сега, когат’ небесата се стоварват отгоре, а, хегемонски човече?
— Бяхме тръгнали за убежището… крепостта Хронос — обяснява консулът, като се опитва думите му да не прозвучат прекалено енергично. В същото време е благодарен за всяка секунда живот, която му се отпуска. „Защо? — помисля си част от него. — Ти беше уморен от живота. Беше готов да умреш.“ Но не така. Не и докато Сол, Рахил и останалите имат нужда от помощта му.
— Няколко от най-заможните граждани на Хиперион — продължава той. — Евакуационните власти не биха им позволили да прехвърлят милиарда, затова се съгласих да им помогна да го оставят в подземията на крепостта Хронос, стария замък на север от Брайдъл Рейндж. Срещу комисионна.
— Мамка ти, луд човек! — презрително изсумтява мъжът с ножа. — Всичко на север оттук е вече владение на Шрайка.
Консулът свежда глава. Не е необходимо да симулира умората и чувството за поражение, които излъчва.
— Точно това и разбрахме. Миналата седмица андроидният екипаж дезертира. Няколко от пътниците бяха убити от Шрайка. Бях тръгнал по реката сам.
— Шибана лъжа — отсича мъжът с ножа. Очите му отново имат онзи налудничав, отнесен израз.
— Един момент — казва партньорът му. Той удря силен шамар на консула. — И къде го тоз тъй наречен златен кораб, старче?
Консулът усеща в устата си кръв.
— Нагоре по реката. Не е на самата река, а е скрит в един от притоците й.
— Аха — сумти онзи с ножа и отново допира плоската част на острието в шията на консула. Не е нужно да удря, за да пререже гърлото му, а просто да завърти острието. — Викам, дето туй е мръсна лъжа. И само си губим времето.
— Един момент — изръмжава другият. — Колко нагоре по реката?
Консулът се замисля за притоците, които беше отминал през последните няколко часа. Късно е. Слънцето почти докосва върхарите на дърветата на запад.
— Точно над шлюзовете Карла — казва той.
— И що летеше на таз играчка, а не на лодката?
— Опитвах се да намеря помощ — отвръща консулът. Адреналинът му е спаднал и сега чувства крайно изтощение, много близко до отчаяние. — По брега имаше прекалено много… прекалено много бандити. Лодката изглеждаше ужасно несигурна. Хокинговото килимче беше… по-безопасно.
Мъжът, наречен Чез, се засмива.
— Остави ножа, Оубъм. Че се поразходим малко нагоре, а?
Оубъм скача на крака. Ножът е все още в ръката му, но сега острието — и гневът — са насочени срещу партньора му.
— Мамка ти, човече. Шибаната ти глава е пълна с лайна между ушите, разбираш ли? Тоя ни менти, за да отложи смъртта си.
Чез нито премигва, нито отстъпва назад.
— Мое и да менти. Нема значение. Възвишенията са на половин ден път, дето и без туй че го минаваме. Ако нема ни лодка, ни злато, че му прережеш гръцмуля. Само че го убиваш бавно, че започнеш от краката нагоре. И да има злато, пак че си свършиш работата, само дето че си вече богаташ, разбираш ли?
Оубъм се колебае за миг между гнева и здравия разум, извръща се настрани и замахва с керамичния нож с острота нула през осемсантиметровия ствол на едно невилово дърво. Има време да се обърне и да клекне пред консула, преди гравитацията да информира дървото, че е отрязано и то с трясък да падне на брега на реката. Оубъм сграбчва консула за все още мократа риза.
— Добре, че видим к’во има там, хегемонски човече. Че побъбрим, че потичаме, че попътуваме и че ти срежа пръстите и ушите просто за упражнение, разбираш ли ме?
Консулът се изправя със залитане на крака и тримата поемат сред храсти и ниски дървета. Той върви на три метра зад Чез и на същото разстояние пред Оубъм, тътри се по същия път, по който е дошъл, отдалечавайки се от града, от кораба и от последния шанс да спаси Сол и Рахил.
