други се прехвърлят на Небесна врата. Божия горичка, Mare Infinitum, Аскуит. Само часове остават до навлизането на рояците в системите на Мрежата.
Смут настъпва, когато стотици милиони бежанци се телепортират от застрашените светове и пристигат в градове и центрове за пренасочване, полуобезумели от безцелно вълнение от започващата война. Смут настъпва, когато незастрашените светове от Мрежата избухват в бунтове: три кошера на Лусус — почти седемдесет милиона граждани — поставени под карантина заради бунтове на култа към Шрайка, опустошени трийсететажни улици, разрушени от тълпите жилищни монолити, разбити ядрени центрове, атакувани терминали. Автономният съвет се обръща за помощ към Хегемонията; Хегемонията обявява военно положение и праща ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: морски пехотинци да обкръжат кошерите.
Отцепнически бунтове на Нова Земя и Мауи-Обетована. Терористични нападения от роялисти на Гленън-Хайт — крили се вече от три четвърти век — на Талия, Армагаст, Нордхолм и Лий Три. Още бунтове на култа към Шрайка на Цингтао Ксишуанг Панна и Ренесанс Вектор.
Командването на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ на Олимп прехвърля бойни батальони от транспорти, завърнали се от Хиперион в световете от Мрежата. Унищожителни взводове, прикрепени към фотонни кораби в застрашени системи, докладват, че телепортаторните ексцентрични сфери са готови за разрушаване и че чакат само векторна заповед от ТС2.
— Има по-добър начин — казва на Гладстоун и Военния съвет съветник Албедо.
Президентът се обръща към посланика на Техноцентъра.
— Има оръжие, което ще унищожи прокудените, без да нанесе щети на собственост на Хегемонията. Или пък на собственост на прокудените.
Генерал Морпурго се намръщва.
— Говорите за бомбения еквивалент на жезъла на смъртта — уточнява той. — Няма да стане. Учените от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ доказаха, че се разпространява безкрайно. Освен, че според Кодекса на Новия Бушидо не е честно, той ще унищожи населението на нашите светове, както и нашествениците.
— Съвсем не — възрази Албедо. — Ако гражданите на Хегемонията са подходящо защитени, няма да има никакви нещастни случаи. Както знаете, жезлите на смъртта могат да бъдат настроени за специфични дължини на вълни. Бомбата може да се основе на същия принцип. Добитъкът, дивите животни, дори другите антропоидни видове няма да бъдат засегнати.
Генерал Ван Цайдт от ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: морски пехотинци се изправя.
— Но няма начин да се защити населението! Изпитанията ни показаха, че тежките неутрино на бомбата на смъртта ще проникнат в здрава почва или метал на шест километра дълбочина. Подобни убежища няма!
Изображението на съветник Албедо скръства ръце на масата.
— Разполагаме с девет свята с убежища, които могат да поберат милиарди — меко казва той. Гладстоун кима.
— Лабиринтните светове — прошепва тя. — Но навярно подобно прехвърляне на население би било невъзможно.
— Не — поклаща глава Албедо. — След като присъединихте Хиперион към Протектората, всеки от лабиринтните светове има способност за телепортиране. Техноцентърът може да уреди прехвърляне на населението право в тези подземни убежища.
Покрай дългата маса започва шепот, но втренченият поглед на Мейна Гладстоун не изпуска лицето на Албедо.
Тя махва с ръка за тишина и я постига.
— Кажете ни повече — нарежда президентът. — Заинтригувани сме.
Консулът седи в пъстрата сянка на ниско невилово дърво и чака смъртта си. Ръцете му са завързани зад гърба му с извита фибропластмаса. Дрехите му са разкъсани на парцали и са все още мокри. Влагата по лицето му отчасти е от реката, но най-вече от пот.
Двамата мъже, които са се изправили над него, довършват огледа на вълнената му чанта.
— Майната му — казва първият мъж, — тука нема нищо ценно, само тоз шибан стар пистолет. — Той затъква оръжието на бащата на Брон Ламиа в пояса си.
