убие ли? Той не знаеше. Полковник Федман Касад знаеше само, че всички невероятни страсти на един страстен живот го бяха ловели на това място и в този момент, и ако тук го очакваше смърт, така да бъде. А ако го очакваха любов, слава и победа, които щяха да накарат Валхала да се разтърси, така да бъде.
Касад спуска визьора си, изправя се на крака и с вик се втурва от Нефритената гробница. Пушката му изстрелва димни гранати към Монолита, но те не му осигуряват сериозно прикритие за разстоянието, което трябва да премине. Някой все още е жив и стреля от кулата. Куршуми и пулсови заряди избухват по пътя му, а той притичва и се хвърля от дюна на дюна, от една купчина чакъл на друга. Иглички уцелват шлема и краката му. Визьорът му се пуква и започват да мигат предупредителни датчици. Касад изключва тактическите дисплеи и оставя само сензора за нощно виждане. Високоскоростни твърди сачми попадат в рамото и коляното му. Касад пада повален. Бронята се втвърдява, после се отпуска и той отново е на крака и тича, усещайки как раните му вече заздравяват. Хамелеоновият му полимер отчаяно се опитва да отрази ничията земя, която пресича: нощ, пламъци, пясък, стопен кристал и горящ камък.
На петдесет метра от Монолита от лявата и дясната му страна се стрелват светлинни копия. При докосването си те превръщат пясъка в стъкло и се протягат към него със скорост, от която никой и нищо не може да избяга. Смъртоносните лазери престават да си играят с него и пронизват шлема, сърцето и слабините му с горещина на звезди. Бойната му броня става огледално ярка и сменя честотите си за микросекунди, за да реагира на променящите се цветове на нападението. Заобикаля го ореол от свръхнажежен въздух. Микроверигите пищят от пренатоварване, докато отделят топлината и се опитват да изградят силово поле не по-дебело от микрометър, за да не я допуснат до плътта и костите му.
Касад изминава последните метри и използва енергийна помощ, за да прескача преградите от стопен кристал. Навсякъде около него изригват експлозии, повалят го и после отново го изправят. Костюмът е абсолютно твърд — полковникът е кукла, подхвърляна между пламтящи ръце.
Бомбардировката спира. Касад се изправя на колене, а после и на крака. Той вдига поглед към фасадата на Кристалния монолит и вижда само пламъците и цепнатините. Визьорът му е пукнат и не работи. Полковникът го вдига, поема си дъх сред дима и йонизирания въздух и влиза в гробницата.
Имплантите му казват, че другите поклонници го викат по всички комуникационни канали. Той ги изключва. Касад сваля шлема си и навлиза в мрака.
Това е едно-единствено помещение, просторно, квадратно и мрачно. В центъра се е отворила шахта и той вдига поглед към разкъсаната небесна светлина на сто метра над него. На десетия етаж, на шейсет метра височина, чака някаква фигура, очертана на фона на пламъците.
Касад провесва пушката си на рамо, пъхва шлема си под мишница, открива огромното спираловидно стълбище в центъра на шахтата и започва да се изкачва.
14.
— Подремнахте ли? — попита Лейт Хънт, докато се качвахме на телепортаторната приемна на „Върхарите“.
— Да.
— Сънищата ви са били приятни, надявам се? — каза Хънт, без да прави усилие да скрие нито сарказма, нито мнението си за онези, които сънуват, докато правителството се труди.
— Не съвсем — отвърнах аз и се огледах, докато се качвахме по широкото стълбище към етажа, където щеше да се проведе вечерята.
В една Мрежа, в която изглежда всеки град във всяка провинция във всяка страна на всеки континент се гордееше с по един четиризвезден ресторант, където истинските гастрономи наброяваха десетки милиони и небцата опитваха екзотични ястия от двеста свята, дори в една Мрежа, толкова изтощена от кулинарни триумфи и ресторантски успехи, „Върхарите“ беше нещо изключително.
Разположен на върховете на десетина от най-високите дървета на един свят на дървесни гиганти, „Върхарите“ заемаше няколко акра от горните клони на повече от половин километър над земята. Стълбището, по което се качвахме с Хънт, широко тук четири метра, се изгубваше гпед огромни клони с размерите на булеварди и листа, големи като платна, а дънерът — осветен от прожектори и видим през процепите в листака — беше по-отвесен и масивен от планински склон. „Върхарите“ имаше десетки платформи по горните си етажи, подредени по ранг, привилегированост, богатство и власт. Особено власт. В общество, в което милиардерите са едва ли не нещо обикновено, в което един обяд във „Върхарите“ можеше да струва хиляда марки и да е достъпен за милиони хора, абсолютното условие за обществено положение и привилегированост беше властта — валута, която никога не се обезценяваше.
