виждаше нещо, което много приличаше на устата на Шрайка — камъкът продължаваше в онова сливане на механично и органично, в сталактити и сталагмити, остри като зъби от калциев карбонат.
Зад устата се спускаше каменно стълбище. То излизаше от онази бездна, от която идваше светлината, в един миг яркобяла, а сетне тъмночервена. Не се чуваше никакъв звук, освен въздишката на вятъра, сякаш дишаше самата скала.
Аз не съм Данте. Не търсех Беатриче. Краткият ми пристъп на смелост — макар че фатализъм е по- точната дума — се бе изпарил с изчезването на дневната светлина. Обърнах се и почти пробягах трийсетте крачки до входа на пещерата.
Вход нямаше. Пътят просто свършваше. Не бях чул шум от хлътване или каменна лавина, а освен това скалата, където би трябвало да е входът, изглеждаше толкова стара и непокътната, колкото и останалата част от пещерата. В продължение на половин час търсих друг изход и след като не открих, тъй като не исках да се върна при стълбището, останах седнал няколко часа там, където по-рано беше входът на Пещерната гробница. Още един номер на Шрайка. Още един евтин театрален трик на тази извратена планета. Представата на Хиперион за шега. Ха-ха.
След като останах там няколко часа в полумрака, наблюдавайки как светлината в края на пещерата беззвучно пулсира, разбрах, че Шрайка нямаше да дойде при мен тук. Входът нямаше да се появи отново. Имах избора да седя, докато не умра от глад — или, по-вероятно, от жажда, тъй като вече бях обезводнен — или да се спусна по проклетото стълбище.
Спуснах се.
Преди години, буквално казано — преди няколко живота, когато бях посетил бикурите при Пролома на Платото на зъбера, лабиринтът, където бях срещнал Шрайка, беше на три километра под стената на каньона. Това беше близо до повърхността — повечето лабиринти на повечето лабиринтни светове са поне на десет клика под кората. Не се съмнявах, че това безкрайно стълбище… тази стръмна и извита спирала от каменни стъпала, толкова широки, че десет свещеници в редица можеха да се спуснат по нея в пъкъла… щеше да свърши в лабиринта. Там Шрайка ме бе проклел за пръв път с безсмъртие. Ако създанието или силата, която го движеше, имаше изобщо някакво чувство за ирония, то щеше да направи така, че и безсмъртието ми, и смъртният ми живот да завършат там.
Стълбището се виеше надолу; светлината ставаше все по-ярка… вече беше розов блясък; десет минути по-късно — тъмночервена; половин час по-надолу — тъмномораво трепкане. Това беше прекалено Дантевски и евтин фундаментализъм за вкуса ми. Почти се засмях на глас при мисълта, че може да се появи някое малко дяволче с опашка, тризъбец и разцепени копита, подръпващо тънкия си като молив мустак.
Но не се смеех, когато стигнах бездната. Видях източника на светлината: стотици хиляди кръстоиди, отначало малки, прилепнали по неравните стени на стълбището като грубо изсечени кръстове, оставени от някакви подземни конквистадори, а после все по-големи, докато вече почти се застъпваха — кораловорозова, с цвят на жива плът, кървавочервена биолуминисценция.
От тази гледка ми прилоша. Сякаш влязох в шахта, покрита с подути, пулсиращи пиявици, макар че беше още по-лошо. Бях виждал собствения си образ на медицинския скенер само с едно от тези неща: дълги ганглии, пронизващи плътта и органите ми подобно на сиви нишки, обвивки на потръпващи влакна, гроздове нематоди като ужасни тумори, които не ще дарят дори и милостта на смъртта. Вече имах два от тях: този на Ленар Хойт и собствения ми. Молех се да умра, за да не страдам още един път.
Продължих надолу. От стените пулсираше топлина, както и светлина, — дали от бездната, или от хилядите кръстоиди, не знаех. Накрая стигнах до последното стъпало, стълбището свърши, минах последната каменна извивка и вече бях там.
Лабиринтът. Простираше се надалеч, както го бях виждал на безброй холоси, а веднъж и лично: равен тунел с широчина трийсет метра, прокопан в кората на Хиперион преди повече от три четвърти милион години, пресичащ и кръстосващ планетата като катакомби, проектирани от някакъв луд архитект. Лабиринти има на девет свята, пет в Мрежата, а останалите, като този, в Периферията: всички са идентични, изкопани по едно и също време в миналото и никой от тях не е дал какъвто и да било ключ към откриването на причината за съществуването им. Има безброй легенди за Строителите на лабиринтите, но митичните проектанти не са оставили артефакти, нито пък каквото и да е загатване за методите си или извънземния си произход, а нито една от теориите за лабиринтите не извежда основателна причина за това, което трябва да е било един от най-мащабните строителни проекти, осъществявани някога в галактиката.
