Не ме предупреди нито стържене, нито пък някакъв друг действителен шум, а нещо, нещо, въздушно движение, може би… Вдигнах очи и Шрайка беше там, на няма и два метра от мен. Не на пътеката, а сред труповете: статуя в чест на архитекта на цялата тази кланица.
Изправих се на крака. Не бих седял или коленичил пред това отвратително създание.
Шрайка тръгна към мен, като не вървеше, а по-скоро се плъзгаше, сякаш върху някакви релси, които не оказваха триене. Кървавата светлина на кръстоидите преливаше от живачната си черупка. Нейното вечно, невъзможно хилене — стоманени сталактити и сталагмити.
Не чувствах ярост към нещото. Само тъга и ужасна жалост. Не към Шрайка — каквото и, по дяволите, да беше той, — а към всички жертви, които, сами и без каквато и да било вяра, е трябвало да се срещнат с нощния ужас, въплътен от това нещо.
За пръв път забелязах, че близо, на по-малко от метър, около Шрайка се разнася миризма — зловоние на гранясало масло, прегрели лагери и засъхнала кръв. Пламъците в очите му пулсираха в съвършен ритъм с приливите и отливите на блясъка на кръстоидите.
Преди години не вярвах, че това създание е свръхестествено, някаква проява на добро или зло, просто отклонение на неразгадаемите и на пръв поглед безсмислени гънки на вселената: ужасна шега на еволюцията. Най-ужасният кошмар на Св, Тейлхард. Но все пак нещо, подчиняващо се на природни закони, без значение как изопачени, и обект на някои правила на вселената, някъде, някога.
Шрайка вдигна ръце към и около мен. Шиповете по четирите му китки бяха много по-дълги, отколкото собствените ми длани, а шиповете по гърдите му — по-дълги от лактите ми. Впих поглед в очите му, когато част от покритите му с шипове, стоманено-еластични ръце ме обгради, а другата част бавно ме обгърна и изпълни малкото пространство помежду ни.
Шиповете на пръстите му се изпънаха. Трепнах, но не отстъпих назад, когато те се забиха и потънаха в гръдта ми с болка, като студен огън, като хирургически лазери, разрязващи нерви.
Шрайка отстъпи, стиснал нещо червено и покрито с кръвта ми. Залитнах, наполовина очаквайки да видя сърцето си в ръцете на чудовището: заключителната ирония на мъртвец, премигващ от изненада при вида на собственото си сърце секунди, преди кръвта да се оттече от невярващия му мозък.
Но не беше сърцето ми. Шрайка държеше кръстоида, който бях носил на гърдите си, моя кръстоид, онова паразитно хранилище на бавно умиращата ми ДНК. Отново залитнах, почти паднах и докоснах гръдта си. Пръстите ми се отдръпнаха, покрити с кръв, но не с артериалния прилив, който заслужаваше тази жестока операция — раната започна да зараства още, докато я наблюдавах. Знаех, че кръстоидът бе пуснал грудки и влакна в цялото ми тяло. Знаех, че никакъв хирургически лазер не е в състояние да откъсне тези смъртоносни лози от тялото на отец Хойт — нито пък от моето. Но чувствах излекуването на заразата, усещах как вътрешните нишки изсъхват и оставят съвсем слаби загатвания за белези по вътрешните тъкани.
Все още носех кръстоида на Хойт. Но това беше друго. Когато умрях, Ленар Хойт щеше да се появи от тази нова плът. Аз щях да умра. Нямаше да има повече бледи копия на Пол Дюре, по-мрачни и по-малко жизнени с всяко следващо изкуствено поколение.
Шрайка ми беше дарил смърт, без да ме убива.
Нещото захвърли изстиващия кръстоид в купчините трупове и хвана горната част на ръката ми в дланта си, като без усилие разряза трите пласта плат. От съвсем лекия допир със скалпелите от бицепса ми мигновено потече кръв.
Той тръгна напред през труповете към стената. Последвах го, като се опитвах да не стъпвам по телата, но в стремежа си да не усложня състоянието на ръката си, не винаги имах успех. Труповете се разпадаха на прах. Отпечатъкът на крака ми остана в срутващата се кухина на нечия гръд.