Събирането тази вечер трябваше да е на най-горната платформа — широка, извита и направена от водно дърво (тъй като върху муировото дърво не можеше да се стъпва), с изглед към избледняващото лимоненожълто небе и към меките оранжеви светлини на храмерските дървесни къщи и молитвени домове, които проблясваха далеч сред зелено-червеникаво-кехлибарените стени на леко полюшващия се листак. На вечерята имаше шейсетина души. Познах сенатор Колчев, чиято бяла коса сияеше на светлината на японските фенери, както и съветник Албедо, генерал Морпурго, адмирал Сингх, председателстващия Денцел-Хиат-Амин, говорителя на Всеобема Гибънс, още десетина сенатори от такива влиятелни светове в Мрежата, като Сол Дракони Септем, Денеб Драй, Нордхолм, Фуджи, Ренесансите, Метаксас, Мауи- Обетована, Хеброн, Нова Земя и Иксион, а също и група по-дребни политици. Спенсър Рейнълдс, реалностният художник, беше тук, блестящ в ръждивокафявата си кадифена официална туника, но не виждах други хора на изкуството. Забелязах Тирена Уингрийн-Фийф от другата страна на претъпканата платформа — издателката-филантроп все още стоеше изправена в тълпата, облечена в рокля от хиляди копринено-тънки венчелистчета от кожа, черно-синята й коса се издигаше високо, оформена като приливна вълна, но роклята беше оригинална „Тедекай“, гримът бе театрален, но не интерактивен и видът й беше по- смекчен, отколкото преди приблизително пет-шест десетилетия. Тръгнах към нея през тълпата от гости, които се разхождаха по предпоследната платформа, атакуваха многобройните барове и очакваха да бъдат поканени на вечеря.
— Джоузеф, скъпи — извика Уингрийн-Фийф, когато изминах последните няколко метра, — как така са те поканили на такава мрачна церемония?
Усмихнах се и й предложих чаша шампанско. Вдовстващата императрица на литературната мода ме познаваше единствено поради едноседмичното си посещение на фестивала на изкуствата на Есперанс миналата година и поради приятелството ми с такива известни в цялата Мрежа имена, като Салмуд Бреви III, Милон Де Хавр и Ритмет Корбър. Тирена беше динозавър, който отказва да се превърне в изкопаемо — китките, дланите и вратът й щяха да сияят синкаво от постоянните пулсенови процедури, ако не бе гримът. Беше прекарала десетилетия в краткоскокови междузвездни пътувания или невероятно скъпи криогенни сомнии в курорти, прекалено изключителни, за да имат имена. В резултат, Тирена Уингрийн-Фийф се бе задържала на социалната сцена с желязна хватка в продължение на повече от три века и не показваше признаци да я напуска. С всяка двайсетгодишна сомния богатството и легендарността й нарастваха.
— Още ли живееш на онази мрачна, малка планета, на която те посетих миналата година? — попита тя.
— Есперанс — уточних аз, с пълното съзнание, че на нея й е добре известно точно къде живее всеки важен художник на този маловажен свят. — Не, изглежда засега съм се преместил на ТС2.
Г. Уингрийн-Фийф направи гримаса. Смътно долавях, че група от осем до десет от обичайните лепки напрегнато ни наблюдаваха, чудейки се кой е този нахакан младеж, дръзнал да навлезе във вътрешната й орбита.
— Колко е ужасно — рече Тирена, — че трябва да живееш на свят, който се състои от бизнесмени и държавни чиновници. Надявам се, че скоро ще ти позволят да избягаш!
Вдигнах чашата си и се чукнах с нея.
— Исках да те питам — казах аз, — не си ли била ти издател на Мартин Силенъс?
Вдовстващата императрица свали чашата си и се втренчи в мен със студен поглед. За миг си представих Мейна Гладстоун и тази жена, вкопчени в битка на воля. Потръпнах и зачаках отговора й.
— Скъпо мое момче — рече тя, — това е толкова древна история. Защо безпокоиш хубавата си млада глава с такива праисторически глупости?
— Интересувам се от Силенъс — отвърнах аз. — От поезията му. Просто съм любопитен дали все още
