поколебали тези роби, завързани и оковани, голи и свити в зловонния трюм на робовладелския кораб… биха ли се поколебали да въстанат, да смъкнат похитителите си долу, ако това означаваше да унищожат красотата на този робовладелски кораб и… на самата Европа?
„Но те са имали Африка, където да се завърнат.“ Мейна Гладстоун издаде полустон, полуридание. Тя се извърна от възхитителния изгрев, от носещите се песнопения, които приветстваха новия ден, от балоните — едновременно живи и създадени от човек — издигащи се високо в новороденото небе и се спусна надолу в сумрака, за да включи портала си.
Тя не можеше да отиде там, откъдето произлизаше последният поклонник, Мартин Силенъс. Поетът беше само на сто и петдесет години, полупосинял от пулсенови процедури, клетките му помнеха ледения студ на десетина продължителни криогенни сомнии и още по-студеното замразяване, но животът му обхващаше повече от четири века. Беше роден на Старата Земя по време на последните й дни. Майка му произхождаше от едно от най-знатните семейства и младостта му бе преминала в упадък и изящност, в красота и в сладкия мирис на разлагане. Майка му беше останала на умиращата Земя, а той бе пратен в космоса, за да може някой да изплати семейните дългове, дори това да означаваше… както всъщност и беше… години на служба като принудителен физически работник на един от най-пъклените затънтени светове в Мрежата.
Гладстоун не можеше да отиде на Старата Земя, затова се насочи към Небесна врата.
Столица на планетата беше Мъдфлат и Гладстоун обиколи павираните й улици, възхищавайки се на големите стари къщи, надвиснали над тесните, каменни корита на каналите, които пресичаха пътя нагоре по изкуствения склон, сякаш взети от гравюра на Ъшър. Изящни дървета и още по-големи конски папрати увенчаваха хълмовете, успоредно с които минаваха широки, бели булеварди и изчезваха зад изящния завой на бялопясъчни плажове. Ленивият прилив надигаше лилави вълни, които пречупваха светлината в десетки цветове, преди да се разбият в съвършения бряг.
Гладстоун спря в парка над мъдфлатската Променада, в който десетки двойки и грижливо облечени туристи дишаха привечерния въздух под газовите лампи и сянката на листата, и си представи как е изглеждала Небесна врата преди три века, когато планетата е била само един суров Протекторатен свят, все още не напълно тераформиран и как младият Мартин Силенъс, все още страдащ от културната дезориентация, от загубата на богатството си и от мозъчна травма, дължаща се на шок от замръзването по време на дългото пътуване, беше работил тук като роб.
След това Атмосферогенераторната станция беше осигурила няколкостотин квадратни километра годен за дишане въздух и донякъде обитаема земя. Цунами бяха отнасяли с еднакво безразличие градове, проекти за преобразяване на земята и работници. Принудителните работници като Силенъс бяха копали киселинните канали, бяха изхвърляли респираторните бактерии от лабиринтите под калта и бяха разчиствали боклуците и труповете от приливните наноси след наводненията.
„Постигнали сме известен напредък — помисли си Гладстоун, — въпреки инерцията, наложена ни от Техноцентъра. Въпреки почти смъртоносните науки. Въпреки фаталната ни пристрастеност към играчките, подарени ни от собствените ни творения.“
Не беше доволна. Преди да свърши разходката й по световете, тя искаше да посети родината на всеки един от поклонниците на Хиперион, колкото и напразен да знаеше, че ще е жестът й. На Небесна врата Силенъс се беше научил да пише истинска поезия, дори докато поради временно увредения си ум бе загубил умението да говори, но това не беше родината му.
Гладстоун не обърна внимание на приятната музика, долитаща от концерта на Променадата, не обърна внимание на пътническите ЕМПС-та, които се движеха над главата й като мигриращи птици, не обърна внимание на приятния въздух и меката светлина, а включи портала си и му нареди да я телепортира на земната луна.
Вместо да активира прехвърлянето, инфотермът й я предупреди за опасностите от пътуването й там. Тя отмени предупреждението.
Самият телепортал започна да оспорва избора й, докато президентът не използва универсалната си карта, за да го програмира ръчно.
