— Давид и Голиат? — попита Дюре, когато Сол се появи с камък, колкото юмрук и го сложи във фибропластмасовата прашка, която беше изрязал от някаква опаковка същия следобед.
Обгореного от слънцето лице на учения над брадата придоби по-тъмен цвят.
— Нещо подобно. Ето, сега ще взема Рахил.
— Приятно ми е да я нося. И ако се наложи да се бием, по-добре вие двамата да сте със свободни ръце.
Сол кимна и тръгна рамо до рамо с консула, а свещеникът и детето останаха на няколко крачки зад тях.
От петнайсет метра разстояние стана очевидно, че падналата фигура е на мъж — много висок мъж, — облечен в груба роба и лежащ по очи въоху пясъка.
— Останете тук — поръча консулът и се затича. Другите го гледаха, докато той преобърна тялото, прибра зашеметителя в джоба си и свали бутилката с чода от колана си.
Сол тежко се затича, усещайки умората си като някакво приятно замайване. Дюре ги последва по- бавно.
Когато свещеникът се приближи до светлината, хвърляна от джобното фенерче на консула, той видя свалената качулка на падналия мъж, разкриваща леко азиатско, странно изкривено продълговато лице, осветено от сиянието на Нефритената гробница и от фенера.
— Това е храмер — възкликна Дюре, удивен, че вижда тук последовател на Муира.
— Това е Истинския глас на дървото — каза консулът. — Първият от изчезналите поклонници… Хет Мастийн.
21.
Мартин Силенъс беше работил върху епичната си поема през целия следобед и едва скриването на светлината го накара да преустанови усилията си.
Открил бе стария си кабинет ограбен, античната маса липсваше. Дворецът на Тъжния крал Били беше преживял най лошия от ударите на времето — всичките прозорци бяха счупени, миниатюрни дюни се носеха по обезцветените килими, които някога бяха стрували цели състояния, плъхове и малки скални змиорки живееха между съборените камъни. Жилищните кули се бяха превърнали в дом за гълъби и отново подивели ловджийски соколи. Накрая поетът се бе върнал в Общата зала под огромния купол на трапезарията, където бе седнал да пише на една ниска маса.
Прах и отпадъци покриваха керамичния под и алените багри на пустинните пълзящи растения изцяло скриваха разбития таван, но Силенъс не обръщаше внимание на тези маловажни неща и работеше върху своите „Песни“.
Поемата разказваше за смъртта и изместването на Титаните от техните деца, елинските богове. Разказваше за Олимпийската битка, последвала отказа на Титаните да бъдат изместени — кипежа на огромни морета, когато Океан се сражавал с Нептун, узурпаторът на трона му, изчезването на слънца, когато Хиперион се сражавал с Аполон за властта над светлината и разтърсването на самата вселена, когато Сатурн се сражавал с Юпитер за властта над трона на боговете. Залогът не бил просто изместването на една група божества от друга, а краят на златния век и началото на мрачните времена, които трябвало да осъдят на гибел всички смъртни същества.
„Хиперионските песни“ не криеха сложните самоличности на тези богове: в титаните лесно се разпознаваха броите от кратката история на човечеството в галактиката, олимпийските узурпатори бяха ИИ от Техноцентъра, а бойното им поле се простираше по познатите континенти, океани и въздушни пътища на всички светове в Мрежата. Сред всичко това дебнеше плячката си чудовищният Плутон — син на Сатурн, но алчен да наследи царството с Юпитер — и поваляше и богове, и смъртни.
„Песните“ разказваха също за връзката между творенията и техните творци, за обичта между родители и деца, между хора на изкуството и — техните произведения, между всички творци и техните творения. Поемата възвеличаваше любовта и лоялността, но залиташе на ръба на нихилизма с постоянната нишка на поквара чрез стремеж за власт, човешка амбиция и интелектуална надменност.
