— Назад — прошепна Пол Дюре. — Назад в долината. Беше… по-добре… там долу.
Те се върнаха по стъпките си, залитайки по пътеката като трима пияници, всеки от които носи прекалено ценен товар, за да го изпусне. Отдъхнаха си за миг под Сфинкса, опрели гърбове в един камък. Като че ли самата материя на пространството и времето се местеше и извиваше около тях. Сякаш светът беше знаме и някой го бе развял с яростен замах. Действителността като че ли се развълнува и нагъна, после отскочи далеч настрани и отново се нагъна като хребет на вълна над тях. Консулът остави храмера да лежи до скалата и падна, задъхан на четири крака, панически вкопчил пръсти в земята.
— Кубът на Мьобиус — обади се храмерът и се размърда, все още със затворени очи. — Трябва да вземем куба на Мьобиус.
— По дяволите — успя да промълви консулът. Той грубо разтърси Хет Мастийн. — Защо ни е? Мастийн, защо ни трябва? — Главата на храмера тромаво се клатеше назаднапред. Отново бе изпаднал в безсъзнание.
— Аз ще го донеса — надигна се Дюре. Свещеникът изглеждаше стар и болен, лицето и устните му бяха бледи.
Консулът кимна, преметна Хет Мастийн през рамо, помогна на Сол да се изправи на крака и със залитане тръгна надолу по долината, усещайки как приливите на антиентропните полета отслабват с отдалечаването от Сфинкса.
Отец Дюре се изкачи по пътеката, а после и по дългото стълбище, залитна към входа на Сфинкса и се вкопчи в грубите камъни, както би се вкопчил моряк, паднал в бурно море, в хвърленото му въже. Сфинкса като че ли се разклати над него, първо трийсет градуса на едната страна, после петдесет — на другата. Дюре знаеше, че това се дължи единствено на изкривяването на възприятията му поради приливите на времето, но беше достатъчно, за да го накара да коленичи и да повърне.
Приливите спряха за миг, като яростен прибой, отдъхващ си между ужасните вълни и Дюре се изправи на крака, избърса уста с опакото на дланта си и влезе в тъмната гробница.
Не беше взел фенерче. Със залитане, той напипваше пътя по коридора, ужасен от въображението си, че докосва нещо гладко и студено в мрака или че попада в стаята, където се бе преродил и открива там собствения си труп, все още разложен в гроба. Дюре изкрещя, но викът му се загуби в ураганния рев на собствения му пулс, когато приливите на времето отново се стовариха с предишната сила.
Стаята, в която бяха преспали, бе тъмна, с онзи ужасен мрак, който означава пълна липса на светлина, но очите на Дюре привикнаха и той разбра, че самият куб на Мьобиус леко свети с премигващи датчици.
Той влезе в разхвърляното помещение и грабна куба, вдигайки тежкия предмет с внезапен прилив на адреналин. В обобщаващите записи на консула се споменаваше за него — за тайнствения багаж на Мастийн по време на поклонничеството — както и за факта, че според тях в него имало ерг, едно от чуждопланетните създания със силови полета, използвани за двигатели на храмерските дърволети. Дюре нямаше представа защо ергът беше важен сега, но притисна кутията до гърдите си и се запрепъва обратно по коридора, излезе навън, спусна се по стълбите и навлезе по-дълбоко в долината.
— Насам! — извика консулът от първата Пещерна гробница в подножието на скалната стена. — Тук е по-добре.
Дюре се заклатушка нагоре по пътеката, като едва не изпусна куба в объркването си, внезапно почувствал, че енергията му се изчерпва. Консулът му помогна да мине последните трийсет крачки до пещерата.
Вътре беше по-добре. Дюре усещаше настъпването и оттеглянето на приливите на времето точно пред входа на гробницата, но в дъното на пещерата, където светлинни глобуси разкриваха със студената си светлина сложни врязвания по стените, беше почти нормално. Свещеникът падна до Сол Уайнтрауб и остави куба на Мьобиус до безмълвния, но отворил очи Хет Мастийн.
