— Нашата сграда има свой собствен портал — рече той.
— Насам.
Главното стълбище беше от избелял камък и ръждясало ковано желязо с шейсетметрова шахта по средата. Някъде отдолу по тъмния коридор се чу бебешки писък, последван от мъжки викове и женски плач.
— Откога живеете тук, г. Тайнър?
— От седемнайсет местни години, г. Севърн. А… трийсет и две стандартни, струва ми се. Ето.
Телепорталът беше древен като сградата, а рамката му бе обградена от позлатен барелеф, станал сиво-зелен.
— Има ограничения за пътуване през нощта — каза той.
— Достъпът до Пацем би трябвало да е свободен. Остават около двеста часа преди варварите… както и да се наричат… да стигнат там. Два пъти повече от времето, което остава на Ренесанс Вектор. — Той протегна ръка и се вкопчи в китката ми. Усещах напрежението му като лека вибрация през сухожилията и костите. — Г. Севърн… мислите ли, че ще изгорят архива ми? Биха ли дръзнали те да унищожат десет хиляди години знание? — Ръката му се отпусна.
Не бях сигурен кои са тези „те“. Прокудените ли? Саботьорите от култа към Шрайка? Бунтовниците? Гладстоун и лидерите на Хегемонията искаха да пожертват тези светове от „първата вълна“.
— Не — отвърнах аз и протегнах ръка, за да стисна неговата. — Не смятам, че ще допуснат да бъде унищожен архивът.
Г. Еудрад Б. Тайнър се усмихна и отстъпи назад, смутен от бликналите навън чувства. Той отвърна на ръкостискането ми.
— Успех, г. Севърн. Където и да ви отведат пътуванията ви.
— Бог да ви благослови, г. Тайнър. — Никога преди не бях използвал тази фраза и останах шокиран, че я изричам сега. Погледнах надолу, извадих картата на Гладстоун и набрах трицифрения код за Пацем. Порталът се извини, каза, че в момента това е невъзможно, накрая разбра с микроцефалните си процесори, че става дума за карта с особени пълномощия и забръмча.
Кимнах на Тайнър и се телепортирах, наполовина очаквайки, че допускам сериозна грешка като не се прибирам право у дома на ТС2.
На Пацем беше нощ, много по-тъмна, отколкото беще под градските светлини на Ренесанс Вектор и валеше. Валеше силно, сякаш някой удряше с юмрук по метал — на човек му се искаше да се сгуши под дебело одеяло и да чака сутринта.
Порталът беше в някакъв полупокрит двор, но достатъчно отворен, за да почувствам нощта, дъжда и студа. Особено студа. Гъстотата на въздуха на Пацем бе наполовина от стандарта на Мрежата, а единственото му обитаемо плато бе два пъти по-високо от разположените на морското равнище градове на Ренесанс Вектор. Щях да се върна обратно, вместо да изляза в нощта и проливния дъжд, обаче от сенките се появи морски пехотинец от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, провесил на рамо многоцелева пушка, но готов да я насочи мигновено и поиска документа ми за самоличност.
Оставих го да сканира картата и той напрегнато се изпъна.
— Да, сър!
— Това ли е Нови Ватикан?
— Да, сър.
Осветеният купол се мержелееше през дъжда. Посочих над стената на двора.
— Това ли е катедралата „Св. Петър“?
— Да, сър.
— Мога ли да открия там монсиньор Едоуард?
— През двора, на площада вляво, ниската сграда вляво от катедралата, сър!
— Благодаря ви, ефрейтор.
— Редник съм, сър!
Загърнах се с късата си пелерина — церемониална и съвсем безполезна при такъв дъжд — и се затичах през двора.
Някакъв човек… навярно свещеник, макар че не носеше роба или църковна якичка… отвори вратата на резиденцията. Друг човек зад дървено бюро ми каза, че монсиньор Едоуард е тук и е буден, независимо от късния час. Попита ме имам ли назначена среща.
Отговорих, че нямам среща, но искам да разговарям с монсиньора. Важно е.
— По какъв въпрос? — любезно, но твърдо ме попита човекът зад бюрото. Не беше впечатлен от извънредните пълномощия на картата ми. Подозирах, че разговарям с епископ.
