двореца на Тъжния крал Били, се издигнаха десетки бели гълъби. Силенъс ги гледаше как се въртят и кръжат в свръхнажеженото небе, учуден, че са оцелели през вековете на ръба на небитието.
„Щом аз можах да оцелея, защо и те да не успеят?“ В града се виждаха сенки. Поетът се зачуди дали кладенците все още функционират, дали огромните подземни резервоари, изградени преди да пристигнат човешките разселнически кораби, все още се пълнят със сладка вода. Зачуди се дали дървеното му писалище, антика от Старата Земя, все още е в малката стаичка, в която бе написал повечето от своите „Песни“.
— Какво има? — Брон Ламиа се беше върнала и стоеше до него.
— Нищо — примижа той към нея. Жената приличаше на някакво ниско дърво, маса от тъмни бедра — корени, изгоряла от слънцето кора и замръзнала енергия. Опита се да си я представи уморена… и усилието умори самия него. — Едва сега се сетих — продължи той. — Губим си времето, като се връщаме в крепостта. В града има кладенци. А сигурно и хранителни запаси.
— Ъ-ъ — възрази Ламиа. — С консула помислихме за тази възможност и я обсъдихме. Мъртвият град е бил плячкосван поколения наред. Поклонниците на Шрайка сигурно са изпразнили складовете още преди шейсет-осемдесет години. Кладенците не са сигурни… водата се е променила, резервоарите са замърсени. Ще отидем в крепостта.
Силенъс почувства как в гърдите му се надига гняв към нетърпимата арогантност на жената, към упоритото присвояване на командването във всяка една ситуация.
— Ще отида да проверя — каза той. — Това може да ни спести няколко часа пътуване.
Ламиа застана между него и слънцето. Черните й къдрици блестяха като корона от залеза.
— Не. Ако си загубим времето тук, няма да успеем да се върнем преди да се мръкне.
— Върви тогава — изръмжа поетът, изненадан от собствените си думи. — Уморен съм. Ще проверя склада зад Общата зала. Може да си спомня складове, които поклонниците никога не биха открили.
Той видя как тялото на жената се напряга, докато си мисли дали да го сграбчи, да го изправи на крака и да го захвърли отново върху дюните. До подножието на хълмовете, откъдето започваше дългото изкачване по стълбището към крепостта, оставаше малко повече от една трета от пътя. Мускулите й се отпуснаха.
— Мартин — каза тя, — другите разчитат на нас. Моля те, не проваляй всичко. Той се изсмя и седна до падналата колона.
— Заеби това — рече поетът. — Уморен съм. Знаеш, че така или иначе ти ще отнесеш деветдесет и пет процента от товара. Стар съм, жено. По-стар, отколкото можеш да си представиш. Нека остана тук да си почина известно време. Може би ще намеря малко храна. Може би ще попиша малко.
Ламиа приклекна до него и докосна раницата му.
— Значи това носиш. Страниците на поемата си. „Песните“.
— Разбира се — отвърна той.
— И все още си мислиш, че близостта на Шрайка ще ти позволи да я довършиш?
Силенъс сви рамене и усети как жегата и замайването се завъртат около него.
— Онова нещо е шибан убиец, метален Грендел, изкован в ада — отвърна той. — Но е моята муза.
Ламиа въздъхна, примижа срещу слънцето, вече спускащо се към планините и после погледна назад към пътя, по който бяха дошли.
— Върни се — тихо каза тя. — В долината. — Жената се поколеба за миг. — Ще дойда с теб, после ще се върна. Силенъс се усмихна с разтегнати устни.
— Защо да се връщам? За да играя на карти с трима други старци, докато милото чудовище не дойде да ни излапа ли? Не, благодаря, предпочитам да си почина тук и да поработя. Хайде, тръгвай, жено. Можеш да носиш повече от трима поети, взети заедно. — Той с усилие освободи празните си раници и бутилки и й ги подаде. Ламиа стисна плетеницата от ремъци в юмрук, як и здрав като главата на стоманен чук.
