Поетът въздъхна. В раницата му нямаше джобно фенерче. Не беше взел нищо друго, освен вода и своите „Песни“. Чувстваше как стомахът му се бунтува от глад. „Къде ли е онази проклета Брон Ламиа?“ Но веднага, щом си помисли това, той осъзна удоволствието си от факта, че жената не се бе върнала за него. Трябваше да остане сам, за да довърши поемата… при тази скорост нямаше да му отнеме повече от ден, а може би едно денонощие. Още няколко часа и щеше да е завършил творбата на живота си, готов да си отдъхне известно време и да оцени дребните ежедневни неща, баналността на самото живеене, вече от десетилетия само спъвала работата, която не можеше да довърши.
Мартин Силенъс отново въздъхна и започна да прибира страниците на ръкописа в раницата си. Щеше да намери някъде светлина… да запали огън, ако трябваше, дори щеше да използва за това древните гоблени на Тъжния крал Били. Ако трябваше, щеше да пише навън, на светлината на космическата битка.
Силенъс хвана последните няколко страници и перото в ръка и се обърна, за да потърси изхода.
Нещо стоеше в мрака на залата с него.
„Ламиа“ — помисли си той и усети как в него се сблъскват едновременно облекчение и разочарование.
Но това не беше Брон Ламиа. Поетът забеляза изкривяването, огромното тяло и прекалено дългите крака, играта на звездната светлина по черупката и тръните, сянката на ръце под други ръце и най-вече рубинения блясък на пъклен огън там, където би трябвало да са очите.
Силенъс простена и отново седна.
— Не сега! — извика той. — Махай се, по дяволите очите ти!
Високата сянка се приближи без шум от стъпки по старите керамични плочки. Небето се развълнува от кървавочервена енергия и сега поетът видя тръните, остриетата и бръсначните жици.
— Не! — извика Мартин Силенъс. — Отказвам. Остави ме сам.
Шрайка пристъпи още по-близо. Ръката на Силенъс се сгърчи, отново вдигна перото и написа върху празното долно поле на последната си страница: ВРЕМЕ Е, МАРТИН.
Той се втренчи в това, което беше написал и сподави порива да се изкикоти безумно. Доколкото знаеше, Шрайка никога не бе говорил… нито общувал… с някого. Освен чрез болка и смърт.
— Не! — отново изкрещя той. — Имам да върша работа. Вземи някой друг, майната ти!
Шрайка направи още една крачка напред. Небето беззвучно запулсира от плазмени експлозии и по живачните гърди и ръце на създанието, като разлята боя, потекоха жълти и червени отблясъци. Ръката на Мартин Силенъс се сгърчи и написа върху предишното си съобщение: СЕГА Е ВРЕМЕТО, МАРТИН.
Силенъс притисна към себе си ръкописа, вдигайки от масата последните страници, така че да не може да пише повече. Зъбите му се показаха в ужасна усмивка и той само изсъска към призрака.
ТИ БЕШЕ ГОТОВ ДА СИ СМЕНИШ МЯСТОТО С ТВОЯ ПОКРОВИТЕЛ — написа ръката му върху самата маса.
— Не сега! — изкрещя поетът. — Били е мъртъв! Само ме остави да довърша. Моля те! — Мартин Силенъс никога не беше молил през толкова дългия си живот. Сега го направи. — Моля те, о, моля те. Моля те, само ме остави да довърша.
Шрайка направи крачка напред. Беше толкова близо, че уродливата горна половина на тялото му засенчваше звездната светлина и оставяше поета в сянка.
НЕ — написа ръката на Мартин Силенъс и после перото падна, когато Шрайка протегна безкрайно дългите си ръце и безкрайно острите му пръсти пронизаха ръцете на поета до костния мозък.
Мартин Силенъс изкрещя, когато го извлякоха изпод купола на трапезарията. Изкрещя, когато зърна под краката си дюни, чу плъзгането на пясък като фон на собствените си писъци и видя дървото, което се издигаше от долината.
То беше по-голямо от долината, по-високо от планините, които бяха прехвърлили поклонниците. Горните му клони сякаш достигаха космоса. Дървото беше от стомана и хром, а клоните му бяха тръни и шипове. По тези тръни се бореха и гърчеха човешки същества — хиляди и десетки хиляди. На червената светлина на изчезващото небе Силенъс се съсредоточи, превъзмогна болката и разбра, че е познал някои от фигурите. Това бяха тела, а не души или абстракции, и очевидно страдаха от агонията на изпълнен единствено с болка живот.
