ден из цялата Мрежа, и започна да се разхожда по тухлени тротоари покрай тухлени сгради, разположени около затревен овал. От лявата си страна виждаше обработваема земя покрай редица от къщи. Високи зелени растения, навярно царевица, растяха на тихо въздишащи редици, простиращи се до далечния хоризонт, където залязваше последната дъга на огромното червено слънце.
Гладстоун мина през университетското градче, зачуди се дали Сол беше преподавал в този колеж, но не бе достатъчно любопитна, за да попита инфосферата. Под покрова на листата светеха газови лампи и започваха да се появяват първите звезди в празнините, където небето се превръщаше от лазурно синьо в кехлибарено и накрая в абаносово.
Гладстоун беше прочела книгата на Уайнтрауб, „Дилемата на Авраам“, анализираща връзката между един Бог, който е поискал да бъде принесен в жертва човешки син и човечество, което се е съгласило да го направи. Уайнтрауб твърдеше, че старозаветния Йехова не просто е изпитвал Авраам, а е общувал на единствения език на лоялност, покорство, жертва и заповед, който човечеството е можело да разбере на този етап от връзката. Ученият разглеждаше новозаветното послание като предзнаменование за нов етап в тази връзка — етап, в който хората вече няма да принасят в жертва децата си на какъвто и да е бог, поради каквато и да е причина, а в който родителите… цялата раса от родители… щяха да предложат себе си в замяна. Това се отнасяше за Холокоста от XX в., Кратката размяна, Тристранните войни, Безразсъдните векове и навярно дори Голямата грешка от ’38 г.
Накрая Уайнтрауб разглеждаше пълния отказ от жертва, от каквато и да е връзка с Бога, освен на взаимоуважение и честни опити за взаиморазбирателство. Той пишеше за многократната смърт на Бога и за необходимостта от божествено възкресяване, сега, когато човечеството беше построило свои собствени богове и ги бе пуснало на свобода във вселената.
Гладстоун мина по изящен каменен мост, дъговидно извит над поточе, губещо се в сенките, чието местонахождение се издаваше само от бълбукането в мрака. Мека жълта светлина падаше по парапета на моста. Някъде извън университетското градче се разлая куче и беше накарано да млъкне. Лампи светеха на третия етаж на някаква стара островръха, тухлена сграда, която сигурно датираше отпреди Хеджира.
Гладстоун си помисли за Сол Уайнтрауб, за съпругата му Сара и за красивата им двайсет и шест годишна дъщеря, завърнала се от едногодишни археологически изследвания на Хиперион без да е открила нищо друго, освен проклятието на Шрайка, освен болестта на Мерлин. Сол и Сара я бяха наблюдавали как се превръща първо в дете, а после и в бебе. А после Сол бе останал сам, след като Сара беше загинала в нелепа, глупава ЕМПС катастрофа, посещавайки сестра си.
Рахил Уайнтрауб, чийто първи и последен рожден ден щеше да настъпи след по-малко от три стандартни дни.
Гладстоун блъсна с юмрук по камъка, включи портала си и отиде другаде.
На Марс беше пладне. Бедняшките квартали на Тарзис си бяха бедняшки квартали вече от шест века, че и повече. Небето бе розово, въздухът — прекалено рядък и студен за Гладстоун, макар да се беше загърнала с пелерината, и навсякъде навяваше прах. Тя тръгна по тесните улички и скалисти пътеки на Града на Второто заселване, без да може да открие достатъчно открито пространство, за да види нещо друго, освен следващата купчина коптори или кули за филтриране на вода.
Тук имаше съвсем малко растения — огромните гори на Грийнинг бяха изсечени за огрев или изсъхнали и покрити от червени дюни. Между пътеките се виждаха само отделни незаконни ракиени кактуси и пълзящи паразитни паячни лишеи, отъпкани като камък от двайсет поколения боси крака.
Гладстоун намери една ниска скала и спря да си отдъхне, сведе глава и разтри коленете си. Заобиколиха я групи деца, съвсем голи, освен дрипите и висящите шунтови щекери, започнаха да просят пари и после, когато тя не отвърна, избягаха с кикот.
Слънцето се бе издигнало високо. Планината Олимп и замръзналата красота на военото училище на Федман Касад не се виждаха оттук. Гладстоун се огледа. Гордият воин беше произлязъл от това място. Тук бе тичал с младежките банди, преди да бъде осъден на реда, уравновесеността и честта на военния.
Гладстоун намери уединено кътче и мина през портала си.