— Сигурен ли си? Можем да вървим бавно. Той се изправи на крака с труд, подтикнат от истински гняв към жалостта и снизхождението й.
— Мамка ти, скапана лусианка такава. В случай, че си забравила, целта на поклонничеството беше да стигнем дотук и да кажем здрасти на Шрайка. Твоят приятел Хоит не го забрави. Касад разбра играта. Шибаният Шрайк сигурно в момента дъвче тъпите му военни кокали. Няма да се изненадам, ако тримата, които оставихме там, вече нямат нужда от храна и вода. Върви. Махай се оттук. Уморих се от компанията ти.
Брон Ламиа остана приклекнала за миг, гледайки го как жестикулира над нея. После се изправи на крака, докосна рамото му за частица от секундата, вдигна раниците и бутилките на гърба си, извърна се и тръгна с по-бързо темпо, отколкото поетът би могъл да поддържа в младежките си години.
— Ще мина по същия път след няколко часа — извика тя, без да се обръща, за да погледне към него. — Стой на края на града. Ще се върнем при Гробниците заедно.
Мартин Силенъс не отговори, докато я гледаше как се смалява и после изчезва в неравните земи на югозапад. Планините искряха в жегата. Той сведе поглед и видя, че тя му е оставила бутилката с вода. Поетът се изплю, нарами бутилката и навлезе в очакващите го сенки на мъртвия град.
20.
Дюре едва не припадна, докато обядваха с последните две консерви. Сол и консулът го пренесоха по широкото стълбище на Сфинкса на сянка. Лицето на свещеника беше бяло като косата му.
Той опита да се усмихне, когато Сол вдигна бутилка вода към устните му.
— Всички приемате възкресяването ми съвсем спокойно — рече Дюре, като избърса с пръст ъгълчетата на устата си.
Консулът се облегна на един от камъните на Сфинкса.
— Видях кръстоидите на Хойт. Същите, които носиш сега ти.
— И аз повярвах на разказа му… на твоя разказ — рече Сол. Той подаде бутилката на консула.
Дюре докосна челото си.
— Прослушах инфотермните дискове. Разказите, включително и моят, са… невероятни.
— Съмняваш ли се в някой от тях? — попита консулът.
— Не. Трудно е да ги разбереш. Да откриеш общия елемент… свързващата ги нишка. Сол вдигна Рахил на гърдите си, като леко я люлееше, прихванал с длан тила й.
— Трябва ли да има някаква връзка? Освен Шрайка?
— О, да — отвърна Дюре. Страните му бяха възвърнали малко цвета си. — Това поклонничество не е случайно. Нито пък вашето избиране за него.
— Различни страни са имали думата по въпроса кой да дойде на поклонничеството — рече консулът. — Съвещателната комисия на ИИ, Сенатът на Хегемонията, дори Църквата на Шрайка.
Дюре поклати глава.
— Да, но зад този подбор е имало само един ръководен интелект, приятели.
Сол се наведе по-близо.
— Бог ли?
— Може би — усмихнат отвърна Дюре. — Но мисълта ми беше за Техноцентъра… за изкуствените интелекти, които се държат толкова тайнствено по време на цялото развитие на събитията.
Бебето издаде тих, скимтящ звук. Сол му намери залъгалка и настрои инфотерма на китката си на сърдечния пулс. Детето сви веднъж юмручета и се отпусна на рамото на учения.
— Разказът на Брон предполага, че някои елементи в Техноцентъра се опитват да дестабилизират статуквото… да дадат шанс за оцеляване на човечеството, като в същото време все още се стремят да завършат проекта си за създаване на Абсолютен Интелект.
Консулът посочи към безоблачното небе.
— Всичко, което се случи… нашето поклонничество, дори тази война… беше фабрикувано поради вътрешната поли тика на Техноцентъра.
— А какво знаем ние за Техноцентъра? — тихо попита Дюре.
— Нищо — отвърна консулът и хвърли камъче към гравирания камък отляво на стълбището на Сфинкса. — В края на краищата не знаем нищо.
Дюре беше седнал и триеше лицето си с леко навлажнена кърпа.
