— Никой от останалите от нас няма оръжие с куршуми. Ще отида да проверя.
— Почакай — каза Сол. — Ще дойда с теб.
Отец Дюре остана, коленичил до Хет Мастийн.
— Тръгвайте. Аз ще остана при него.
— Един от нас ще се върне през следващите няколко минути — обеща консулът.
Долината се осветяваше от бледия блясък на Гробниците на времето. Вятър ревеше от юг, но тази нощ въздушното течение беше по-високо, над скалните стени, и дюните на дъното на долината бяха спокойни. Сол последва консула по неравната пътека надолу и после към началото на долината. Леките притегляния на deja vu напомниха на учения за силата на приливите на времето преди час, но сега изчезваха дори и последните следи от странната буря.
Когато пътеката се разшири към дъното на долината, Сол и консулът тръгнаха рамо до рамо покрай опърленото бойно поле на Кристалния монолит. Високата постройка излъчваше млечен блясък, отразяващ се в безбройните отломки, които покриваха земята. После леко се изкачиха покрай Нефритената гробница с нейното бледозелено фосфоресциране и отново завиха по зигзаговидната пътека към Сфинкса.
— Боже мой — промълви Сол и се втурна напред, като се опитваше да не разтърсва спящото дете в носилката. Той коленичи до тъмната фигура на най-високото стъпало.
— Брон ли е? — попита консулът, спирайки на две крачки зад него, задъхан след внезапното изкачване.
— Да. — Сол понечи да вдигне главата й и рязко дръпна назад ръката си, когато докосна нещо гладко и студено, което излизаше от черепа на жената.
— Мъртва ли е?
Сол притисна главичката на бебето до гърдите си, докато проверяваше пулса на шията на Брон.
— Не — отвърна той и дълбоко си пое дъх. — Жива е… но е в безсъзнание. Подай ми фенера си.
Ученият взе фенерчето и освети проснатото тяло на Брон Ламиа, като следваше сребристата нишка — „пипало“ отговаряше повече на действителността, защото нещото беше от плът и предизвикваше впечатление за органичен произход, — която водеше от невралния шунтов шекер в черепа й през широкото най-горно стъпало на Сфинкса и влизаше в отворения портал. Самият Сфинкс блестеше най-ярко от всички Гробници, но входът му беше много тъмен.
Консулът се приближи.
— Какво е това? — Той протегна ръка и докосна сребристия кабел, а после я отдръпна рязко като Сол. — Боже мой, то е топло.
— Като живо е — съгласи се ученият. Той беше разтрил дланите на Брон и сега леко пляскаше бузите й’в опит да я събуди. Тя не помръдваше. Сол се обърна и проследи кабела с фенерчето дотам, където изчезваше от поглед по коридора на Сфинкса. — Не мисля, че е нещо, което доброволно си е прикачила.
— Шрайка — рече консулът. Той се наведе по-близо, за да активира биомониторните датчици на инфотерма на китката на Брон. — Всичко е нормално, освен мозъчните вълни. Сол.
— Какво казват те?
— Че е мъртва. Поне, че мозъкът е мъртъв. Няма никакви висши функции. Сол въздъхна и се залюля назад на пети.
— Трябва да видим докъде води този кабел.
— Не можем ли просто да го откачим от шунтовия щекер?
— Виж — каза Сол и насочи светлината към тила на Брон, като отметна настрани тъмните й къдрици. Невралният шунт, обикновено пластотелесен диск с диаметър няколко милиметра и с десетмикрометров щекер, като че ли се стопяваше… плътта се издигаше в червена подутина, за да се свърже с микропроводниците на металния кабел.
— За да го махнем, ще ни трябва хирург — прошепна консулът. Той докосна възпалената наглед плът. Брон не помръдна. Консулът отмести лъча на фенерчето и се изправи. — Ти остани с нея. Аз ще тръгна вътре по кабела.
— Използвай комуникационните канали — предложи Сол, макар да знаеше колко безполезни са те при надигането и спадането на приливите на времето.
Консулът кимна и бързо тръгна напред, преди страхът да го накара да се поколебае.
