Какво ли е станало със свободната воля?
Монсиньор хвърли остър поглед към приятеля си.
— Пол, всички поклонници… самият ти… бяхте изправени пред избор, който направихте по своя собствена воля. Цялостният развой на събитията навярно се оформя от огромни сили, но човешките личности все още определят собствената си съдба.
Дюре въздъхна.
— Навярно е така, Едоуард. Не зная. Много съм уморен.
— Ако разказът на Ъмон е истина — казах аз. — Ако третата част от това човешко божество е избягала в нашето време, къде и кой смятате, че е? В Мрежата има повече от сто милиарда човешки същества.
Отец Дюре се усмихна. Усмивката му бе нежна и в нея нямаше ирония.
— Мислили ли сте, че може да сте самият вие, г. Севърн? Въпросът ме удари като плесница.
— Невъзможно е — възразих аз. — Дори не съм… дори не съм напълно човек. Съзнанието ми се носи някъде в матрицата на Техноцентъра. Тялото ми беше възстановено по останките от ДНК на Джон Кийтс и бе биологично произведено като тяло на андроид. Спомените ми са вградени. Краят на живота ми… моето „възстановяване“ от туберкулоза… бяха симулирани на свят, построен специално за тази цел. Дюре продължаваше да се усмихва.
— Така ли? Нима всичко това изключва възможността да сте Състраданието?
— Не се чувствам като част от някакъв бог — остро възразих аз. — Не помня нищо, не разбирам нищо и не зная какво да правя сега.
Монсиньор Едоуард докосна китката ми.
— Толкова ли сме сигурни, че Христос винаги е знаел какво да прави? Знаел е какво трябва да се направи. Това невинаги е едно и също.
Разтрих очите си.
— Не зная дори какво трябва да се направи. Гласът на монсиньора беше спокоен.
— Струва ми се, Пол иска да каже, че ако духовното създание се крие тук, в нашето време, както твърдите вие, то спокойно може и да не знае собствената си идентичност.
— Това е лудост — заявих аз. Дюре кимна.
— Много от събитията на и около Хиперион приличат на лудост. Изглежда лудостта се разпространява. Погледнах отблизо йезуита.
— Вие бихте били добър кандидат за божеството — казах аз. — Животът ви е бил отдаден на молитва, на съзерцаване на теологични доктрини и на достойна наука, като археолог. Освен това вече сте били разпнат.
Усмивката на Дюре изчезна.
— Чувате ли се какво говорите? Долавяте ли богохулството в думите си? Не съм кандидат за божество, Севърн. Предадох моята Църква, моята наука, а сега, след като изчезнах, другарите си по поклонничество. Христос може и да е загубил вярата си за няколко секунди — Той не я е продал на пазара за дрънкулките на егото и любопитството.
— Достатъчно — нареди монсиньор Едоуард. — Ако идентичността на това Състрадание, част от някакво бъдещо, произведено божество, е мистерията, помислете за кандидатите от непосредствената трупа на малката ви Мелодрама, г. Севърн. Президентът Гладстоун, която носи на плещите си бремето на Хегемонията. Другите членове на поклонничеството… Г. Силенъс — според това, което разказахте на Пол — дори в момента страда на дървото на Шрайка заради поезията си. Г. Ламиа, която рискува и загуби толкова много заради любовта си. Г. Уайнтрауб, който страдаше от Авраамовата дилема… дори дъщеря му, която се върна към невинността на детството. Консулът, който…
— Консулът изглежда повече Юда, отколкото Христос — прекъснах го аз. — Той предаде и Хегемонията, и прокудените, които смятаха, че работи за тях.
— От това, което ми разказа Пол — рече монсиньорът, — консулът е останал верен на убежденията си, на паметта на баба си Сайри. — Възрастният мъж се усмихна. — Освен това, има сто милиарда други участници в пиесата. Господ не е избрал Ирод, Пилат Понтийски или Цезар Август за Свое оръдие. Избрал е неизвестния син на неизвестен дърводелец в един от най-маловажните райони на Римската империя.
— Добре — казах аз, като се изправих и започнах да се разхождам пред блестящата мозайка под олтара. — Какво ще правим сега? Отец Дюре, трябва да дойдете с мен да се срещнете с Гладстоун. Тя знае за вашето поклонничество. Навярно разказът ви може да помогне за предотвратяването на част от кървавата баня, която изглежда така близка.
Дюре също се изправи, като скръсти ръце и погледна към купола, сякаш мракът високо горе криеше някакви инструкции за него.
— Мислих за това — рече той. — Но не смятам, че е първото ми задължение. Трябва да отида на Божия горичка, за да разговарям с техния еквивалент на папа — Истинския глас на Светодървото.
Спрях да се разхождам.
— На Божия горичка ли? Какво общо има тя тук?
— Чувствам, че храмерите са ключът към някой липсващ елемент в тази болезнена гатанка. Сега вие казвате, че Хет Мастийн е мъртъв. Навярно Истинският глас може да ни обясни какво са имали предвид за това поклонничество… Разказа на Мастийн. В края на краищата, той беше единственият от първите седем поклонници, който не разказа защо е дошъл на Хиперион.
Отново започнах да се разхождам, вече по-бързо, като се опитвах да сдържа гнева си.
— Боже мой, Дюре. Нямаме време за такова празно любопитство. Остава само — консултирах се аз с импланта си — час и половина до нашествието на рояка на прокудените в системата на Божия горичка. Там трябва да е лудница.
— Сигурно — съгласи се йезуитът, — но все пак първо ще отида там. После ще разговарям с Гладстоун. Може да стане така, че тя да одобри връщането ми на Хиперион.
Изсумтях, защото се съмнявах, че президентът изобщо би оставила подобен ценен информатор да се върне.
— Да вървим тогава — рекох аз и се обърнах, за да си тръгна.
— Един момент — задържа ме Дюре. — Преди известно време казахте, че понякога сте в състояние… да „сънувате“… за поклонниците, докато сте все още буден. Своего рода състояние на транс, нали?
— Нещо подобно.
— Е, г. Севърн, моля ви, сънувайте за тях сега. Зяпнах от удивление.
— Тук? Сега?
Дюре посочи към стола си.
— Моля. Искам да зная участта на приятелите си. Освен това информацията може да е извънредно ценна в срещата ни с Истинския глас и г. Гладстоун.
Поклатих глава, но заех мястото, което ми предложи.
— Може и да не стане — предупредих го аз.
— Тогава няма да сме загубили нищо — рече Дюре. Кимнах, затворих очи и се отпуснах на неудобния стол. Отлично съзнавах, че другите двама мъже ме наблюдават, усещах слабия мирис на тамян и дъжд, чувствах отекващото пространство, което ни обкръжаваше. Бях сигурен, че изобщо няма да се получи — пейзажът на сънищата ми не беше толкова близък, че да мога да го извикам просто, като затворя очи.
Усещането, че съм наблюдаван изчезна, мирисът се отдалечи, а чувството за пространство се разшири хилядократно, щом се завърнах на Хиперион.
35.
Смут.
Триста космически кораба се оттеглят в космоса на Хиперион под силен обстрел, отстъпват пред рояка като хора, които се бият с пчели.
Безумие при военните телепортали, претоварен трафик-контрол, отстъпващи кораби като ЕМПС-та във въздушната решетка на ТС2, уязвими като яребици за носещите се в атака кораби на прокудените.
Безумие на изходните пунктове: кораби на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, строени като овце в тясна кошара, кръжат от отрязания портал на Мадиа до изходящия телепортатор. Кораби се спускат в космоса на Хеброн,