Замъгленият правоъгълник на телепортаторната врата се задейства и Гладстоун мина през него.
Единственото място на луната на Старата Земя, което все още беше обитаемо, бе районът на планината и Mare18, запазен за церемонията „Масада“ на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и именно там се прехвърли Гладстоун. Наблюдателните позиции и парадното поле бяха пусти. Задържащи полета клас десет скриваха звездите и далечните скални стени в мъгла, но Гладстоун виждаше местата, където вътрешната топлина от ужасните гравитационни приливи беше стопила далечните планини и ги бе накарала да потекат като нови морета от скали.
Тя пресече равнината от сив пясък, усещайки слабата гравитация като покана за полет. Представи си се като един от храмерските балони, завързан, но копнеещ да се издигне нависоко. Устоя на порива да подскочи, да се хвърли в гигантски скок, но походката й беше лека и прахът очертаваше във въздуха зад нея невероятни мотиви.
Въздухът под купола на задържащото поле беше много рядък и Гладстоун откри, че трепери, въпреки затоплящите елементи в пелерината си. Тя остана продължително време в центъра на безличната равнина и се опитваше да си представи просто Луната, първата стъпка на човечеството в дългото му залитане от люлката. Но наблюдателните позиции и складовете за снаряжение на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ я разсейваха, правеха опитите й безуспешни и накрая тя вдигна очи, за да види това, за което всъщност беше дошла.
Старата Земя висеше в черното небе. Но не Старата Земя, разбира се, а само пулсиращият уголемен диск и сферичният облак от останки, който някога беше представлявал Старата Земя. Беше много ярък, по- ярък от която и да е звезда, виждаща се от Патауфа дори и в най-ясната нощ, но яркостта му бе странно зловеща и хвърляше нездрава светлина по калносивото поле.
Гладстоун стоеше и гледаше. Никога преди не беше идвала тук, бе се насилвала да не идва и сега, когато стоеше на това място, отчаяно искаше да почувства нещо, да чуе нещо, сякаш до нея можеше да се донесе някакъв глас на предпазливост, вдъхновение или просто на състрадание.
Не чу нищо.
Преди да реши да си тръгне, тя остана там още няколко минути, без да мисли за нищо, като усещаше как ушите и носът й започват да замръзват. На ТС2 почти щеше да се разсъмва.
Гладстоун беше активирала портала и се оглеждаше за последен път, когато на по-малко от десет метра разстояние се появи замъгленият правоъгълник на друг преносим портал. Тя спря. В Мрежата нямаше и петима души с индивидуален достъп до земната луна.
Микродистанционният пазач се спусна с жужене и се понесе между нея и фигурата, появяваща се от портала.
Лейт Хънт излезе, хвърли поглед наоколо, потръпна от студ и бързо тръгна към нея.
— Г. президент, трябва да се върнете незабавно. Прокудените са успели да пробият отбраната ни с удивителна контраатака.
Гладстоун въздъхна. Бе знаела, че това ще е следващата крачка.
— Добре — отвърна тя. — Паднал ли е Хиперион? Можем ли да евакуираме силите си оттам?
Хънт поклати глава. Устните му бяха почти сини от студа.
— Вие не разбирате — прозвуча гласът на помощника й в редкия въздух. — Не става дума само за Хиперион. Прокудените нападат от десетина места. Те нахлуват в самата Мрежа!
Внезапно вцепенена и смразена до сърцето си, по-скоро от шок, отколкото от лунния студ, Мейна Гладстоун кимна, обгърна се по-здраво в пелерината си и се върна през портала на свят, който вече никога нямаше да бъде същият.
19.
Събраха се в началото на долината на Гробниците на времето. Брон Ламиа и Мартин Силенъс бяха натоварени с толкова раници и торби, колкото можеха да носят, а Сол Уайнтрауб, консулът и отец Дюре стояха мълчаливи като съд на патриарси. Първите сенки на следобеда започваха да се протягат на изток по долината към леко блестящите Гробници като пръсти от мрак.
— Все още не съм сигурен, че идеята да се разделим е добра — рече консулът, като потриваше
