хоби, отколкото като за религия. Това е нещо по-скоро като да строиш корабчета в бутилка, командире, или да изчисляваш колко ангела ще се съберат върху главичката на една карфица, монсиньор.
Групата учтиво се засмя, с изключение на Рейнълдс, който несъзнателно се мръщеше — несъмнено обмисляше как да възстанови контрола над разговора.
— Ами слуха, че Техноцентърът е създал съвършено копие на Старата Земя в търсенето на Абсолютния Интелект? — попитах аз и сам се изумих от въпроса.
Усмивката на Албедо не потрепна, добродушният поглед не се поколеба, но за една наносекунда в проекцията се долови нещо. Какво ли? Шок? Ярост? Развеселеност? Нямах представа. Той можеше тайно да се свърже с мен през тази вечна секунда, предавайки огромни количества данни по собствената ми връзка с Техноцентъра или по невидимите коридори, които бяхме запазили за себе си в лабиринтната инфосфера, която човечеството смяташе за толкова проста. Или да ме убие, свързвайки се с тези богове на Техноцентъра, които контролираха средата за съзнание като моето — би било толкова просто, колкото за един директор на институт да нареди на лаборантите да упоят завинаги омразната лабораторна мишка.
Разговорите около цялата маса престанаха. Дори Мейна Гладстоун и групичката й от свръхважни персони гледаха към нас.
Съветник Албедо се усмихна по-широко.
— Какъв възхитително странен слух! Кажете ми, г. Севърн, как може който и да е… особено организъм като Техноцентъра, който вашите коментатори нарекоха „безплътна група от мозъци, програми, избягали от веригите си и прекарващи повечето си време във вадене на интелектуален мъх от несъществуващите си пъпове“… как може който и да е да построи „съвършено копие на Старата Земя“?
Погледнах към проекцията и през нея, като едва сега проумях, че съдовете и храната на Албедо също са проектирани — съветникът се беше хранил, докато говореше.
— И — продължи той, очевидно истински развеселен — на разпространителите на този слух дали им е хрумвало, че едно „съвършено копие на Старата Земя“ всъщност би било самата Старата Земя? Каква би била ползата от подобно усилие за изследването на теоретичните възможности за създаване на усилена ИИ матрица?
След като не отговорих, над цялата средна част на масата надвисна тежко мълчание.
Монсиньор Едоуард си прочисти гърлото.
— Като че ли — каза той, — всяко… хм… общество, способно да създаде точно копие на който и да е свят — но особено на свят, унищожен през тези четири века, — не би имало нужда да търси Бога, защото самото то би било Бог.
— Точно така! — засмя се съветник Албедо. — Това е безумен слух, но е възхитителен… наистина възхитителен!
Смях на облекчение изпълни празнотата на мълчанието. Спенсър Рейнълдс започна да разказва за следващия си проект — опит да накара самоубийците да координират скоковете си от мостове на десетки светове, докато Всеобема ги наблюдава, — а Тирена Уингрийн-Фийф открадна вниманието, като прегърна с ръка монсиньор Едоуард и го покани след вечеря на голото плувно парти в плаващото й имение на Mare Infinitum17.
Видях, че съветник Албедо се е втренчил в мен, навреме се обърнах, за да забележа любопитните погледи на Лейт Хънт и президента, а после се извъртях и се загледах в келнерите, които носеха блюда върху сребърни подноси.
Вечерята беше отлична.
15.
Не отидох на голото плувно парти на Тирена. Не отиде и Спенсър Рейнълдс, когото за последен път видях сериозно да разговаря със Судет Чиър. Не знаех дали монсиньор Едоуард се е поддал на примамките на Тирена.
Вечерята още не беше свършила, хората от фонда за подпомагане държаха кратки речи и мнозина от по-важните сенатори вече бяха започнали да се въртят на местата си, когато Лейт-Хънт ми прошепна, че групата на президента се готви да си тръгва и че присъствието ми там е желателно.
