хвърли стръка трева и облегна лакти върху коленете си. Замисли се за предателството на консула. Тя бе разчитала на това предателство, бе заложила всичко на човека, израснал на Мауи-Обетована, внук на Сайри, надявайки се, че той ще се присъедини към прокудените в неизбежната битка за Хиперион. Планът не беше само неин — Лейт Хънт й помагаше от десетилетия в деликатната хирургическа операция за поставянето на точно определен човек във връзва с прокудените, в положение, от което той да може да предаде и двете страни, като активира устройството им, за да прекрати приливите на времето на Хиперион.
И той го бе направил. Консулът, човекът, отдал четири десетилетия от живота си, както и жена си и детето си, в служба на Хегемонията, накрая бе избухнал в отмъщение като бомба, останала безмълвна в продължение на половин век.
Гладстоун не се радваше на предателството. Консулът бе продал душата си и щеше да заплати ужасна цена — в историята, в собствения си ум, — но измяната му не беше нищо в сравнение с тази, за която Гладстоун бе готова да страда. Като президент на Хегемонията, тя беше символичен лидер на сто и петдесет милиарда човешки души. И бе готова да ги предаде всичките, за да спаси човечеството.
Тя се изправи, усети възрастта и ревматизма в костите си и бавно се насочи към терминала. Спря за миг до тихо жужащия портал и хвърли поглед през рамо, за да зърне за последен път Мауи-Обетована. Ветрецът духаше откъм морето, но носеше само зловонното на платформи за добиване на нефт и рафинирани газове и Гладстоун извърна лице.
Тежестта на Лусус се стовари върху загърнатите й с пелерина рамене като железни окови. Беше пиков час за Магистралата и хиляди пътници, купувачи и туристи се тълпиха по всички тротоарни равнища, изпълваха километровите ескалатори с пъстроцветно множество и атмосферата тежеше от дишан от многобройни дробове въздух, смесен с типичния за затворените системи мирис на петрол и озон. Гладстоун не обърна внимание на скъпите търговски равнища и пое по един страничен дисков път, за да измине десетте клика до главния храм на Шрайка.
Широкото стълбище беше преградено с полицейски забранителни и задържащи полета, които блестяха във виолетово и зелено. Самият храм бе затворен и тъмен. Много от високите прозорци с тънки, цветни стъкла, които гледаха към Магистралата, бяха разбити. Гладстоун си спомни докладите за бунтове отпреди няколко месеца и разбра, че епископът и помощниците му са избягали.
Тя се приближи до забранителното поле и се втренчи през изменящата се виолетова мъгла към стълбището, където Брон Ламиа бе отнесла умиращия си клиент и любим, първия киборг на Кийтс, при чакащите жреци на Шрайка. Гладстоун отлично беше познавала бащата на Брон — заедно бяха прекарали първите си години в Сената. Сенатор Байрън Ламиа бе блестящ — по едно време, много преди майката на Брон да излезе на обществената сцена от затънтената си провинция Фрийхолм, Гладстоун бе мислила да се омъжи за него — и когато той умря, част от младостта на Гладстоун беше погребана заедно с него. Байрън Ламиа бе погълнат от Техноцентъра, от мисията си да изкара човечеството от робството, което ИИ му бяха наложили преди повече от пет века и хиляда светлинни години. Именно бащата на Брон Ламиа беше накарал Гладстоун да осъзнае опасността, беше я подтикнал да поеме ангажимент, който щеше да доведе до най-ужасното предателство в човешката история.
И именно „самоубийството“ на сенатор Байрън Ламиа я бе научило на десетилетията предпазливост. Гладстоун не знаеше дали смъртта на сенатора е била дирижирана от агенти на Техноцентъра — може да бе убит от елементи в йерархията на Хегемонията, които пазеха собствените си установени интереси, — но тя със сигурност знаеше, че Байрън Ламиа никога не би отнел собствения си живот, никога не би изоставил безпомощната си жена и твърдоглавата си дъщеря по такъв начин. Последният акт в Сената на сенатор Ламиа беше участието му в предложението за включване на Хиперион в Протектората, ход, който би вкарал планетата в Мрежата двайсет стандартни години преди развиващите се сега събития. След смъртта му оцелелият друг инициатор на предложението — токущо започналата да набира влияние Мейна Гладстоун — беше изтеглил проектозакона.