Хромираният кабел се извиваше надолу по главния коридор и изчезваше от поглед зад стаята, в която поклонниците бяха спали предишната нощ. Консулът хвърли поглед в помещението, като освети с фенерчето одеялата и раниците, оставени от тях в бързината.
Той проследи кабела около завоя на коридора, през централния портал, където коридорът се разделяше на три по-тесни прохода, нагоре по рампата и после отново надясно по тесния проход, който бяха нарекли „Магистрала на крал Тът“ по време на предишните си претърсвания. Продължи надолу по рампата, по един нисък тунел, в който трябваше да пълзи внимателно на ръце и колене, за да не докосва топлото като плът пипало, нагоре по толкова стръмен наклон, че трябваше да се катери като в комин, надолу по по-широк коридор, който не помнеше и чиито каменни стени се стесняваха към таван, през който се процеждаха капки влага, и сетне стръмно надолу, като забавяше спускането си единствено с цената на разранените си длани и колене, изпълзявайки накрая по проход, по-дълъг от самия Сфинкс. Консулът беше изгубил всякаква ориентация и разчиташе кабелът да го изведе обратно, когато дойдеше време.
— Сол — накрая извика той, без да вярва нито за миг, че може да бъде чут през камъка и приливите на времето.
— Тук съм — прозвуча като съвсем слаб шепот гласът на учения.
— Адски навътре съм — прошепна консулът в инфотерма си. — По коридор, който не помня да сме виждали преди. Изглежда много дълбок.
— Намери ли къде свършва кабелът?
— Да — тихо отвърна дипломатът и седна, за да избърше потта от лицето си с носна кърпичка.
— Възел ли е? — попита Сол, говорейки за едно от безбройните разклонения, в които гражданите на Мрежата можеха да се включат в инфосферата.
— Не. Нещото като че ли се влива направо в каменния под. Коридорът също свършва тук. Опитах се да помръдна кабела, но връзката е подобна на мястото, където невралният шунт се слива с черепа на Брон. Прилича просто на част от камъка.
— Хайде, излизай — долетя гласът на Сол над стърженето на статичното електричество. — Ще опитаме да го отрежем от нея.
Във влагата и мрака на тунела, консулът за пръв път в живота си изпита истинска клаустрофобия. Откри, че му е трудно да диша. Беше сигурен, че в мрака зад него има нещо, което препречва притока на въздух и единствения път за отстъпление. Ударите на сърцето му почти се чуваха в тесния и нисък коридор.
Той започна да диша бавно, отново избърса лицето си и се опита да заглуши паниката.
— Това може да я убие — между бавните си вдишвания каза консулът.
Никакъв отговор. Възрастният мъж отново извика, но нещо беше прекъснало тънката им връзка.
— Излизам — съобщи той в беззвучния уред, обърна се кръгом и освети ниския тунел с фенерчето. „Дали кабелът-пипало беше потрепнал, или това бе само илюзия на светлината?“
Консулът запълзя обратно по пътя, по който беше дошъл.
Бяха открили Хет Мастийн по залез слънце, само минути преди да удари бурята на времето. Храмерът беше залитал, когато консулът, Сол и Дюре го бяха видели за пръв път и докато стигнат до него, вече бе паднал на земята в безсъзнание.
— Да го пренесем при Сфинкса — предложи Сол. В този миг, сякаш под диригентската палка на залязващото слънце, върху тях се стовариха приливите на времето като вълна от гадене и deja vu. И тримата мъже паднаха на колене. Рахил се събуди и заплака със силата на ужасено новородено.
— Тръгваме към входа на долината — задъхано каза консулът, като се изправи, преметнал на рамо Хет Мастийн. — Трябва… да се измъкнем… от долината…
Тримата мъже се насочиха към началото на долината покрай първата гробница. Сфинкса, но приливите на времето се усилиха и започнаха да ги отблъскват като ужасен зашеметяващ вятър. Още трийсет метра нататък и те вече не можеха да се изкачват. Паднаха на ръце и колене, а Хет Мастийн се затъркаля по утъпканата пътека. Рахил беше престанала да плаче и неспокойно се гърчеше.
