— По дяволите, има ли значение? — излайва съветникът. — Трябва да стигнем донякъде! Устоявам на порива да се усмихна.
— Добре. — Изправям се и изтупвам панталоните си, като усещам силната слънчева светлина по челото и лицето си. След изпълнената с тамян тъмнина на базиликата, тя ми действа като шок. Въздухът е много горещ и дрехите ми вече са мокри от пот.
Хънт енергично тръгва надолу по склона със свити юмруци, а печалния му израз изведнъж се смекчава от по-силно изражение — крайна решителност.
Бавно, без да бързам, все още дъвчейки своя стрък сладка трева, с полузатворени от умора очи, аз го последвам.
Полковник Федман Касад изкрещя и нападна Шрайка. Сюрреалистичният, безвременен пейзаж — версия на долината на Гробниците на времето, създадена от пластмаса от някой сценичен дизайнер минималист и поставена в желе от гъст въздух — като че ли трептеше от устрема на Касад.
За миг се бяха мярнали разпръснати огледални образи на Шрайкове, плъзнали из голата долина, но с вика на Касад те се сляха в едно-единствено чудовище и то тръгна, с четири ръце, които се разгъваха, протягаха и извиваха, за да посрещнат устрема на Касад със сърдечна прегръдка от шипове и тръни.
Касад не знаеше дали енергийният пластокостюм, който носеше, подаръкът от Монита, щеше да го защити или да му послужи в битката. Беше го правил преди години, когато заедно с Монита бяха нападнали двата кораба на прокудените командоси, но тогава времето бе на тяхна страна — Шрайка беше замразявал и размразявал потока от мигове като отегчен наблюдател, играещ си с дистанционно управление на холоямка. Сега бяха извън времето и Шрайка беше врагът, а не някакъв ужасяващ покровител. Касад извика, наведе глава и нападна, без вече да осъзнава погледа на Монита, нито невъзможното дърво с тръни, извисяващо се в облаците с ужасяващата му, набучена публика, дори без да осъзнава самия себе си, освен като машина за бой, като средство за отмъщение.
Шрайка не изчезна по обичайния си маниер, не престана да бъде там, за да се окаже внезапно тук. Вместо това, той се наведе и разтвори по-широко ръце. Шиповете на пръстите му улавяха светлината на виолетовото небе. Металните зъби на Шрайка блестяха в нещо, което би могло да е усмивка.
Касад беше бесен, а не луд. Вместо да се устреми към тази прегръдка на смъртта, той се метна встрани в последния момент, претърколи се на ръката и рамото си и изрита долната част на крака на чудовището, под групата шипове на колянната става, над познатата редица на глезена. Да можеше да го повали…
Беше като да риташ тръба, забита в половин клик бетон. Касад щеше да счупи собствения си крак, ако пластокостюмът не бе подействал като броня и не бе поел удара.
Шрайка се придвижи — бързо, но не невероятно. Двете му десни ръце се завъртяха нагоре-надолу в кръг като замъглено петно, десетте шипа на пръстите му се врязаха в почвата и камъка като хирургически инструменти, тръните на ръцете му хвърляха искри, когато дланите му се вдигаха нагоре и се чуваше как разсичат въздуха. Касад беше извън обсега му. Той продължаваше да се търкаля, а после отново се изправи на крака и приклекна с напрегнати ръце и готови за удар длани — в пластокостюма пръстите му бяха твърди и изпънати.
„Честен двубой — помисли си Федман Касад. — Най-доблестното тайнство в Новия Бушидо.“
Шрайка отново направи лъжливо движение с десните си ръце, после завъртя долната част на лявата си ръка наоколо и нагоре със светкавичен удар, достатъчно силен да разбие ребрата на Касад и да изтръгне сърцето му.
Полковникът блокира лъжливото движение с левия си подлакътник и усети сгъването на пластокостюма и разбитата кост от стоманената острота на дясната ръка на Шрайка. Той спря убийственото замахване на лявата ръка, като хвана с дясната си длан китката на чудовището, точно над корсажа от извити шипове. И чудо, той забави движението му достатъчно, така че острите като скалпели пръсти само одраскаха полето на пластокостюма, вместо да разбият ребрата му.
Касад почти беше отнесен от земята от усилието да задържи тази издигаща се лапа — само насоченият надолу удар на първото лъжливо движение на Шрайка попречи на полковника да отлети назад. Под пластокостюма обилно течеше пот, мускулите му бяха свити, боляха го и заплашваха да се разцепят в онези безкрайни двайсет секунди на битката, преди Шрайка да вкара и четвъртата си ръка в играта, като замахна надолу към напрегнатия крак на Касад.
