поддържаш контакт с него.

— Джоузеф, Джоузеф, Джоузеф — цъкна г. Уингрийн-Фийф, — никой не е чувал за бедния Мартин от десетилетия. Ами че клетият човек трябва да е ужасно стар!

Не отбелязах пред Тирена, че когато тя е била издателка на Силенъс, поетът е бил много по-млад от нея.

— Странно е, че го споменаваш — продължи тя. — Старата ми фирма, „Транслайн“, наскоро ми съобщи, че имат намерение да издадат някои от творбите на Мартин. Не зная дали изобщо са се свързали с неговото имение.

— Неговите книги за „Умиращата Земя“ ли? — попитах аз, спомняйки си за изпълнените с носталгия за Старата Земя томове, които беше продавал с такъв успех и толкова отдавна.

— Не, което е още по-странно. Струва ми се, че обмисляха да отпечатат неговите „Cantos“15 — отвърна Тирена. Тя се засмя и извади канабисова цигара, пъхната в дълго, абаносово цигаре. Един от свитата й побърза да я запали. — Такова странно решение — поклати глава тя, — като се има предвид, че абсолютно никой не прочете песните, докато клетият Мартин беше жив. Е, винаги съм казвала, че нищо не е по-полезно за кариерата на един човек на изкуството, от малко смърт и неизвестност. — Издателката се засмя — остри, тихи звуци като метал, който реже камък. Пет-шестима от свитата й се засмяха заедно с нея.

— По-добре провери дали Силенъс е мъртъв — препоръчах й аз. — Песните ще се четат повече, ако са завършени.

Тирена Уингрийн-Фийф странно ме изгледа, звънецът за вечерята прозвуча сред вълнуващите се листа, Спенсър Рейнълдс предложи на гранддамата ръката си и хората започнаха да се качват по последното стълбище към звездите. Пресуших шампанското си, оставих празната чаша върху парапета и тръгнах да се присъединя към стадото.

Президентът и нейният антураж пристигнаха малко след като седнахме и Гладстоун произнесе кратка реч, навярно двайсетата й за този ден, като не се броеше сутрешното й излизане пред Сената и Мрежата. Първоначалната причина за вечерята беше събиране на средства за Фонда за подпомагане на Армагаст, но речта на Гладстоун скоро се насочи към войната и необходимостта от енергичното и ефикасното й провеждане, като лидерите от всички части на Мрежата трябваше да спомогнат за поддържане на единството.

Докато говореше, аз гледах навън от парапета. Лимоненожълтото небе беше станало тъмнооранжево, а после бързо избледня в тропичен здрач, сякаш се бе спуснала дебела, синя завеса. Божия горичка имаше шест малки луни, пет от които се виждаха от тази височина и докато гледах как изгряват звездите, четири от луните бързо се движеха по небето. Тук въздухът беше богат на кислород, почти упоителен и носеше тежкия аромат на влажна растителност, който ми напомни за сутрешното ми посещение на Хиперион. Но на Божия горичка не се допускаха никакви ЕМПС-та, плъзгачи или каквито и да било летящи машини — петрохимични емисии или следи от ядрено-клетъчни двигатели никога не бяха замърсявали тези небеса — и отсъствието на градове, магистрали и електрическо осветление караше звездите да изглеждат достатъчно ярки, за да се съревновават с японските фенери и светлинните глобуси, които висяха по клоните и стълбовете.

След залез слънце ветрецът отново се беше надигнал и сега цялото дърво леко се полюляваше. Широката платформа спокойно се поклащаше, като кораб в тихо море и при всяко от леките поклащания, стълбовете и подпорите от водно и муирово дърво тихо проскърцваха. Виждах светлините, които просветваха из далечните върхари и знаех, че много от тях идват от „стаи“ — съвсем малко от хилядите бяха наети от храмери, — които човек можеше да добави към разположеното си на много светове и свързано чрез телепортатори жилище, ако имаше един милион марки начална цена за подобна екстравагантност.

Храмерите не си мърсяха ръцете с ежедневни финансови операции във „Върхарите“ или в агенциите за даване под наем, а просто бяха установили строги, неизменни екологични условия за всяка подобна сделка, но печелеха от стотиците милиони марки, който те им носеха. Помислих си за техния междузвезден кораб „Игдразил“, еднокилометрово дърво от най-свещената гора на планетата, задвижвано от Хокингови ексцентрични генератори и защитавано от най-сложните силови и ергови полета, които можеше да носи. По някакъви необясними причини храмерите се бяха съгласили да пратят „Игдразил“ на евакуационна мисия, която беше просто прикритие за нахлу ването на спецчастта на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ.