Беше почти 2300 ч. стандартно време и аз реших, че имат намерение да се върнат в Правителствения дом, но когато минах през едновремевия портал — бях последен от групата, с изключение на преторианските телохранители, които вървяха най-отзад — с удивление погледнах надолу по каменен коридор с дълги прозорци, през които се виждаше изгревът на марсианското слънце.
В техническо отношение Марс не е в Мрежата — достъпът до най-старата извънземна колония на човечеството съзнателно е усложнен. Поклонниците дзен-гностици, пътуващи до Скалата на Учителя в долината на Елада, трябва да се телепортират в Автономната база и да вземат совалки от Ганимед или Европа за Марс. Губят се само няколко часа, но за общество, в което всичко е буквално на десет крачки разстояние, това предизвиква чувство за саможертва и приключение. Освен за историци и експерти по отглеждане на ракиени кактуси, почти няма професионални причини, които да привличат хората на Марс. С постепенния упадък на дзен-гностицизма през миналия век, намаля дори трафикът на поклонниците. На никого не му пука за Марс.
Освен на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. Макар че административните служби на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ са на ТС2, а базите им са пръснати из Мрежата и Протектората, Марс си остава истинският дом на военната организация, в чието сърце се намира военното училище „Олимп“.
Малка група висши военни посрещна малката група висши политици и докато те се въртяха подобно на сблъскали се галактики, аз се приближих до прозореца и погледнах навън.
Коридорът принадлежеше на комплекс, врязан в горната част на планината Олимп и от мястото, където стояхме, на петнайсетина километра височина, човек сякаш можеше да обхване с един-единствен поглед половината планета. Оттук светът беше древният защитен вулкан и илюзията на разстоянието свеждаше пътищата, стария град покрай скалните стени и бедняшките квартали и гори на платото Тарзис до мънички петънца в червения пейзаж, които изглеждаха непроменени още от времето, когато на планетата бе стъпил първият човек, беше я обявил за собственост на една държава на име Япония и веднага я бе фотографирал.
Гледах как изгрява малкото слънце, мислех си: „Това е Слънцето“ и се радвах на невероятната игра на светлината по облаците, които изпълзяваха от мрака иззад безкрайната планина, когато до мен се приближи Лейт Хънт.
— Президентът ще се срещне с вас след заседанието. — Той ми подаде два скицника, които един от помощниците беше донесъл от Правителствения дом. — Разбирате, че всичко, което чуете и видите на това заседание, е строго секретно, нали?
Не приех това твърдение като въпрос.
В каменните стени се отвориха широки бронзови врати и прожектори осветиха пътя до покритото с килим стълбище, водещо до заседателната маса в центъра на просторно, черно помещение, което можеше да е огромна аудитория, потънала в пълен мрак, с изключение на едноединствено, малко осветено островче. Помощниците побързаха да покажат пътя, издърпаха столове и се скриха обратно в сенките. С неохота обърнах гръб на изгрева и последвах групата в залата.
Генерал Морпурго и трима други шефове от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ лично водеха заседанието. Графиките бяха светлинни години напред от примитивните екрани и холоси, които бях видял в Правителствения дом. Намирахме се в огромно пространство, достатъчно голямо, за да побере всичките осем хиляди кадети и служители, когато се налагаше, но сега по-голямата част от мрака над нас беше изпълнена с първокласни холоси и диаграми с големината на игрище за фрибол. В известен смисъл това предизвикваше страх.
Същото се отнасяше и за самото заседание.
— Ще загубим тази битка в системата на Хиперион — заключи Морпурго. — В най-добрия случай няма да победи никой, прокудените ще бъдат задържани на около петнайсет АЕ от ексцентричната телепортаторна сфера и ще водим война на изтощение — техните малки щурмови кораби ще бъдат постоянен източник на безпокойство. В най-лошия ще трябва да се върнем на отбранителните си позиции, докато евакуираме флотата и гражданите на Хегемонията и да оставим Хиперион в ръцете на прокудените.
