С наближаващото отваряне на Гробниците, безумната непредсказуемост на приливите на времето и евакуацията на северните региони, крепостта Хронос отново се бе смълчала. И беше такава, когато Брон Ламиа стигна до нея.
Слънцето все още огряваше пустинята и мъртвия град, но крепостта тънеше в сумрак, когато Ламиа се добра до най-долната тераса, почина си за миг, извади джобното фенерче от най-малката си раница и влезе в лабиринта. Коридорите бяха тъмни. По време на престоя им тук преди два дни Касад беше обиколил мястото и бе съобщил, че не функционира нито един от енергийните източници — слънчевите конвертори били разбити, ядрените клетки смачкани и дори резервните батерии били счупени и разхвърляни из избите. Ламиа се бе сещала за това десетина пъти, докато изкачваше шестстотин шейсет и едното стъпала и се мръщеше към замръзналия елеватор на ръждясалата вертикална линия.
По-големите зали, предназначени за хранене и събиране, бяха точно такива, каквито ги бяха оставили… покрити с изсъхнали останки от изоставени празненства и следи от паника. Нямаше трупове, но покафеняващите петна по стените и гоблените предполагаха оргия от насилие не преди чак толкова много седмици.
Ламиа не обърна внимание на хаоса, не обърна внимание на предвестниците — огромни, черни птици с отвратително човешки лица, — издигнали се от главната трапезария, пренебрегна собствената си умора, докато изкачваше многобройните равнища до склада, където си бяха устроили лагер. Стълбищата ставаха неописуемо тесни, а бледата светлина хвърляше през цветните прозорци болезнени сенки. Там, където стъклата бяха счупени или липсваха, надничаха чудати готически водоливници, сякаш замръзнали в момента на влизането. Студен вятър духаше от заснежените върхове на Брайдъл Рейндж и караше Ламиа да трепери, въпреки че беше изгоряла от слънцето.
Багажът лежеше там, където го бяха оставили, в малкия склад, високо над централната зала. Брон провери да не би някои от кутиите и кошовете в стаята да съдържат нетрайни храни и после излезе на малкия балкон, на който Ленар Хойт бе свирил с балалайката си преди толкова малко време — всъщност, преди цяла вечност.
Сенките на високите върхове се протягаха на няколко километра по пясъка, почти до мъртвия град. Долината на Гробниците на времето и разхвърляните отпадъци зад нея все още се мержелееха на привечерната светлина. Камъните и ниските скални образувания хвърляха назъбени сенки. Оттук Ламиа не можеше да види Гробниците, макар че Монолитът все още хвърляше случайни проблясъци. Тя отново изпробва инфотерма си, изруга, когато устройството й отвърна само с пращене на статично електричество и фонови смущения и влезе вътре, за да подреди и натовари багажа си.
Брон взе четири раници с основни продукти, завити в енергиен дунапрен и фибропластмаса. В крепостта имаше вода — коритата, събиращи водата от топящия се високо горе сняг, бяха нещо, което не можеше да се развали. Тя напълни всички бутилки, които бе донесла и потърси още. Най-много се нуждаеха от вода. Ламиа изруга Силенъс, че не беше дошъл с нея — старецът би могъл да носи поне пет-шест шишета.
Готвеше се да тръгва, когато чу шума. Имаше нещо в Главната зала, между нея и стълбището. Ламиа нарами последната раница, извади от колана си автоматичния пистолет на баща си и бавно заслиза по стълбите.
Залата беше празна — предвестниците не се бяха върнали. Тежки гоблени се развяваха от вятъра като изгнили знамена над отпадъците от храна и приборите. На отсрещната стена вятърът клатеше огромна скулптура на лицето на Шрайка от хром и стомана.
Ламиа се прокрадна през залата, като се завърташе на всеки няколко секунди, така че гърбът й да не остава за дълго обърнат към някой от тъмните ъгли. Внезапен писък я накара да замръзне.
Не беше човешки писък. Беше някакъв ултразвуков вой, който разклати зъбите на Брон и я накара да стисне пистолета с побелели пръсти. Той рязко прекъсна, сякаш грамофонен лъч бе вдигнат от плоча.
Ламиа видя откъде идва звукът. Зад празничната трапеза, зад скулптурата, под шестте големи прозорци с цветни стъкла, през които приглушено кървеше избледняваща светлина, имаше малка вратичка. Гласът кънтеше така, сякаш идваше от някаква подземна тъмница или изба, далече надолу.