Всички лабиринти са празни. С дистанционно управлявани устройства са изследвани милиони километри коридори, врязани в камъка и освен местата, където времето и срутванията са променили оригиналните катакомби, лабиринтите са безлични и празни.
Но не и тук, където стоях в момента.
Кръстоиди осветяваха сцена от Йеронимус Бош, когато погледнах към един безкраен коридор, безкраен, но не и празен… не, не и празен.
Отначало си помислих, че това са тълпи от живи хора, река от глави, рамене и ръце, течаща в продължение на километри, докъдето ми стигаше погледът, поток от човечество, прекъсван тук-там от паркирани превозни средства с един и същ ръждивочервен цвят. Докато пристъпвах напред и се приближавах към стена от плътно притиснато човечество на по-малко от двайсет метра пред мен, разбрах, че това са трупове. Десетки, стотици хиляди човешки трупове, простиращи се нататък по коридора, докъдето ми стигаше погледът — някои проснати върху каменния под, други смачкани по стените, но повечето стърчаха прави под натиска на други трупове, толкова здраво бяха наблъскани в този конкретен проход на лабиринта.
Между телата беше преправена пътека, сякаш някаква машина с режещи остриета си бе прерязала път между тях. Тръгнах по нея — внимавах да не докосвам някоя протегната ръка или отпуснат глезен.
Труповете бяха човешки, в повечето случаи все още облечени и мумифицирани във вечността на бавното разлагане в тази лишена от бактерии гробница. Кожа и плът бяха потъмнели, изпънати и разкъсани като гнил тензух, докато не покриваха единствено кости, а често дори не и това. Коса висеше като къдри от пепелява смола, неподвижна като лакирана фибропластмаса. Чернота струеше изпод отворените клепачи, измежду зъбите. Дрехите им, които някога трябва да са били в безброй цветове, сега бяха тъмни, сиви или черни, крехки като одежди, изваяни от фин камък. Стопените от времето пластмасови буци на китките и шиите им може би бяха инфотерми или техен еквивалент.
Големите превозни средства някога са били ЕМПС-та, но сега бяха купчини чиста ръжда. Сто метра навътре се препънах и за да не падна от еднометровата пътека в полето от трупове, се подпрях на една висока машина, цялата изкривена и изпотрошена. Купчината ръжда се срути навътре в самата себе си.
Бродех по ужасната пътека, изглозгана в разлагащата се човешка плът и се питах защо ми показват всичко това, какво означава то. След неопределено време на ходене и залитане между купчини захвърлено човечество, стигнах до пресичащи се тунели — и трите коридора пред мен бяха пълни с трупове. Тясната пътека продължаваше в лабиринта наляво. Последвах я.
Часове по-късно, а може би дори още повече, спрях и седнах върху тесен каменен бордюр, който се виеше сред ужаса. Щом в тази малка отсечка от тунела имаше десетки хиляди трупове, в лабиринта на Хиперион сигурно имаше милиони. Повече. Взети заедно, деветте лабиринтни свята трябва да бяха гробница на трилиони.
Нямах представа защо ми показват този абсолютен Дахау на душата. Близо до мястото, където седях, един мумифициран мъжки труп все още заслоняваше тяло на жена с извитите, оголени кости на ръката си. В нейните обятия имаше малко вързопче с къса черна коса. Извърнах се и заплаках.
Като археолог бях разкопавал жертви на екзекуции, пожари, наводнения, земетресения и вулкани. Такива семейни сцени не бяха новост за мен — те бяха sine qua non27 в историята. Но някак си това беше много по-ужасяващо. Навярно поради броя — мъртъвците в техните гибелни милиони. Навярно поради проникващия в душата блясък на кръстоидите, които обточваха тунела като хиляди богохулствени лоши шеги. Навярно поради тъжния плач на вятъра, носещ се из безкрайните каменни коридори.
Моят живот, проповеди, страдания, малки победи и безбройни провали ме беше довел тук — отминала вяра, отминала обич, минало свършено, Милтъново непокорство. Имах усещането, че тези трупове са тук от половин милион или повече години, но че самите хора са от наше време или, още по-лошо, от бъдещето ни. Сведох лице в дланите си и заплаках.