Божия горичка беше същата, както винаги — изпълнена с аромата на милион дървета, тиха, освен лекото шумолене на листата и вятъра, обагрена в полутонове и пастелни цветове. Изгревът възпламеняваше покрива на света като океан от върхове на дървета, облян със светлина и всички листа заискриха, проблясвайки от росата и капчиците на утринния дъждец, когато ветрецът се усили и донесе миризмата на дъжд и влажна растителност до платформата на Гладстоун, високо над света, все още потънал в сън и мрак на половин километър под нея.
Към нея се приближи храмер, видя проблясването на пропускната гривна на президента, когато тя помръдна ръка и се оттегли — висока, облечена в роба фигура, отново сляла се с лабиринта от листа и преплетени клони.
Храмерите бяха една от най-заблуждаващите променливи в играта на Гладстоун. Жертването на дърволета им „Игдразил“ беше уникално, безпрецедентно, необяснимо и тревожно. Никой от потенциалните й съюзници в предстоящата война не беше по-необходим и неразгадаем от храмерите. Отдадено на живота и посветено на Муира, Братството на Дървото беше малка, но могъща сила в Мрежата — символ на екологично съзнание в общество, посветило се на самоунищожението и разхищението, но нежелаещо да признае прекалено консуматорския си характер.
„Къде ли беше Хет Мастийн? Защо бе оставил куба на Мьобиус при другите поклонници?“
Гладстоун съзерцаваше изгрева. Небето се изпълни с осиротелите монтголфиери, спасени от клането на Вихрушка и многоцветните им тела се понесоха нависоко като безброй португалски военни платноходи. Сияйни есенни паяжини разпериха тънките си като ципи слънчеви криле, за да уловят слънчевата светлина. Ято гарвани разкъса покривката от листа и се изви към небето, а граченето им беше дрезгава противоположност на тихия ветрец и съскащия порив на дъжда, който се носеше към Гладстоун от запад. Постоянният звук от падането на капките по листата й напомняше за собствения й роден дом в делтите на Патауфа, за Стодневния мусон, който пращаше нея и братята й из блатата на лов за летящи жаби, бендити и испански мъхови змии, които да носят на училище в стъкленици.
За сто хиляден път Гладстоун разбра, че все още има време да спре развитието на нещата. Всеобхватната война не беше станала неизбежна. Прокудените още не бяха контраатакували по такъв начин, че Хегемонията да не можеше да не отвърне. Шрайка още не беше свободен. Все още не.
Единственото, което трябваше да направи, за да спаси сто милиарда живота, бе да се върне в Сената, да разкрие трите десетилетия на измама и двуличие, да разкаже за страховете и съмненията си…
„Не. Всичко щеше да върви според плановете, докато не излезеше извън контрол. В непредвидимото. В бесните води на хаоса, в които дори предсказателите на Техноцентъра, които виждаха всичко, щяха да бъдат слепи.“
Гладстоун се разхождаше по платформите, кулите, рампите и висящите мостове на дървесния град на храмерите. Дървесни животни от десетки светове и моделирани от АРНисти шимпанзета я заобикаляха с глъч и бягаха, като грациозно се прехвърляха по тънки увивни растения триста метра над ремята. От райони, забранени за туристи и привилегировани посетители, Гладстоун долавяше аромата на тамян и ясно чуваше напомнящите на грегориански химни песнопения на храмерската служба на изгрева. Под нея по-долните равнища оживяваха от светлина и движение. Краткият дъждец беше отминал и, радвайки се на гледката, тя се върна на най високите равнища по шейсетметров дървен висящ мост, свързващ нейното дърво с друго, още по-голямо, па което пет-шест от огромните балони с горещ въздух — единственият въздушен транспорт, който храмерите допускаха на Божия горичка — висяха завързани и като че ли изгарящи от нетърпение да полетят, пътническите им кабини се люлееха като тежки кафяви яйца, а самите балони бяха украсени с обич с различни мотиви, представляващи живи същества — монтголфиери, царски пеперуди, Томасови бухали, сияйни есенни паяжини, вече изчезналите дзеплени, небесни сепии, лунни пеперуди, орли — до такава степен обвеяни в легендарност, че никога не бяха възстановени или АРНифицирани — и други.
„Ако продължа, всичко това може да бъде унищожено. Ще бъде унищожено.“
Гладстоун спря на ръба на кръгла платформа и се хвана за парапета толкова силно, че петната, с които възрастта беше изпъстрила ръцете й, рязко изпъкнаха на фона на внезапно избледнялата кожа. Помисли си за старите книги, които бе чела — отпреди Хеджира, отпреди космическите полети. В тях се разказваше как хората от току-що създадените държави на континента Европа бяха пренасяли хора с по-тъмен цвят на кожата — африканци — далеч от родните им земи, за да живеят в робство в колониалния Запад. Биха ли се