Минава час. Консулът не може да измисли умен план за момента, когато стигнат до притоците и не открият лодката. На няколко пъти Чез им маха да запазят тишина и да се скрият — веднъж при звука на леко разлюлелите се клони, а после при някакъв шум от другата страна на реката, — но няма никаква следа от други човешки същества. Никакъв признак за помощ. Консулът си спомня изгорените сгради по реката, безлюдните колиби и празни пристанища. Страхът от Шрайка, страхът да не бъдат оставени на прокудените при евакуацията и месеците на плячкосване от дезертьори от СЗС бяха превърнали тази област в ничия земя. Консулът скалъпва извинения и разтакавания, а после ги отхвърля. Единствената му надежда е да се приближат до Възвишенията, където да може да се хвърли в дълбоките и бързи води и да се опита да се задържи на повърхността със завързаните зад гърба си ръце, докато не бъде скрит в лабиринта от малки островчета под това място.
Само че е прекалено уморен да плува, дори ръцете му да бяха свободни. А и оръжията, които носеха двамата мъже, щяха лесно да го улучат, дори да имаше десетминутна преднина сред дънерите и островчетата. Консулът е прекалено уморен, за да проявява хитрост, прекалено възрастен, за да е смел. Той мисли за жена си и сина си, мъртви вече от много години, загинали при бомбардирането на Бреша от хора с толкова чест, колкото и тези две същества. Консулът съжалява единствено, че е нарушил думата си да помогне на другите поклонници. Съжалява за това, че… не ще види как свършва всичко това. Зад него Оубъм издава звук от плюене.
— Майната му, Чез. К’во че кажеш да го сложим да седне, да го попорежем и да му попомогнем да побъбри малко, а? А после да отидем сами при лодката, ако има такава?
Чез се обръща, изтрива потта от очите си, замислено се намръщва към консула и казва:
— Хм, да, мислим, че си прав, давай, ама така, че до края да може да приказва, нали?
— Естествено — захилва се Оубъм, хвърля оръжието си и изважда ножа с нулева острота.
— НЕ МЪРДАЙ! — избумтява глас отгоре. Консулът пада на колене и бившите войници от СЗС свалят оръжията си с опитна бързина. Чува се спускане, рев, шибат ги клони и ги посипва прах, консулът вдига очи навреме, за да види някакво вълнение на покритото с облаци вечерно небе по-ниско от облаците, усещане за маса, спускаща се точно над тях, а после Чез вдига иглометната си пушка, Оубъм насочва метателя си и сетне тримата заедно се прекатурват и падат, не като застреляни войници, не като откатни елементи в някакво балистично изравняване, а се свличат като дървото, отсечено по-рано от Оубъм.
Консулът пръв пада по очи в прах и чакъл и остава там без да мига, без да може да мигне.
Зашеметител, мисли си той през синапси28, станали мудни, като стара смазка. Изригва ограничен циклон, когато нещо голямо и невидимо се приземява между трите лежащи в праха тела и речния бряг. Консулът чува изскърцването на отварящ се люк и вътрешното цъкане на двигателни турбини, паднали под критичната точка на издигане. Все още не може да мига, още по-малко да вдигне глава, а погледът му се ограничава до няколко камъчета, пясъчна дюна, малка туфа трева и една самотна мравка-архитект — огромна от това разстояние, — която изглежда внезапно се заинтересува от влажното, но немигащо око на консула. Мравката се обръща, за да измине бързо половината метър до влажната си награда и консулът си мисли: „Побързайте“ към спокойните стъпки зад него.
Усеща длани под ръцете си, чува пъхтене и познат, но напрегнат глас:
— По дяволите, надебелял сте.
Петите на консула се влачат в праха, подскачат над потръпващите пръсти на Чез… или може би на Оубъм… консулът не може да извърне глава, за да види лицата им. Нито пък да види избавителя си, който сумти до ухото му меки проклятия, докато го вкарва през балоноподобния отвор на демаскирания плъзгач и го отпуска върху полегналата продълговата кожена седалка.
Генерал-губернатор Тео Лейн изниква в полето на видимост на консула — има момчешки, но и демоничен вид, когато отворът се затваря и червените вътрешни лампи осветяват лицето му. По-младият мъж се навежда, за да щракне клипсовете на мрежата от аварийни колани през гърдите на консула.
— Съжалявам, че трябваше да ви зашеметя наред с другите двама. — Тео сяда на мястото си, щраква собствените си колани и дърпа омниконтролера. Консулът усеща как плъзгачът потреперва, а после се издига и кръжи за миг преди да завие наляво като диск в лагер без триене. Ускорението го притиска към седалката му. — Нямах голям избор — казва Тео над лекия вътрешен шум на плъзгача. — Единственото