Полковникът изкрещя, когато полето на пластокостюма се разцепи, плътта му се раздра и поне един от шиповете на пръстите разряза месото почти до костта. Изрита го с другия си крак, пусна китката на нещото и отчаяно се претърколи встрани.
Шрайка замахна два пъти и вторият удар изсвистя на милиметри от ухото на Касад, но полковникът отскочи назад, приклекна и мина от дясната му страна.
Касад се отпусна на лявото си коляно, почти падна, а после се изправи залитайки на крака със слабата надежда да запази равновесие. Болката ревеше в ушите му и изпълваше вселената с червена светлина, но още докато стискаше зъби и залиташе, почти припаднал от шока, той чувстваше как пластокостюмът затваря раната — играеше ролята едновременно на турникет и компрес. Усещаше кръвта по долната част на крака си, но тя вече не течеше свободно и болката бе поносима, почти сякаш пластокостюмът носеше медицински инжектори, като бойната му броня във ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ.
Шрайка се устреми към него.
Касад ритна веднъж, после отново, като се насочи и уцели малкото гладко пространство на хромираната черупка под шипа на гърдите. Сякаш риташе корпуса на фотонен кораб, но Шрайка като че ли спря, залитна и отстъпи назад.
Полковникът пристъпи напред, зае стабилна позиция и блъсна два пъти там, където би трябвало да е сърцето на създанието, със стиснат юмрук, който би разбил закалена керамика. Като пренебрегна болката в юмрука си, той се завъртя и удари с изпъната ръка и отворена длан муцуната на чудовището, точно над зъбите. Всяко човешко същество би чуло звука от счупването на носа си и би почувствало избухването на кост и хрущял, проникнали в мозъка му.
Шрайка се опита да захапе китката на Касад, не успя и размаха четирите си ръце към главата и раменете му.
Задъхан, облян в пот и кръв под живачната си броня, полковникът се завъртя надясно един път, а после и още един, и нанесе убийствен удар в задната част на късия врат на създанието. Звукът отекна в замръзналата долина като от брадва, хвърлена от километри височина в сърцето на метална секвоя.
Шрайка падна напред и се претърколи на гръб като някакъв метален рак.
Беше паднал!
Касад пристъпи напред, все още приклекнал, все още предпазлив, но не достатъчно, защото бронираното стъпало на Шрайка, лапата му, каквото и по дяволите да беше, уцели задната част на глезена му и полу го разряза, полу го изрита, събаряйки го на земята.
Полковник Касад почувства болката. Знаеше, че ахилесовото му сухожилие е пострадало, опита да се претърколи, но създанието се хвърли нагоре и странично към него, приближи шиповете, тръните и остриетата си към ребрата, лицето и очите му. Сгърчил лице от болка, извил се в напразно усилие да отхвърли чудовището, Касад блокира някои удари, спаси очите си и почувства забиването на други шипове в горната част на ръцете, гърдите и корема си.
Шрайка дойде още по-близо и отвори уста. Касад се втренчи нагоре в безбройните редове стоманени зъби, разположени в металната кухина. Червени очи изпълниха вече замъгления му от кръв поглед.
Полковникът мушна основата на дланта си под челюстта на Шрайка и се опита да я повдигне. Беше като да се опитваш да повдигнеш планина от остри скали с голи ръце. Шиповете на пръстите на Шрайка продължаваха да разкъсват плътта му. Нещото отвори устата си и наведе глава, докато зъбите не изпълниха зрителното поле на Касад. Чудовището нямаше дъх, но топлината от вътрешността му вонеше на сяра и нажежени железни стружки. Защитните сили на Касад се бяха изчерпали — когато нещото затвореше челюстите си, щеше да отнесе плътта и кожата от лицето му до костта.
Внезапно се появи Монита. Тя извика — тук, където звукът не се разнасяше — и сграбчи Шрайка с облечените си в пластокостюм и извити като нокти на граблива птица пръсти до рубинено-фасетовите му очи. Ботушът й беше стъпил здраво върху черупката под задния шип и тя теглеше ли, теглеше.
Ръцете на Шрайка се метнаха назад — ставите му бяха двойни като на някой кошмарен рак, — шиповете на пръстите му загребаха Монита и тя падна настрани, но не преди Касад да се претърколи, да почувства
