можах да определя. Вдигаше пара, леко ухаеше на канела и море и беше възхитителна.
— Войната е съвършена среда за човека на изкуството — започна Рейнълдс, вдигнал високо прибора за салатата си като жезъл. — И не само за онези… занаятчии, които са учили така наречената военна наука. — Той се усмихна на Морпурго и другия офицер от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ от дясната страна на генерала, сякаш искаше да им каже, че присъстващите правят изключение. — Единствено този, който иска да погледне зад бюрократичните ограничения на тактиката и стратегията и демодираната „воля за победа“, може истински да борави артистично с една толкова сложна среда като войната в съвременната епоха.
— Демодираната воля за победа ли? — повтори офицерът от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. Инфосферата ми прошепна, че това е командир Уилям Аджънта Лий, морски герой от конфликта на Мауи-Обетована. Изглеждаше млад — навярно към средата на петдесетте — и рангът му предполагаше, че младостта му се дължи на годините, прекарани в пътуване между звездите, а не на пулсеновите процедури.
— Разбира се, че е демодирана — изсмя се Рейнълдс. — Мислите ли, че скулпторът иска да победи глината? Художникът атакува ли платното? По същия начин орелът или Томасовата сова нападат ли небето?
— Орлите са изчезнали — промърмори Морпурго. — Навярно е трябвало да нападнат небето. То ги е предало.
Рейнълдс отново се обърна към мен. Келнери вдигнаха изоставената му салата и донесоха супата, която аз привършвах.
— Г. Севърн, вие сте художник… поне илюстратор — рече той. — Помогнете ми да обясня на тези хора това, което искам да кажа.
— Не зная какво искате да кажете. — Докато чаках следващото блюдо, аз почуках по чашата си. Напълниха я незабавно. От челното място на масата, на почти десет метра разстояние, чувах Гладстоун, Хънт и няколко души от Фонда за подпомагане да се смеят.
Спенсър Рейнълдс не изглеждаше изненадан от невежеството ми.
— За да може расата ни да постигне истинско сатори, за да се изкачим на това следващо равнище на съзнанието и еволюцията, което провъзгласяват толкова много от философите ни, всички аспекти на човешките стремежи трябва съзнателно да са насочени към изкуството.
Генерал Морпурго продължително отпи от чашата си и изсумтя:
— Включително и такива физически функции, като хранене, възпроизводство и отделяне на изпражнения, предполагам.
— Най-вече такива функции! — възкликна Рейнълдс.
Той разпери ръце и обхвана с жеста си дългата маса и многобройните й наслади. — Това, което виждате тук, е животинското изискване за превръщане на мъртви органични елементи в енергия, основният акт на поглъщане на друг живот, но „Върхарите“ са го превърнали в изкуство! При цивилизованите човешки същества възпроизводството отдавна е заменило грубия си животински произход със същината на танц. Отделянето трябва да се превърне в чиста поезия!
— Ще си спомня това следващия път, когато ми се присере — рече Морпурго.
Тирена Уингрийн-Фийф се изсмя и се обърна към мъжа в червено-черни дрехи от дясната й страна.
— Монсиньор, вашата църква… католическата, раннохристиянската, нали?… нямате ли някаква възхитителна стара доктрина за това как човечеството може да постигне по-високо еволюционно положение?
Всички се обърнахме, за да погледнем дребния, спокоен мъж в черна роба и странна малка шапчица. Монсиньор Едоуард, представител на почти забравената раннохристиянска секта, сега ограничена на планетата Пацем и няколко колониални планети, беше в списъка на гостите поради участието му в проекта за подпомагане на Армагаст и досега тихо се бе занимавал със супата си. Той вдигна поглед с леко изненадано изражение на лицето си, набръчкано от десетилетията излагане на природните стихии и тревогите.
— Ами, да — отвърна той, — учението на Св. Тейлхард пише за еволюция към точката Омега.
— Точката Омега сходна ли е с нашата дзен-гностична идея за практическо сатори? — попита Судет Чиър.