И както се случваше обикновено, когато безценни предмети се използват за лоши цели, „Игдразил“ беше унищожен в орбита около Хиперион — или от нападение на прокудените, или от някаква друга, още неопределена сила. Как ли бяха реагирали храмерите? Каква ли цел ги бе накарала да рискуват един от четирите съществуващи дърволета? И защо капитанът на дърволета им — Хет Мастийн — беше избран за един от седемте поклонници на Шрайка, а после изчезна, преди вятърната гемия да стигне до Брайдъл Рейндж на брега на Тревното море?

Имаше твърде много въпроси, а войната бе започнала едва преди няколко дни.

Мейна Гладстоун свърши с речта си и побърза да се наслади на чудесната вечеря. Включих се в ръкоплясканията от учтивост и махнах на един келнер да напълни чашата ми. Първото блюдо беше класическа салата от имперския период и аз ентусиазирано се заех с нея. Набучвайки на вилицата си парче кресон, аз си спомних как генерал-губернатор Тео Лейн ядеше бекон с яйца и солена херинга, докато дъждът тихо валеше от лазурното небе на Хиперион. Дали това не беше сън?

— Какво мислите за войната, г. Севърн? — попита Рейнълдс, реалностният художник. Седеше през няколко стола от мен, от другата страна на широката маса, но гласът му се чуваше добре. Видях как Тирена вдига вежди към мен от мястото си, на три стола от дясната ми страна.

— Какво може човек да мисли за войната? — казах и отново отпих от виното. Беше доста добро, макар че нищо в Мрежата не можеше да се сравни със спомените ми за френското Бордо. — Войната не моли за преценка — продължих аз, — а само за оцеляване.

— Точно обратното — възрази Рейнълдс, — подобно на толкова много други неща, в които човечеството се е усъвършенствало след Хеджира, войната почти се е превърнала във форма на изкуството.

— Във форма на изкуството — въздъхна някаква жена с късо подстригана кестенява коса. Инфосферата ми каза, че това е г. Судет Чиър, съпруга на сенатор Гейбриъл Фьодор Колчев и също така самостоятелна могъща политическа сила. Г. Чиър носеше синьо-златиста ламена рокля и изражението й издаваше интерес. — Войната като форма на изкуството, г. Рейнълдс! Каква очарователна идея!

Спенсър Рейнълдс беше малко по-нисък от средния за Мрежата ръст, но много по-красив. Косата му бе къдрава, късо подстригана, кожата му изглеждаше бронзова от благосклонното слънце и леко позлатена от фина телесна боя, дрехите и оформеното му от АРНист лице бяха скъпи и пищни без да прехвърлят границата, а поведението му издаваше спокойна увереност, за каквато мечтаеха всички мъже и маниери, които малцина притежаваха. Остроумието му беше очевидно, вниманието му към другите — искрено, а чувството му за хумор — легендарно.

Открих, че веднага намразвам кучия син.

— Всичко е форма на изкуството, г. Чиър, г. Севърн — усмихна се Рейнълдс. — Или поне трябва да стане. Минали сме точката, където войната може да бъде просто грубиянско налагане на политиката с други средства.

— Дипломация — обади се генерал Морпурго, който седеше от дясната страна на Рейнълдс.

— Моля, генерале?

— Дипломация — повтори той. — И е „продължение на“, а не „налагане на“.

Спенсър Рейнълдс се поклони и сви ръката си на тръба. Судет Чиър и Тирена тихо се изсмяха. Образът на съветник Албедо се наведе напред от лявата ми страна и каза:

— Фон Клаузевиц, струва ми се.

Хвърлих поглед към съветника. Един преносим прожекционен апарат, не много по-голям от сияещите паяжини, които прелитаха сред клоните, висеше на два метра над и зад него. Илюзията не беше толкова съвършена, колкото в Правителствения дом, но бе далеч по-пълна, отколкото който и да е частен холос.

Генерал Морпурго кимна към представителя на Техноцентъра.

— Както и да е — рече Чиър. — Идеята за войната като изкуство е изключително блестяща.

Довърших салатата и един келнер бързо отнесе чинията, заменяйки я с тъмносива супа, чийто вид не

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ОБРАНЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату