад, като почукваше с пръсти под долната си устна.
— Командире — каза генерал Морпурго и аз открих, че една дума наистина може да бъде изплюта, — след като имахме удоволствието да чуем вашия… съвет… мога ли да ви попитам дали някога сте участвали в космическа битка?
— Не, сър.
— Били ли сте някога обучаван за битки в космоса, командире?
— Освен минималните познания, изисквани във ВУО, които се свеждат до няколко курса по история, не, сър. Не съм.
— Участвали ли сте някога в каквото и да е стратегическо планиране над равнището на… колко морски кораба командвахте на Мауи-Обетована, командире?
— Един, сър.
— Един — въздъхна Морпурго. — Голям кораб ли, командире?
— Не, сър.
— Беше ли ви поверено командването на този кораб, командире? Заслужихте ли го? Или то ви се падна поради превратностите на войната?
— Капитанът ни беше убит, сър. Поех командването поради отсъствието му. Това беше последната морска акция от кампанията на Мауи-Обетована и…
— Това е всичко, командире. — Морпурго загърби героя от войната и се обърна към президента: — Искате ли отново да ни зададете въпроса, госпожо?
Гладстоун поклати глава.
Сенатор Колчев прочисти гърлото си.
— Навярно ще трябва да проведем закрито заседание на кабинета в Правителствения дом.
— Не е необходимо — отвърна Мейна Гладстоун. — Вече реших. Адмирал Сингх, упълномощен сте да прехвърлите толкова подразделения в системата на Хиперион, колкото вие и шефовете на Върховното командване решите.
— Да, г. президент.
— Адмирал Нашита, ще очаквам успешно унищожаване на враговете в рамките на една стандартна седмица след като получите адекватно подкрепление. — Тя огледа масата. — Дами и господа, не мога да подчертая в достатъчна степен значението на това да владеем Хиперион и веднъж завинаги да ликвидираме заплахата от прокудените. — Тя се изправи и се приближи до основата на рампата, която водеше нагоре и извън мрака. — Довиждане, дами и господа.
Когато Хънт почука на вратата ми, беше почти 0400 ч. стандартно и ТС2 време. Бях се борил със съня в продължение на трите часа, откакто се бяхме телепортирали обратно. Току-що бях решил, че Гладстоун е забравила за мен и започвах да задрямвам, когато се разнесе почукването.
— В градината — каза Лейт Хънт, — и за Бога, напъхайте си ризата в панталоните.
Ботушите ми издаваха лек шум по дребния чакъл на пътеката, докато се разхождах по тъмните алеи. Фенерите и светлинните глобуси едва излъчваха светлина. Звездите не се виждаха над двора поради сиянието на безкрайните градове на ТС2, но подвижните светлинки на орбиталните жилища кръстосваха небето като безкраен пръстен от светулки.