После бяхме до стената, при една част от нея, внезапно разчистена от кръстоиди. Разбрах, че е отвор в някакъв енергиен щит… не с размера и формата на стандартен телепортал, но напомнящ на непрозрачната му, бръмчаща енергия. Каквото и да е, стига да ме измъкне от това хранилище на смърт.
Шрайка ме тласна през него.
Нулева гравитация. Лабиринт от пръснати прегради, плетеница от жици, носещи се като вътрешности на някакво гигантско същество, проблясващи светлини — за миг си помислих, че тук също има кръстоиди, но после разбрах, че това са сигнални светлини в загиващ космически кораб, — после разтърсване, пропадане в непривичното 0-g сред още премятащи се трупове: вече не мумии, а току-що умряли, убити, със зяпнали усти, разширени очи, избухнали дробове, оставящи зад себе си облаци от съсирена кръв, симулиращи живот в бавната си, некротична реакция на всяко случайно въздушно течение и разтърсване на разбития космически кораб на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ.
Това беше космически кораб на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, сигурен бях. Видях униформите на ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос върху младите тела. Видях надписите на военен жаргон по преградите и разбитите врати, безполезните инструкции върху още по-безполезните аварийни шкафове с техните пластокостюми и подредени по рафтовете, все още ненадувани херметични балони. Каквото и да бе разрушило този кораб, го беше направило с ненадейността на чума през нощта.
Шрайка се появи до мен.
Шрайка… в космоса! Освободен от Хиперион и оковите на приливите на времето! На много от тези кораби имаше телепортатори!
На по-малко от пет метра по коридора имаше портал. Един от труповете се преметна към него, дясната ръка на младия мъж мина през непрозрачното поле, сякаш проверяваше водата в света от другата страна. Въздухът пищеше от тази шахта с усилващ се вой. Хайде! Натиснах тялото, но диференциалното налягане го оттласна от портала — ръката му се възстанови изненадващо непокътната, макар че лицето му представляваше анатомична маска.
Обърнах се към Шрайка и движението ме завъртя половин оборот в другата посока.
Шрайка ме вдигна, като шиповете му разкъсваха кожата ми и ме пусна по коридора към телепортатора. Не бих могъл да променя посоката, дори и да исках. В миговете, преди да мина през жужащия, пращящ портал, аз си представих от другата страна вакуум, падане от огромна височина, експлозивна декомпресия или — по-лошо от всичко останало — завръщане в лабиринта.
Вместо това паднах от половин метър върху мраморен под. Тук, на няма и двеста метра от това място, в частните покои на папа Урбан XVI — който, така се случи, беше умрял от старост по-малко от три часа преди да падна през неговия частен телепортатор. Нови Ватикан го нарича „папската врата“. Почувствах болката- наказание за това, че съм толкова далеч от Хиперион — толкова далеч от източника на кръстоидите, — но сега болката ми е стар съюзник и вече няма власт над мен.
Намерих Едоуард. Беше достатъчно любезен да ме слуша в продължение на часове, докато разказвах история, която нито един йезуит никога не е изповядвал. Беше дори още по-любезен да ми повярва. Сега я чухте вие. Това е историята ми.
Бурята беше утихнала. И тримата седяхме на светлината на свещите под купола на „Св. Петър“ и помълчахме няколко мига.
— Шрайка има достъп до Мрежата — накрая казах аз. Погледът на Дюре беше безизразен.
— Да.
— Това трябва да е бил някакъв кораб в космоса на Хиперион…
— Така изглежда.
— Тогава може да сме в състояние да се върнем там. Да използваме… папската врата?… за да се върнем в космоса на Хиперион.
Монсиньор Едоуард вдигна вежди.
— И искате да направите това, г. Севърн? Задъвках кокалчето на пръста си.
— Обмислях го.
— Защо? — меко попита монсиньорът. — Вашият двойник, киборговата личност, която Брон Ламиа носеше в себе си на поклонничеството, само намери смъртта си там.
Поклатих глава, сякаш с този прост жест се опитвах да прочистя обърканите си мисли.
— Аз съм част от това. Просто не зная каква роля да играя… или къде да я играя. Пол Дюре безрадостно се засмя.
— Всички ние сме изпитвали това чувство. Сякаш някакъв слаб драматург пише за предопределението.
