оръжие, което могат да носят тези машини, са зашеметители за контрол на масови безредици, а най-лесният начин беше да зашеметя и трима ви на най-ниска степен и бързо да ви измъкна оттам. — Тео намества архаичните очила на носа си с познато побутване с един пръст и се обръща, за да се ухили на консула. — Стара поговорка на наемниците: „Убийте ги всичките и Господ ще познае своите“.
Консулът успява да помръдне езика си достатъчно, за да издаде звук и да отдели малко слюнка върху бузата си и кожата на седалката.
— Починете си малко — препоръчва му Тео, като отново насочва вниманието си към уредите и гледката пред него.
— Две-три минути и ще можете спокойно да говорите. Летя ниско и бавно, тъй че до Кийтс остават десет минути. — Тео хвърля поглед към пътника си. — Имате късмет, сър. Трябва да сте бил обезводнен. Онези двамата намокриха гащите, когато паднаха на земята. Хуманно оръжие е зашеметителят, но е доста смущаващо, ако нямаш подръка чифт гащи за смяна.
Консулът се опитва да изрази мнението си за това „хуманно“ оръжие.
— Още няколко минути, сър — спира го генерал-губернатор Тео Лейн и се протяга да избърше бузата на консула с носна кърпичка. — Трябва да ви предупредя — малко е неприятно, когато действието на зашеметителя започне да се разнася.
В този момент някой забожда няколко хиляди карфици и иглички в тялото на консула.
— Как, по дяволите, ме откри? — пита консулът. Намират се на няколко километра над града и все още летят по р. Хули. Той е в състояние да седи изправен и думите му са повече или по-малко разбираеми, но консулът се радва че има още няколко минути, преди да му се наложи да стане или да върви.
— Какво, сър?
— Попитах как ме намери? Откъде би могъл да знаеш, че съм се върнал на Хули?
— Президент Гладстоун се свърза с мен. Само заради вас.
— Гладстоун ли? — Консулът разтърсва ръце, в опит да върне чувството в пръстите си, сега увиснали като гумени наденички. — Откъде, по дяволите, би могла да знае Гладстоун, че съм изпаднал в беда на р. Хули? Оставих инфотермния приемник на баба Сайри в долината, за да мога да се свържа с другите поклонници, когато стигна на кораба. Откъде би могла да научи Гладстоун?
— Не зная, сър, но тя точно посочи местоположението ви и че сте изпаднал в беда. Дори каза, че сте летял на хокингово килимче, което е паднало.
Консулът поклаща глава.
— Тази дама разполага с източници, за които не сме и сънували, Тео.
— Да, сър.
Консулът поглежда приятеля си. Тео Лейн беше генерал-губернатор на новия протекторатен свят Хиперион повече от една местна година, но старите навици се преодоляват трудно и обръщението „сър“ се дължеше на седемте години, през които Тео бе служил като вицеконсул и главен помощник на консула. Последния път, когато бе видял младия мъж — вече не толкова млад, осъзнава консулът: отговорностите бяха издълбали бръчки в това младежко лице, — Тео беше бесен, че консулът няма да поеме генерал- губернаторския пост. Това беше преди малко повече от седмица. Преди векове, преди цяла вечност.
— Между другото — добавя консулът, като внимателно произнася всяка дума, — благодаря ти, Тео.
Генерал-губернаторът кима, очевидно потънал в мисли. Не разпитва за това, което консулът е видял на север от планините, нито пък за участта на другите поклонници. Под тях р. Хули се разширява и се извива към столицата Кийтс. Далеч назад и от двете страни се издигат ниски скали и гранитът меко блести на вечерната светлина. Тъмносини посеви блещукат от повея на ветреца.
— Тео, а как намери време лично да дойдеш за мен? Положението на Хиперион трябва да е пълно безумие.
— Така е. — Тео нарежда на автопилота да поеме управлението и се обръща да погледне консула. — Въпрос е на часове… а може би на минути… прокудените действително да нахлуят.