НЕОБХОДИМО Е — написа собствената ръка на Силенъс върху твърдите и студени гърди на Шрайка. Кръв капеше по живака и пясъка.
— Не! — изкрещя поетът. Той заблъска с юмруци по острите като скалпел шипове и бръсначни жици. Дърпаше се, бореше се и се извиваше, дори когато създанието го притисна по-здраво към себе си, нанизвайки го на собствените си тръни, сякаш забождаше пеперуда. Не немислимата болка влудяваше Мартин Силенъс, а чувството за невъзвратима загуба. Той почти я беше довършил. Почти я беше довършил!
— Не! — изкрещя Мартин Силенъс и започна да се дърпа по-яростно, докато въздухът не се изпълни с капчици кръв и нецензурни писъци.
Крясъците отекваха в мъртвия град още минута и постепенно затихнаха. После настъпи тишина, нарушавана единствено от гълъбите, които се завръщаха в гнездата си, спускаха се в разрушените куполи и кули с тихо размахване на криле.
Вятърът се усили, затрака в разхлабените перспексови стъкла и тухли, понесе сухи листа из пресъхналите фонтани, намери отвори през разбитите прозорци на купола и вдигна страниците на ръкописа в кротка вихрушка, откъдето някои от тях бяха ответи по смълчаните дворове, пустите тротоари и съборените акведукти.
След малко вятърът стихна и в Града на поетите вече не помръдваше нищо.
22.
Брон Ламиа откри, че четиричасовата й разходка се превръща в десетчасов кошмар. Първо дойде отклоняването към мъртвия град и сложното решение да се раздели там със Силенъс. Тя не искаше поетът да остава сам, не искаше и да го насилва да продължи, нито пък да губи време, като се връща при Гробниците. И без това заобикалянето по хребета й бе струвало един час път.
Пресичането на последните дюни и каменистата пустош беше уморително и досадно. Когато стигна подножието на хълмовете, вече беше късен следобед и крепостта се криеше в сянка.
Слизането по шестстотин шейсет и едното стъпала на стълбището от крепостта четирийсет часа преди това бе лесно. Изкачването беше истинско изпитание, въпреки лусианските й мускули. Колкото по-нагоре се качваше, толкова по-студен ставаше въздухът, а гледката — толкова по-величествена. Когато стигна на четиристотин метра над подножието на хълмовете, тя вече не се потеше и долината на Гробниците на времето отново се виждаше. Под този ъгъл можеше да зърне единствено върха на Кристалния монолит и то като неправилно очертание от блестяща светлина. Брон спря веднъж, за да се увери, че това всъщност не е сигнален огън, но проблясъците бяха случайни — просто парче кристал, клатещо се от разбития Монолит, отразяваше слънчевите лъчи.
Точно преди последните сто стъпала, Ламиа отново изпробва инфотерма си. Комуникационните канали представляваха обичайната каша и глупости, навярно изкривявани от приливите на времето, които заглушаваха и най-близките електромагнитни комуникации. Комуникационният лазер би функционирал тук… изглежда функционираше при излъчването на древния инфотерм на консула… но освен него, след изчезването на Касад, те вече нямаха комуникационни лазери. Ламиа сви рамене и се заизкачва по последните стъпала.
Крепостта Хронос беше построена от андроидите на Тъжния крал Били — всъщност, никога не бе служила за истинска крепост, а беше замислена като курортно място, като крайпътен хан и лятно убежище за творците. След евакуирането на Града на поетите, тя бе останала пуста в продължение на повече от век, посещавана единствено от най-дръзките авантюристи.
С постепенното отслабване на заплахата от Шрайка бяха започнали да я посещават туристи и поклонници, а накрая Църквата на Последното изкупление я беше отворила отново като задължителна спирка по време на годишното Поклонничество. Мълвеше се, че в някои от помещенията, дълбоко вкопани в планината или на върха на най-трудно достъпните кули, се извършват тайнствени ритуали и сложни жертвоприношения на онова създание, което култистите на Шрайка наричаха Аватара.
