Касад изкрещя и смъкна визьора на шлема с рязко движение на главата си. Премятаха се в празното пространство с вплетени в яростна хватка около телата си крака. Стиснала китките му, Монита държеше ръцете му настрани. Времето като че ли забави хода си, докато падаха с бавно движение, въздухът минаваше покрай Касад като одеяло, бавно издърпвано над лицето му. После времето отново се ускори и стана нормално: падаха през последните десет метра. Касад извика и си представи съответния символ, за да накара бронята да се втвърди, след което последва ужасен трясък.
От кървавочервената далечина Федман Касад се опитваше да изплува от безсъзнанието, знаейки, че откакто се бяха блъснали в земята са изминали само една-две секунди. Полковникът със залитане се изправи на крака и я ритна в главата с пълна сила.
Монита избягна удара, хвана крака му и го запрати в триметровия квадрат от кристал. Мъжът го разби и се преметна в пясъка и нощта навън. Тя докосна шията си, около лицето й потече живак и Монита излезе след него.
Касад вдигна разбития си визьор и свали шлема. Вятърът разроши късата му, черна коса и пясъкът застърга в бузите му. Той застана на колене, после се изправи на крака. Датчиците в яката на костюма му мигаха в червено, съобщавайки, че са изтощени последните енергийни запаси. Полковникът не обърна внимание на предупрежденията — енергията щеше да бъде достатъчно за следващите няколко секунди… и единствено това щеше да има значение.
— Каквото и да се случи в бъдещето ми… в твоето минало — каза Монита, — не аз се промених. Аз не съм Господаря на болката. Той…
Касад прескочи трите метра, които ги разделяха, приземи се зад Монита и замахна със смъртоносната ръкавица на дясната си ръка така, че разруши звуковата бариера с ръба на дланта си — толкова твърд и остър, колкото бяха в състояние да го направят въглеродно-въглеродните пиезоелектрични влакна.
Монита не се наведе, нито се опита да блокира атаката. Ръкавицата на Касад засегна основата на шията й с удар, който би отсякъл дърво и би се врязъл на половин метър в скала. На Бреша, в ръкопашна схватка в столицата Бъкминстър, Касад бе убил един полковник от прокудените толкова бързо — ръкавицата му беше прерязала бронята, шлема, персоналното силово поле, плътта и костта без да спира, — че главата на мъжа бе примигнала при вида на собственото й тяло двайсет секунди преди смъртта да го отнесе.
Ударът на Касад наистина беше силен, но спря на повърхността на живачния пластокостюм. Монита не залитна и не реагира. Той усети, че енергията на костюма му свършва в мига, в който ръката му остана неподвижна, а раменните му мускули се сгърчиха в агония. Полковникът се олюля назад — дясната му ръка висеше неподвижна острани, а енергията на костюма му изтичаше като кръв от рана.
— Ти не ме слушаш — укори го Монита. Тя пристъпи напред, сграбчи Касад за предницата на бойния му костюм й го запрати на двайсет метра към Нефритената гробница.
Той падна и бронята му се втвърди, за да поеме само част от сблъсъка, защото енергийните резерви бяха свършили. Лявата му ръка защити лицето и врата му, но после бронята поддаде и ръката му се изви безполезно под него.
Монита прескочи двайсетте метра, приклекна до него, вдигна го във въздуха с една ръка, сграбчи с другата бронята му и съдра бойния му костюм, разкъсвайки двестате пласта от микронишки и омега- полимери. После леко, почти сантиментално го зашлеви. Главата на Касад отскочи и той едва не загуби съзнание. Вятър и пясък шибаха голата плът на гърдите и корема му.
Монита доразцепи остатъка от костюма, откъсна биосензорите и мониторите за обратна връзка. Тя изправи голия мъж, хвана го за раменете и го разтърси. Касад усети вкус на кръв и в полезрението му заплуваха червени петна.
— Не трябва да бъдем врагове — тихо каза тя.
— Ти… стреля… срещу мен.
— За да проверя реакцията ти, а не за да те убия.