— Свести се точно, когато ти приближи насам — прошепна Сол. Очичките на бебето бяха широко отворени и много тъмни на бледата светлина. Консулът се отпусна до храмера.
— Защо ни трябва кубът? Мастийн, защо ни е?
Погледът на Хет Мастийн не трепна, мъжът не мигна.
— Наш съюзник — прошепна той. — Наш единствен съюзник срещу Господаря на болката. — Сричките бяха произнесени с характерния диалект на храмерския свят.
— По какъв начин ни е съюзник? — попита Сол и сграбчи с две ръце робата на мъжа. — Как да го използваме? Кога?
Погледът на храмера беше насочен към нещо в неопределената далечина.
— Ние се надпреварвахме за честта — дрезгаво прошепна той. — Истинският глас на Sequia Semprevirens пръв се свърза с киборга на възстановената личност на Кийтс… но честта на светлината на Муира се падна на мен. Именно „Игдразил“, моят „Игдразил“ беше принесен в жертва за изкупление на греховете ни спрямо Муира. — Храмерът затвори очи. Леката усмивка изглеждаше нелепа на суровото му лице.
Консулът погледна към Дюре и Сол.
— Това звучи по-скоро като терминология на култа към Шрайка, отколкото като храмерски догми.
— Навярно е и двете неща едновременно — прошепна Дюре. — В историята на теологията е имало и по-странни съюзявания.
Сол докосна с длан челото на храмера. Високият мъж гореше от треска. Ученият прерови единствения им медицински пакет, в търсене на болкоуспокоително или маншет за треска. Когато намери, той се поколеба.
— Не зная дали храмерите са в стандартните медицински норми. Не искам да го убие някаква алергия.
Консулът взе маншета и го долепи до слабата ръка на храмера.
— В нормите са. — Той се наведе по-близо. — Мастийн, какво стана на вятърната гемия? Очите на храмера се отвориха, но останаха нефокусирани.
— На вятърната гемия ли?
— Не разбирам — прошепна отец Дюре. Сол го отведе настрани.
— Мастийн така и не разказа историята си — прошепна той. — Изчезна през първата нощ на вятърната гемия. Остана кръв — много кръв, — както и багажът му, и кубът на Мьобиус. Но Мастийн го нямаше.
— Какво стана на вятърната гемия? — отново прошепна консулът. Той леко разтърси храмера, за да привлече вниманието му. — Помисли, Истински глас на дървото Хет Мастийн!
Лицето на високия мъж се промени, очите му се фокусираха, смътно азиатските черти изпъкнаха в познатите, сурови бръчки.
— Освободих стихията от затвора му…
— Ерга — прошепна на объркания свещеник Сол.
— …и го обвързах с мисловната наука, която усвоих във Високите клони. Но тогава, без предупреждение, ни нападна Господаря на болката.
— Шрайка — прошепна Сол, по-скоро на себе си, отколкото на свещеника.
— Твоята кръв ли беше останала там? — попита храмера консулът.
— Кръв ли? — Мастийн придърпа качулката надолу, за да скрие объркването си. — Не, не беше моята кръв. Господаря на болката държеше… жрец… в ръцете си. Мъжът се съпротивляваше. Опитваше се да избегне шиповете на изкуплението…
— Ами ерга? — настоя консулът. — Стихията. Ти какво очакваше да направи за теб? Да те защити от Шрайка ли?
Храмерът се намръщи и повдигна трепереща ръка към веждите си.
— Той… не беше готов. Аз не бях готов. Върнах го в затвора му. Господаря на болката ме докосна по рамото. Бях… доволен… че моето изкупление ще е в часа на жертвата на дърволета ми.
Сол се наведе по-близо до Дюре.
— Дърволетът „Игдразил“ беше унищожен в орбита същата вечер — прошепна той. Хет Мастийн затвори очи.
— Уморен — с отслабващ глас прошепна той. Консулът отново го разтърси.
— Как стигна дотук? Мастийн, как стигна дотук от Тревното море?