Брон Ламиа беше любопитна. Целият й живот бе представлявал сблъсък с извънмерното й любопитство, което достигна връхна точка при избора на старомодната и понякога забавна професия на частен детектив. Любопитството й често я бе вкарвало в затруднени ситуации, неприятности или едновременно и в двете. И много често се беше разплащало с информация, известна на малцина.
Но не и този път.
Ламиа бе дошла да намери толкова необходимата им храна и вода. Никой от другите не би могъл да е пристигнал тук… тримата възрастни мъже не биха могли да са я изпреварили, въпреки отклонението й към мъртвия град… а всичко останало не я интересуваше.
„Касад?“ — запита се тя, но изостави тази мисъл. Звукът не се беше разнесъл от устата на полковника от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ.
Брон Ламиа отстъпи от вратичката, като държеше пистолета си в готовност, откри стъпалата към главните равнища и предпазливо заслиза, минавайки през всяко помещение колкото е възможно по-скрито, нарамила седемдесет килограма багаж и повече от десет бутилки с вода. Тя зърна отражението си в едно избеляло стъкло на най-долното равнище — ниско, хармонично тяло, вдигнат и въртящ се във всички посоки пистолет, огромен товар от раници, люлеещи се на гърба й на широки ремъци, бутилки и манерки, които тракаха една в друга.
Ламиа не го намери за забавно. Тя облекчено въздъхна, когато излезе на ниската тераса и на студения, рядък въздух и се приготви отново за слизане. Още нямаше нужда от джобното си фенерче — вечерното небе внезапно се изпълни с ниски облаци, обагрени в розовата и кехлибарена светлина на планетата, които осветиха с дълбокия си блясък дори крепостта и подножието на хълмовете долу.
Брон взимаше стъпалата по две наведнъж и мускулите на яките й крака я заболяха още преди да преполови пътя. Не беше прибрала оръжието, а го държеше в готовност, в случай, че нещо се спусне отгоре или се появи от някой отвор в скалите. Когато стигна долу, тя се отдалечи от стълбището и погледна към кулите и терасите на половин километър над нея.
Към нея падаха скали. И не само скали — водоливниците бяха откъснати от древните си стойки и се премятаха във въздуха заедно с камъните, а демоничните им лица се осветяваха от сумрачните отблясъци. Ламиа се затича, подмятайки раниците и бутилките, разбра, че няма време да стигне на безопасно разстояние, преди да бъде затрупана, хвърли се между два ниски камъка и се притисна до единия от тях.
Раниците й пречеха да се скрие съвсем и тя припряно разхлаби ремъците, като съзнаваше невероятния грохот от падането на първите скали зад нея и отскачането им над главата й. Брон дърпаше и буташе със сила, която разкъса кожата и раздра фибропластмасата, а после се намести под камъните и притегли раниците и бутилките, решена да не й се налага да се връща в крепостта.
Около нея се сипеха скали с големината на главата и юмруците й. Отчупената глава на каменен таласъм прехвръкна покрай убежището й и пръсна малък камък на няма и три метра разстояние. За миг въздухът се изпълни с летящи снаряди. По-големите парчета се разбиха в камъка над главата й и лавината отмина. Останаха да падат само по-дребни отломки.
Ламиа се пресегна да издърпа раниците на по-безопасно място. В този момент камък с големината на инфотерма й се удари във външната страна на убежището й, падайки почти вертикално върху него, отскочи два пъти в малкия й заслон и я удари в слепоочието.
Ламиа се свести със старчески стон. Болеше я главата. Навън се беше спуснала нощта и трепкащата светлина на далечната схватка осветяваше вътрешността на убежището й през цепнатините над нея. Тя докосна с пръсти слепоочието си и откри опечена кръв по бузата и врата си.
Промуши се на ръце през тесния отвор, като разрови купчината паднали отгоре камъни и поседя за миг, свела глава, съпротивлявайки се на желанието да повърне.
Раниците й бяха невредими и беше счупена само една от бутилките с вода. Тя намери пистолета си там, където го бе изпуснала — в малкото пространство, свободно от паднали камъни. Скалата, върху което стоеше, беше цялата в следи от краткото свличане на лавината.
Ламиа попита инфотерма си. Беше изтекъл по-малко от час. Нищо не бе слязло отгоре, за да я отнесе или да пререже гърлото й, докато беше лежала в безсъзнание. Тя се взря за последен път в укрепленията и балконите, вече невидими високо над нея, нарами товара си и бързо тръгна надолу по несигурната каменна