Устата й се движеше нормално под живачното було. Тя отново го плясна. Касад отлетя на два метра във въздуха, приземи се върху пясъчна дюна и се претърколи надолу в студения пясък. Въздухът беше пълен с милиони прашинки — сняг, пясък, кристалчета обагрена светлина. Касад се претърколи, застана на колене, вкопчен в движещата се пясъчна дюна с пръсти, превърнали се във вцепенени непохватни лапи.
— Касад — промълви Монита.
Той се отпусна по гръб в очакване.
Беше дезактивирала костюма си. Плътта й изглеждаше топла и уязвима, с толкова бледа кожа, че сякаш беше почти прозрачна. По връхчетата на съвършените й гърди се виждаха тънки сини вени. Краката й изглеждаха силни, грижливо изваяни, бедрата леко раздалечени там, където се срещаха с тялото й. Очите й бяха тъмнозелени.
— Ти обичаш войната, Касад — промълви Монита, когато легна върху него.
Той се съпротивляваше, направи опит да се извърти настрани, вдигна ръце, за да я отблъсне. Монита прикова дланите му над главата му с една ръка. Тялото й излъчваше топлина, когато започна да гали с гърди гръдта му и се отпусна между разтворените му крака. Касад усети до стомаха си леката заобленост на корема й.
После той разбра, че това беше изнасилване и че можеше да се бори просто като не й отвръща, като й отказва. Не се получи. Въздухът около тях изглеждаше течен, бурята — нещо далечно, пясъкът висеше във въздуха като дантелена завеса, изтъкана високо над тях от силния вятър.
Монита се движеше назад и напред, над и до него. Касад чувстваше бавното надигане на възбудата си. Той се съпротивляваше, съпротивляваше се срещу нея, гърчеше се, риташе и се опитваше да освободи ръцете си. Тя беше много по-силна. Използваше дясното си коляно, за да обездвижи настрани крака му. Зърната на гърдите й се триеха в гръдта му като топли камъчета, топлината на корема и слабините й караха плътта му да реагира като цвете, извиващо глава към светлината.
— Не! — изкрещя Федман Касад, но викът му беше заглушен от устата на Монита. С лявата си ръка тя продължаваше да приковава ръцете му над него, а дясната й длан се плъзна между телата им, намери го и го насочи.
Касад захапа устната й, когато топлината го обгърна.
Опитите му да се освободи само го притиснаха още по-силно, пратиха го още по-дълбоко в нея. Той се опита да се отпусне и тя полегна върху него, докато гърбът му не се притисна към пясъка. Касад си спомняше другите случаи, когато се бяха любили, откривайки нормалност във взаимната си топлина, докато войната бушуваше извън кръга на страстта им.
Касад затвори очи и отпусна назад глава, за да удължи агонията на удоволствието, която го обгръщаше като вълна. На устните си усещаше вкуса на кръв, без да знае дали беше негова или нейна.
Минута по-късно, докато двамата все още се движеха в общ ритъм, той разбра, че Монита е освободила ръцете му. Без да се колебае, той я прегърна, обхвана с пръсти гърба й и грубо я притисна към себе си, като плъзна едната си длан по-високо, за да обхване нежно тила й.
Вятърът отново задуха, шумът се върна, пясъкът навяваше от края на дюната. Касад и Монита се плъзнаха по-надолу по леко заобления пясъчен насип и се претърколиха заедно по топлата вълна към мястото, където той свършваше, забравили за нощта, за бурята, за прекъснатата битка и за всичко друго, освен за мига и един за друг.
По-късно, докато вървяха заедно през унищожената красота на Кристалния монолит, тя го докосна веднъж със златна пръчка и още веднъж със син жезъл. Той гледаше в парчето от кристал как отражението му се превърна в живачна рисунка на мъж, съвършена до подробностите на гениталиите му и до линиите, където изпъкваха ребрата на стройното тяло.
— А сега? — попита Касад по начин, който не беше нито телепатия, нито звук.
— Господаря на болката чака.
— Ти негова слугиня ли си?
— В никакъв случай. Аз съм негова съпруга и възмездие. Негов пазител.
— И си дошла заедно с него от бъдещето?
— Не. Бях взета от моето време, за да пътувам назад във времето заедно с него.
— Тогава коя си била преди…
Въпросът на Касад беше прекъснат от внезапната поява… „Не — помисли си той, — от внезапното присъствие, а не поява…“ на Шрайка.