Монсиньор Едоуард замислено погледна супата си, сякаш в този момент беше по-важна от разговора.
— Всъщност, не е много сходна — отвърна той. — Св. Тейлхард е чувствал, че целият живот, всяко равнище на органично съзнание е част от предопределената еволюция към крайното сливане с Божествеността. — Той леко се намръщи. — Позицията на Тейлхард е била променяна много през миналите осем века, но общото е, че разглеждаме Иисус Христос като въплътен пример на това как би могло да изглежда това крайно съзнание върху човешката плоскост.
Прочистих гърлото си.
— Йезуитът Пол Дюре не е ли писал подробно върху хипотезата на Тейлхард?
Монсиньор Едоуард се наведе, за да погледне край Тирена и впи поглед право в мен. Върху това интересно лице се четеше изненада.
— Ами, да — потвърди той, — но съм удивен, че сте запознат с труда на отец Дюре.
Отвърнах на погледа на човека, който бе приятел на Дюре, дори когато беше пратил йезуита в изгнание на Хиперион заради измяна. Спомних си за друг бежанец от Нови Ватикан, младия Ленар Хойт, който лежеше мъртъв в една от Гробниците на времето, докато кръстоидните паразити, носещи мутиралата ДНК и на Дюре, и на самия него, изпълняваха зловещата си цел — възкресяването. Как този отвратителен кръстоид би могъл да се вмести във виждането на Тейлхард и Дюре за неизбежната, милостива еволюция към Божествеността?
Спенсър Рейнълдс очевидно си мислеше, че разговорът е излязъл извън неговата област вече прекалено дълго.
— Въпросът е — каза той и дълбокият му глас заглуши другите разговори около половината маса, — че войната, подобно на религията или на всяко друго човешко усилие, което канализира и организира човешката енергия в такъв мащаб, трябва да изостави инфантилната си погълнатост от буквализма Ding an sich16 — обикновено изразяван чрез робско очарование от саможертвата — и се отдаде на пир в артистичното измерение на собствената си професия. Последният ми проект…
— А каква е целта на вашия култ, монсиньор Едоуард? — попита Тирена Уингрийн-Фийф, като открадна топката на разговора от Рейнълдс без да повишава глас или да сваля погледа си от свещеника.
— Да помогне на човечеството да познае и служи на Бога — отвърна той и довърши супата си с внушително сърбане. Архаичният дребен свещеник погледна към проекцията на съветник Албедо. — Чух слухове, съветник, че Техноцентърът преследва странно сходна цел. Вярно ли е, че се опитвате да създадете свой собствен Бог?
Усмивката на Албедо беше съвършено пресметната да изразява добродушие, без никаква следа от снизходителност.
— Не е тайна, че елементи на Техноцентъра работят от векове, за да създадат поне теоретичен модел на така наречения изкуствен интелект, който да е много над собствените ни бедни интелекти. — Той неодобрително махна с ръка. — Това едва ли е опит за сътворяване на Бог, монсиньор. По-скоро е научен проект, изследващ възможностите, с които първо са се занимавали вашите Св. Тейлхард и отец Дюре.
— Но вие смятате, че е възможно да насочите собствената си еволюция към такова по-висше съзнание, нали? — попита командир Лий, морският герой, който беше слушал внимателно. — Да създадете абсолютен интелект по същия начин, по който ние някога създадохме вашите груби предци от силикон и микрочипове?
Албедо се засмя.
— Страхувам се, че нищо не е толкова просто или грандиозно. И когато казвате „вие“, командире, моля ви, запомнете, че аз съм само личност в един сбор от интелекти, не по-малко различни, отколкото човешките същества на тази планета… всъщност, в самата Мрежа. Техноцентърът не е монолитен. Има толкова много различни философии, вярвания, хипотези — религии, ако щете — колкото и във всяко различно общество. — Той скръсти ръце, сякаш се наслаждаваше на някаква несподелена с другите шега. — Макар че предпочитам да мисля за опита за създаване на Абсолютен Интелект по-скоро като за