Гладстоун откри асансьор и се спусна покрай търговските, жилищните, производствените, служебните, отпадъчните и реакторните равнища. И инфотермът й, и говорителят на асансьора започнаха да я предупреждават, че навлиза в забранени и опасни райони далеч под кошера. Програмата на асансьора се опита да спре. Президентът отмени командата и изключи предупрежденията. Тя продължи да се спуска вече покрай равнища без табелки и осветление, през бъркотия от фиброоптични спагети, отоплителни и охладителни канали и гола скала. Накрая спря.
Гладстоун излезе в коридор, осветен единствено от далечни светлинни глобуси и мазна фосфоресцираща боя. Вода се процеждаше от хиляди цепнатини в таваните и стените и се събираше на отровни локвички. Пара се носеше от отвори в стената, които може би бяха други коридори, персонални кабини или просто дупки. Някъде в далечината се издигаше ултразвуковият писък на метал, разрязващ метал, а от по-близо се чуваха електронните крясъци на нихилмузика. Някъде викаше мъж и се смееше жена, чийто глас металично отекваше по шахти и тръби. Разнесе се кашлицата на иглометна пушка.
Помийният кошер. Гладстоун стигна до една пресечка на пещероподобните коридори и спря, за да се огледа. Микродистанционният й пазач се спусна надолу и започна да кръжи по-близо, упорит, като ядосано насекомо. Искаше подкрепление от службата за сигурност. Само настойчивата заповед на Гладстоун попречи призивите му да бъдат чути.
Помийният кошер. Именно тук се бяха скрили Брон Ламиа и любимият й киборг през онези последни няколко часа преди опита им да стигнат до храма на Шрайка. Това беше едно от безбройните подземия на Мрежата, където черната борса можеше да осигури всичко: от флашбек до оръжия от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, от нелегални андроиди до контрабандни пулсенови процедури, които можеха с еднаква вероятност да те убият или да ти дадат още двайсет години младост. Гладстоун зави надясно по най-тъмния коридор.
Нещо с големината на плъх, но с много крака, се скри в счупена вентилаторна тръба. Гладстоун усети мириса на канали, пот, озон от пренатоварени инфоравнинни пултове, сладкия аромат на гранатомет, повръщано и смрад на долнокачествени феромони, мутирали в токсини. Тя вървеше по коридорите и си мислеше за предстоящите седмици и месеци, за ужасната цена, която светът щеше да плати за решенията й, за маниите й.
Петима младежи, оформени от някой незаконен АРНист до такава степен, че приличаха повече на животни, отколкото на хора, се появиха в коридора пред Гладстоун. Тя спря.
Микродистанционният пазач се спусна пред нея и неутрализира камуфлажните си полимери. Създанията пред нея се изсмяха, виждайки само една машина с големината на оса, която жужеше във въздуха. Беше напълно възможно да са толкова далеч в РНК-моделирането, че дори Да не могат да разпознаят устройството. Двама от тях отвориха виброножове. Друг протегна десетсантиметрови стоманени нокти. Четвъртият свали предпазителя на иглометен пистолет с въртящи се барабани.
Гладстоун не искаше да се стига до битка. Тя знаеше, дори тези отрепки да не го разбираха, че микродистанционният пазач може да я защити от тези петима и от още сто. Но не искаше някой да бъде убит просто, защото е решила да избере Помийния кошер за разходката си.
— Вървете си — каза тя.
Младежите я зяпнаха с черни, изпъкнали очи, скрити под клепачите цепки и фотовъзприемчиви коремни колани. Едновременно, но разгъвайки се в полукръг, те направиха две крачки към нея.
Мейна Гладстоун се изпъна, заметна се с пелерината и пусна изолиращата яка достатъчно, за да могат да видят очите й.
— Вървете си — отново каза тя.
Младежите спряха. Пера и люспи вибрираха от невидим ветрец. На двама от тях трептяха антени и пулсира ха хиляди мънички сензорни влакънца.
Отидоха си. Оттеглянето им беше толкова тихо и бързо колкото и появяването им. След секунда не се чуваше друг звук, освен капещата вода и далечния смях.
Гладстоун поклати глава, включи личния си портал и мина през него.
Сол Уайнтрауб и дъщеря му бяха дошли от света на Бърнард. Гладстоун се прехвърли до един второстепенен терминал в родния им град Кроуфорд. Беше вечер. Ниски бели къщи в дъното на поддържани морави отразяваха чувствителността на Възстановената Канадска Република и фермерската практичност. Дърветата бяха високи, с дебели стволове и удивително верни на наследството си от Старата Земя. Гладстоун се отклони от потока пешеходци, повечето от които бързаха да се приберат у дома след работен