Мартин Силенъс беше работил върху своите „Песни“ повече от два стандартни века. Най-добрата му творба бе написана в това обкръжение — изоставеният град, пустинните ветрове, стенещи като зловещ древногръцки хор, постоянната заплаха от внезапна поява на Шрайка. Когато замина, за да спаси собствения си живот, Силенъс изостави музата си и прокле перото си на мълчание. Като започна отново работа, следвайки онази сигурна следа, онази съвършена орбита, която изживяваше единствено вдъхновеният творец, Мартин Силенъс чувстваше, че животът в него се завръща… че вените му се разширяват, че дробовете му дишат по-дълбоко, че вече поглъща обилната светлина и чистия въздух без да го съзнава, че се радва на всяко драсване на древното перо по пергамента, заобиколен от огромната купчина стари изписани страници върху кръглата маса, от парчета счупени тухли, служещи му за преспапие и че историята отново потича свободно, и зове безсмъртието с всеки куплет, с всеки стих.
Силенъс беше стигнал до най-трудната и вълнуваща част от поемата, до сцените, в които сблъсъкът бушуваше по хиляди различни места, бяха опустошавани цели цивилизации и представители на титаните искаха примирие, за да се срещнат и преговарят с олимпийските герои. На тази широка сцена на въобръжението му крачеха Сатурн, Хиперион, Кот, Япет, Океан, Бриарей, Мим, Порфирий, Енкелад, Рет и други — техните също толкова титанични сестри Тетида, Феба, Тея и Климена — а срещу тях скръбните образи на Юпитер, Аполон и тяхната пасмина.
Силенъс не знаеше изхода на тази толкова епична поема. Сега той живееше единствено, за да довърши разказа си… и бе живял за това в продължение на десетилетия. Отишли си бяха младежките мечти за слава и богатство от чиракуването му на Словото — беше постигнал извън-мерна слава и богатство и това го беше убило, бе убило изкуството му — и макар да знаеше, че „Песните“ бяха най-добрата литературна творба на епохата му, искаше единствено да я довърши, самият той да разбере изхода и да излага всеки куплет, всеки стих, всяка дума по най-добрия, по най-красивия възможен начин.
Сега трескаво пишеше, почти обезумял от желанието да довърши това, което отдавна беше смятал за недовършимо. Думите и фразите течаха от древното му перо върху старомодната хартия, куплетите се раждаха без усилие, песните откриваха гласа си и се довършваха без да се налагат поправки, без да трябва да спира, за да чака вдъхновението. Поемата се разгръщаше с изумителна скорост, със смайващи откровения, със спираща дъха красота във всяка дума и образ.
Под белия флаг на примирието Сатурн и узурпаторът на трона му, Юпитер, се срещнаха от двете страни на изсечената от истински мрамор плоча на преговорите. Диалогът им беше и епичен, и прост, аргументите им за съществуване, причините им за водене на войната представляваха най-изящния спор след Тукидидовия „Мелоски диалог“. Изведнъж в поемата се появи нещо ново, незамислено от Мартин Силенъс през всичките му дълги часове на унес без неговата муза. И двамата царе на боговете изразиха страх от някакъв трети узурпатор, някаква ужасна външна сила, която застрашаваше стабилността на царуването и на двама им. Силенъс наблюдаваше с истинско удивление как героите, които беше създал по време на хилядите усилни часове, се противопоставят на волята му и си стискат ръце през мраморната плоча, съюзявайки се срещу…
Срещу какво?
Поетът спря, а с него и перото, когато разбра, че едва вижда листа хартия. Известно време беше писал в полумрак и сега се бе спуснала пълна тъмнина.
Силенъс дойде на себе си с познатия процес на позволяване на света отново да нахлуе, силно напомнящ възстановяването на усещанията след оргазъм. Единствено връщането на писателя на земята беше по-болезнено от полета сред прекрасните облаци, които бързо се разпръскваха в земния поток на сетивни баналности.
Силснъс се огледа. Огромната трапезария беше съвсем тъмна, освен пресекливия блясък на звездите и далечните експлозии, които се виждаха през тавана и бръшляна. Масите около него бяха само сенки, стените, на трийсет метра разстояние във всички посоки, бяха още по-тъмни сенки, напомнящи на дантели с уголемения мрак на пустинните пълзящи растения. Навън от трапезарията се бе надигнал нощният вятър, чийто глас сега се извисяваше в контраалтови и сопранови сола в цепнатините, назъбените греди на тавана и пукнатините в купола над него.