— Много лошо, дето не моем да гепим оня проклет летящ килим — добавя вторият мъж.
— Към края вече хич не летеше добре! — подхвърля първият и двамата започват да се смеят.
Консулът поглежда към двете масивни фигури — бронираните им тела се очертават на спускащото се към залез слънце. От диалекта им той разбира, че са туземци, а от вида им — части от стари брони на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, тежки многоцелеви пушки, дрипи от някогашно камуфлажно полимерно облекло — заключава, че са дезертьори от някоя част на Силите за самоотбрана на Хиперион.
От отношението им към него той е сигурен, че ще го убият.
Отначало, зашеметен от падането в р. Хули, все още оплетен във въжетата, които го държаха за вълнената му чанта и безполезното хокингово килимче, той ги помисли за свои спасители. Консулът се беше ударил силно във водата, бе останал под нея много по-дълго, отколкото си бе представял, че е възможно без да се удави и бе изплувал само, за да потъне отново, теглен от въжетата и килимчето. Щеше доблестно да води битката, но и да я загуби. Все още беше на десет метра от плитчините, когато единият от мъжете, появили се от горичката невилови и трънени дървета, хвърли на консула въже. После го бяха пребили, ограбили, завързали и — съдейки по безчувствените им коментари — се готвеха да му прережат гърлото и да го оставят на лешоядите.
По-високият от двамата мъже, чиято коса представлява маса от мазни шипове, кляка пред консула и изважда от ножницата керамичен нож с острота нула.
— Нек’ви последни думи, татенце?
Консулът облизва устни. Беше гледал хиляди филми и холоси, в които това бе момента героят да повали противника си, да ритне другия, да сграбчи оръжието и да се справи с двамата — да стреля с все още завързани ръце, — а после да продължи приключенията си. Но консулът не се чувства герой: той е изтощен и ранен от падането си във водата мъж на средна възраст. Всеки един от тези мъже е по-строен, по-силен, по-бърз и очевидно по-подъл, отколкото изобщо някога е бил консулът. Беше виждал насилие — дори веднъж бе участвал в насилие, — но животът и обучението му бяха посветени на напрегнатите, макар и тихи пътеки на дипломацията.
Консулът отново облизва устни и казва:
— Мога да ви платя.
Клекналият мъж се усмихва и размърдва ножа назад-напред на пет сантиметра пред очите му.
— С к’во, татенце? Гепихме универсалната ти карта и тя пет пари не струва тук.
— Със злато — заявява консулът, защото знае, че това е единствената дума, оказвала властта си през вековете.
Клекналият не реагира — в очите му играе налудничав пламък, докато гледа острието, — но другият пристъпва напред и полага тежката си длан върху рамото на партньора си.
— К’во говориш бе, човече? Отде че гепиш злато?
— От кораба ми — отвръща консулът. — „Бенарес“. Клекналият вдига ножа до собствената си буза.
— Мож да менти, Чез. „Бенарес“ е оназ плоскодънна лодка със свалена броня на синьокожите, дето ги довършихме преди три дни.
Консулът затваря очи за миг и усеща гадене, но не му се поддава. Бетик и другият андроид от екипажа бяха оставили „Бенарес“ на един от портовете преди по-малко от седмица и се бяха насочили по течението към „свободата“. Очевидно бяха намерили нещо друго.
— А. Бетик — казва той. — Капитанът на екипажа. Той не спомена ли за златото? Мъжът с ножа се захилва.
— Той вдига много шум, ама не приказва много. Рече, че лодката я нема, че се е чупила към Ръба. Адски далече за лодка без броня, мислим аз.
— Млъквай, Оубъм. — Другият кляка пред консула. — Защо ти е да носиш злато на оназ стара лодка, човече? Консулът вдига лице.
— Не ме ли познаваш? Бях консул на Хегемонията на Хиперион в продължение на години.
— Хей, я да не се будалкаш с нас… — започва мъжът с ножа, но другият го прекъсва:
— Да бе, човече, помним ти лицето от холоса в лагера, когат’ бях дете. Че що носиш злато по реката
