изпълнен с несигурност и за двете раси Нашата група каза на Гладстоун за избора й/
за избора на човечеството/
сигурно изтребление или навлизане в черната дупка на Променливата Хиперион и война/ клане/
унищожаване на цялата общност/ смърт на богове/
но също и край на безизходицата/ победа на едната или другата страна/ ако едната трета на Състраданието
от баналността бъде открита и принудена да се върне на бойното п0ле
Дървото на Болката ще го извика Шрайка ще го отнесе Истинският АЙ ще го унищожи И ето това е разказът на Ъмон]
Брон поглежда към Джони на адската светлина от огъня на мегалита. Яйцевидното пространство все още е черно, мегасферата и вселената навън — непроницаемо тъмни до небитие. Тя се навежда напред, докато не допира слепоочието си до неговото. Знае, че тук нито една мисъл не може да остане скрита, но иска да постигне усещане за шепот:
— Иисусе Христе, разбираш ли всичко това? Джони повдига нежните си пръсти, за да докосне страната й.
— Да.
— Част от някаква създадена от човека Троица се крие в Мрежата?
— В Мрежата или някъде другаде. Брон, не ни остава много време тук. Трябва да получа няколко последни отговора от Ъмон.
— Да. Аз също. Но да не го оставяме отново да побеснее от възторг.
— Съгласен.
— Мога ли да започна първа. Джони? Брон наблюдава как аналогът на любовника й се покланя леко и я подканва с жест, а после тя връща вниманието си към енергийния мегалит:
— Кой уби баща ми? Сенатор Байрън Лампа?
[Овластени да го направят елементи от Техноцентъра Включително и самият аз]
— Защо? Какво ви беше направил?
[Той настояваше Хиперион да влезе в Мрежата преди да може да бъде анализиран/предсказан/усвоен]
— Защо? Той знаеше ли това, което току-що ни разказахте?
[Знаеше само, че Променливите настояват за незабавно
изтребление
на човечеството
Той предаде тази информация
на колегата си
Гладстоун]
— Тогава защо не я убихте?
[Някои от нас изключваха
тази възможност/неизбежност
Точно сега е времето
да бъде изиграна
Променливата Хиперион]
— Кой уби първия киборг на Джони? Кой нападна личността му от Техноцентъра?
[Аз Преобладаваше желанието на Ъмон]
— Защо?
[Ние го създадохме
Сметнахме за необходимо да го прекъснем
за известно време
Твоят любовник е възстановена личност
на един човешки поет
отдавна вече мъртъв
С изключение на Проекта за Абсолютния Интелект
никое друго дело не беше
толкова сложно
или неразбираемо
колкото това възкресяване
Подобно на твоята раса/
ние обикновено унищожаваме това/
което не можем да разберем]
Джони вдига юмруци към мегалита:
— Но има още един „аз“. Вие се провалихте!
[Не е провал Ти трябва да бъдеш унищожен/ за да може другият да живее]
— Но аз не съм унищожен! — извиква Джони.
[Да Унищожен си]
Мегалитът хваща Джони с втория си огромен псевдопод преди Брои да може нито да реагира, нито да докосне за сетен път своя любовник поет. Джони се гърчи за миг в страшните обятия на ИИ, а после аналогът му — дребното, но красиво тяло на Кийтс — е разкъсано, смачкано, размазано в неразпознаваема маса, която Ъмон допира до мегалитната си плът и всмуква останките на аналога обратно в оранжево- червената бездна на самия себе си.
Брон пада на колене и заплаква. Копнее за ярост… моли се за щит от гняв… но чувства единствено загубата.
Ъмон обръща погледа си към нея. Яйцевидното пространство се разрушава и позволява на шума и електрическото безумие на мегасферата да ги обгради.
[Сега си иди
И изиграй последната сцена
от това действие
така че да можем да живеем
или да заспим
както съдбата повели]
— Мамка ти! — Брон удря дланта-платформа, върху която е коленичила, рита и бъхти с юмруци псевдоплътта под себе си. — Ти губиш! Ти и всичките ти шибани ИИ приятелчета. А нашият АЙ може да разбие вашия АЙ, когато си поиска!
[Това е съмнително]
— Ние те създадохме, чудовище. И ще открием твоя Техноцентър. А когато го направим, ще ти изкараме силиконовите черва!
[Нямам силиконови черва/органи/вътрешни компоненти]
— И още нещо — изкрещява Брон, като все още удря
мегалита с юмруци и забива в него нокти. — Ти си ужасно лош разказвач. Джони е истински поет, а ти не можеш да стъпиш и на малкия му пръст! Не можеш свястно да разкажеш нещо, дори тъпият ти ИИ гъз да зависи…
[Иди си]
Ъмон — ИИ мегалит — я пуска, захвърля нейния анадог и пропада в пращящата, безгранична необятност на мегасферата.
Брон попада под ударите на потока от данни, почти я стъпкват ИИ с големината на луната на Старата Земя, но дори докато се премята и блъска във вихрите на инфопо-тока, тя чувства светлина в далечината — студена, но зовяща — и знае, че нито животът, нито Шрайка са свършили с нея.
А и тя не е свършила с тях.
Следвайки студения блясък, Брон Ламиа си тръгва към къщи.