— За отец Пол Дюре и отец Ленар Хойт — казах му аз.
Господинът кимна, прошепна нещо в микрофончето на якичката си, толкова малко, че досега не го бях забелязал и ме въведе в резиденцията.
В сравнение с нея, старата кула, в която живееше г. Тайнър, приличаше на изтънчен палат. Коридорът беше абсолютно безличен, с изключение на грубата мазилка на стените и още по-грубите дървени врати. Една от тях бе отворена и докато я подминавахме, зърнах помещение, по-скоро напомнящо за затворническа килия, отколкото за спалня: нисък креват, грубо одеяло, дървено столче за молитвено коленичене, неукрасен бюфет с кана вода и обикновен леген; без прозорци, холостени, холоямка или инфопулт. Подозирах, че стаята дори не е интерактивна.
Някъде оттам отекваха гласове, които се издигаха в монотонно пеене толкова изящно и старомодно, че косите ми настръхнаха. Грегорианско пеене. Минахме през просторна трапезария, проста като килиите, през кухня, която не би била чужда на готвачките от времето на Джон Кийтс, спуснахме се по изтъркано каменно стълбище, тръгнахме по зле осветен коридор и отново се изкачихме по друго, още по-тясно стълбище. Мъжът ме остави и аз пристъпих в едно от най-красивите помещения, които съм виждал някога.
Макар и част от мен да осъзнаваше, че Църквата бе преместила и реконструирала базиликата „Св. Петър“ и дори беше прехвърлила в новия им гроб под олтара костите, за които смяташе, че са принадлежали на самия Петър, друга част от мен чувстваше, че съм се пренесъл в онзи Рим, който видях за пръв път в средата на ноември 1820 г.: онзи Рим, който бях видял, бе останал, страдал и загинал там.
Тук беше по-красиво и изящно, отколкото можеше да се надява някога да стане която и да била островръха, висока километър и половина кула на Тау Сети Сентър — базиликата „Св. Петър“ се простираше на сто и осемдесет метра, потънали в сенки, широчината й там, където „кръстът“ на трансепта пресичаше кораба, беше петнайсет метра, а цялата бе покрита от съвършенството на Микеланджеловия купол, издигащ се почти на сто и двайсет метра над олтара. Бронзовият балдахин на Бернини, украсеният покров, поддържан от извити византийски колони, покриваше главния олтар и откриваше огромно пространство за човешкото измерение, необходимо за наблюдаване на изпълняваните там вътрешни церемонии. Лампи и свещи меко осветяваха отделни части от базиликата, отразяваха се в гладкия варовиков камък, подчертаваха релефа на златни мозайки, разкриваха безкрайните детайли, рисувани, гравирани и изваяни по стени, колони, корнизи и самия величествен купол. Високо горе постоянните блясъци на мълниите от бурята проникваха през жълтите стъклени прозорци и пращаха снопове виолетова светлина към „Трона на Св. Петър“ на Бернини.
Застанах там, точно пред апсидата, уплашен, че стъпките ми ще осквернят това място и че дори дъхът ми ще отекне по дължината на базиликата. За миг очите ми се приспособиха към бледата светлина, компенсираха контраста между светкавиците на бурята горе и светлината на свещите долу и точно тогава осъзнах, че в апсидата и дългия кораб няма пейки, нито колони под купола, а само два стола, поставени на петнайсетина метра от олтара. На тях седяха близо един до друг и разговаряха двама мъже, навели се напред в очевидна настойчивост да общуват. Светлината на лампите и свещите, и блясъкът от една голяма мозайка на Христос върху предната част на тъмния олтар осветяваха части от лицата на мъжете. И двамата бяха възрастни. И двамата бяха духовници — белите ивици на якичките им проблясваха в здрача. Щом започнах да ги разпознавам, разбрах, че единият е монсиньор Едоуард.
Другият беше отец Пол Дюре.
Отначало сигурно бяха уплашени — прекъснаха шепота си и вдигнаха очи, за да видят този призрак, тази къса сянка на човек, появила се от мрака, да вика имената им… да крещи удивено името на Дюре… да пелтечи към тях за поклонничества и поклонници, за Гробници на времето и за Шрайка, за ИИ и за смъртта
