34.
— Добре ли сте, сър?
Разбрах, че съм се превил на две върху стола, с лакти на коленете, с пръсти, сгърчени в косата и с яростно стиснати от двете страни на главата ми длани. Седнах изправен и погледнах към архиваря.
— Вие извикахте, сър. Помислих, че може нещо да не е наред.
— Не — отвърнах аз. Прочистих си гърлото и отново опитах. — Не, всичко е наред. Главоболие. — Сведох поглед смутен. Болеше ме всяка става от тялото ми. Инфотермът ми сигурно беше развален, защото според него бяха изтекли осем часа, откакто влязох в библиотеката.
— Колко е часът? — попитах архиваря. — Стандартно време.
Той ми каза. Бяха изтекли осем часа. Отново разтрих лице и пръстите ми станаха плъзгави от пот.
— Сигурно ви задържам след края на работното ви време — рекох аз. — Съжалявам.
— Няма проблем — отвърна дребният мъж. — Приятно ми е да държа архива отключен до късно за учени. — Той сви ръце пред себе си. — Особено днес. При цялата тази бъркотия, нямам особено желание да се прибирам вкъщи.
— Бъркотия — казах аз, забравил за миг всичко… всичко, освен кошмарния сън за Брон Ламиа, ИИ, наречен Ъмон и за смъртта на аналога на личността на Кийтс. — А, войната. Какви са новините?
Архиварят поклати глава:
Нещата се разпадат; ядрото да ги удържи не може;
пълна анархия настъпва на земята, поток от кръв нахлува и навред удавя обредна невинност:
и най-добрите нямат убеденост, а злите са изпълнени със страстна сила.
Усмихнах се на архиваря.
— Наистина ли вярвате, че някакъв „звяр свиреп, часът на който най-после е дошъл, пълзи към Витлеем, за да бъде роден“?
Архиварят не се усмихна.
— Да, сър, вярвам.
Изправих се и подминах вакуумната касета, без да поглеждам надолу към собствения си ръкопис върху деветстотингодишния пергамент.
— Може и да сте прав — рекох аз. — Спокойно може и да сте прав.
Беше късно — паркингът бе празен, с изключение на развалината на откраднатия от мен викен и един самотен, украсен ЕМПС-седан, очевидно изработен ръчно тук, на Ренесанс Вектор.
— Да ви откарам ли някъде, сър?
Вдишах студения нощен въздух и усетих мириса на риба и разлят нефт от каналите.
— Не, благодаря, ще се телепортирам вкъщи.
Архиварят поклати глава.
— Може да е трудно, сър. Всички обществени терминали са под военна юрисдикция. Имаше… безредици. — Думата очевидно беше неприятна на дребния архивар — човек, който изглежда ценеше реда и последователността над всичко останало. — Елате — рече той, — ще ви откарам до един частен портал.
Изгледах го. В една друга епоха на Старата Земя той би бил главен монах в манастир, посветен на съхраняването на малкото останки от класическото минало. Хвърлих поглед към старата сграда на архива зад него и разбрах, че той наистина беше точно такъв.
— Как се казвате? — попитах аз, без вече да ме е грижа дали би трябвало да го познавам, защото го беше познавал другият киборг на Кийтс.
— Еудрад Б. Тайнър — отвърна той, като премига към протегнатата ми ръка, а после я пое. Стисна здраво дланта ми.
— Аз съм… Джоузеф Севърн. — Не можех да му кажа, че съм технологично превъплъщение на човека, чиято литературна гробница току-що бяхме напуснали.
Г. Тайнър се поколеба само за частица от секундата преди да кимне, но разбрах, че за учен като него, името на художника, стоял до Кийтс при смъртта му, не е непознато.
— Ами Хиперион? — попитах аз.
— Хиперион ли? А, протекторатът, където преди няколко дни отиде космическата флота. Ами, разбрах, че са имали някакъв проблем с отзоваването на нужните бойни кораби. Битката е била много свирепа. Имам предвид Хиперион. Странно, току-що си мислех за Кийтс и неговия незавършен шедьовър. Чудно как тези дребни съвпадения като че ли изникват.
— Бил ли е нападнат? Хиперион?
Г. Тайнър беше спрял до ЕМПС-то и постави длан върху сензора от страната на шофьора. Вратите се вдигнаха и се свиха навътре. Приведох се и влязох в изпълненото с мирис на сандалово дърво и кожа пътническо отделение — колата на Тайнър миришеше като архива, като самия Тайнър, разбрах аз, когато архиварят се отпусна на шофьорската седалка до мен.
— Всъщност, не знам дали е бил нападнат — рече той, като затвори вратите и включи машината с докосване и команда. Под аромата на сандалово дърво и кожа кабината имаше онзи типичен за новите коли мирис на свежи полимери и озон, смазка и енергия, привличал човечеството почти цяло хилядолетие. — Нормалният достъп днес е толкова труден — продължи той, — инфосферата е по-прето варена, отколкото някога съм я виждал. Следобед наистина ми се наложи да чакам за едно питане за Робинсън Джефърс!
Издигнахме се над канала, точно над обществен площад, много подобен на онзи, на който едва не ме убиха по-рано днес и поехме по един по-нисък въздушен път на триста метра над покривите. Нощем градът беше красив: повечето от древните сгради бяха очертани със старомодни блестящи ленти и имаше повече улични лампи, отколкото рекламни холоси. Но виждах тълпите, вълнуващи се из страничните улици, а над главните булеварди и терминалните площади кръжаха военните машини на сили за самоотбрана на Ренесанс Вектор. ЕМПС-то на Тайнър на два пъти бе призовано да се идентифицира, веднъж от местните транспортни органи, а после от човешки, типичен за ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ самоуверен глас.
Продължавахме да летим.
— Архивът няма ли портал? — попитах аз, като гледах в далечината, където като че ли горяха пожари.
— Не. Нямаше нужда. Имаме малко посетители, а учените, които идват, нямат нищо против да се поразходят из няколко квартала.
— Къде е частният портал, който мислите, че ще мога да използвам?
— Тук — отвърна архиварят. Спуснахме се от въздушния път, завихме покрай ниска сграда с не повече от трийсет етажа и кацнахме върху изпъкнал бордюр за приземяване точно там, където се разрастваха декоративните бордюри от камък и пластомана от периода на Гленън-Хайт. — Моят орден се помещава тук — обясни той. — Принадлежа към един забравен клон от християнството, наречен католицизъм. — Изглеждаше объркан. — Но вие сте учен, г. Севърн. Трябва да знаете за нашата Църква от едно време.
— Знам за нея не само от книгите — рекох аз. — Свещенически орден ли се помещава тук?
Тайнър се усмихна.
— Едва ли можем да се наречем свещеници, г. Севърн.
Осем души членуваме в мирския орден „Братство на историци и литератори“. Петима служат в университета „Райхс“. Двама са историци на изкуството и работят по реставрирането на Луцхендорфското абатство. Аз поддържам литературния архив. Църквата смята за по-евтино да ни позволява да живеем тук, отколкото да ни прехвърля всеки ден от Пацем.
Влязохме в жилищния кошер — стар дори по стандартите на Старата Мрежа: старомодно осветление в коридори от истински камък, врати на панти, сграда, която дори не ни приветства, когато влязохме.
— Бих искал да се телепортирам на Пацем — импулсивно казах аз. Архиварят изглеждаше изненадан.
— През нощта ли? Веднага?
— Защо не?
Той поклати глава. Разбрах, че за него стоте марки портална такса биха представлявали няколкоседмичната му заплата.