Консулът премигва.
— Да нахлуят ли? Искаш да кажеш, да се приземят?
— Точно така.
— Но флотата на Хегемонията…
— В пълен хаос е. Едва защитаваха самите себе си от рояците, преди те да нахлуят в Мрежата.
— В Мрежата!
— Цели системи се разпадат. Други са застрашени. ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ върнаха флотата обратно през военните телепортали, но очевидно корабите в системата не са успели да се откъснат. Никой не ми съобщава подробности, но е явно, че прокудените имат пълна власт навсякъде, освен в защитния периметър, който ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ установиха около ексцентричните сфери и порталите.
— А космодрума? — Консулът си мисли за красивия си кораб, разбит на блестящи останки.
— Още не са го нападнали, но ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ изтеглиха изтребителите и товарните си машини колкото можеха по-бързо. Оставиха фиктивно подразделение морски пехотинци.
— Ами евакуацията?
Тео се засмя. Това беше най-горчивият звук, който консулът изобщо бе чувал от младия мъж.
— Евакуацията ще обхване всички хора от консулството и важни персони от Хегемонията, които последният изтребител успее да побере.
— Отказали са се да се опитат да спасят хората на Хиперион?
— Сър, та те не могат да спасят собствените си хора. По посланическия векторен приемник се дочува, че Гладстоун е решила да остави застрашените светове в Мрежата да паднат, така че ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ да могат да се прегрупират и да спечелят няколко години, за да построят отбранителната си линия, докато рояците съберат време-дълг.
— Боже мой — прошепва консулът. През по-голямата част от живота си той бе представлявал Хегемонията и през цялото време бе организирал падането й, за да отмъсти за баба си… за начина на живот на баба си. Но сега мисълта, че това наистина става… — Ами Шрайка? — внезапно пита той, като вижда ниските бели сгради на Кийтс на няколко километра пред тях. Слънчевата светлина докосва хълмовете и реката като сетен благослов преди мрака. Тео поклаща глава.
— Все още има съобщения, но прокудените вече представляват основния източник на паника.
— Но нали не е в Мрежата? Имам предвид Шрайка. Генерал-губернаторът отправя остър поглед към консула.
— В Мрежата ли? Как би могъл да е в Мрежата? Телепортали все още не се допускат на Хиперион. А и не са го виждали близо до Кийтс, Ендимион или Порт Романс. До никой от по-големите градове.
Консулът не казва нищо, но си мисли: „Боже мой, от предателството ми няма никаква полза. Продадох душата си, за да отворя Гробниците на времето, а Шрайка няма да бъде причината за падането на Мрежата… Прокудените! Те са ни наблюдавали през цялото време. Предателството ми към Хегемонията е било част от техния план!“
— Вижте — дрезгаво казва Тео, като стиска китката на консула, — има причина Гладстоун да ме накара да оставя всичко, за да ви намеря. Тя нареди да освободя кораба ви…
— Чудесно — прекъсва го консулът. — Аз мога…
— Чуйте! Няма да се връщате в долината на Гробниците на времето. Гладстоун иска да излезете от периметъра на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и да влезете в системата, докато не се свържете с елементи от рояка.
— От рояка ли? Защо…
— Президентът иска да преговаряте с тях. Те ви познават. Някак си е успяла да ги извести, че идвате. Смята, че ще ви позволят… че няма да унищожат кораба ви. Но не беше получила потвърждение за това. Ще бъде рисковано.
Консулът се отпуска в кожената седалка. Чувства се така, сякаш отново е бил уцелен с нервозашеметител.
— Да преговарям? За какво, по дяволите, да преговарям?
— Гладстоун каза, че ще се свърже с вас по векторния приемник на кораба ви, щом напуснете Хиперион. Трябва да стане бързо. Днес. Преди всички светове от първата вълна да бъдат завладени от рояците.
