й предам собствените си свидетелства след това.
— Възможно е да е прекалено заета, за да се срещне с мен преди да пристигнете — казах аз. — Но ще положа всички усилия, за да изиграя ролята на ваш Йоан Кръстител.
Дюре се усмихна.
— Само не се главозамайвайте, приятелю. — Той кимна, набра кода на архаичния пулт и изчезна през портала. Сбогувах се с монсиньор Едоуард.
— Ще уредим всичко това преди вълната на прокудените да стигне прекалено далеч.
Възрастният духовник вдигна ръка и ме благослови.
— Бог с вас, млади човече. Чувствам, че всички нас ни очакват мрачни времена, но вие ще носите особено бреме. Поклатих глава.
— Аз съм само наблюдател, монсиньор. Чакам, гледам и сънувам. Това не е особено обременително.
— Ще чакаш, гледаш и сънуваш по-късно — остро каза Лейт Хънт. — Нейна светлост те иска на разположение веднага, а аз трябва да бързам за среща.
Погледнах към дребния мъж.
— Как ме откри? — ненужно го попитах аз. Телепортаторите се управляваха от Техноцентъра, а той работеше с властите на Хегемонията.
— Универсалната карта, която тя ти даде, също улеснява проследяването на пътуванията ти — рече Хънт с видимо нетърпение. — В момента сме длъжни да бъдем там, където се развиват събитията.
— Много добре. — Кимнах на монсиньора и помощника му, махнах на Хънт, набрах трицифрения код на Тау Сети Сентър, добавих две цифри за континента, три за Правителствения дом и накрая още две за частния терминал там. Жуженето на телепортатора леко се усили, а непрозрачната му повърхност като че ли заблестя в очакване.
Минах през него пръв и отстъпих встрани, за да направя място на Хънт, когато ме последваше.
Не се намираме на главния терминал в Правителствения дом. Доколкото мога да преценя, изобщо не сме близо до него. Миг по-късно сетивата ми анализират количеството слънчева светлина, цвета на небето, гравитацията, разстоянието до хоризонта, миризмите и усещането за нещата, след което решавам, че не сме на Тау Сети Сентър.
Щях да скоча обратно през портала, но папската врата е малка, а Хънт е след мен — появяват се крак, ръка, рамо, гърди, глава, втори крак — сграбчвам китката му, грубо го дръпвам към себе си, казвам: „Нещо не е наред!“ и се опитвам да мина обратно, но е твърде късно — безрамковият портал от тази страна заблестява, свива се в кръг с големината на юмрука ми и изчезва.
— Къде, по дяволите, се намираме? — пита Хънт. Оглеждам се и си мисля: „Добър въпрос“. Намираме се сред природата, на върха на хълм. Пътят под краката ни се вие през лозя, спуска се по продълговат хълм през гориста долина и изчезва около друг хълм на два-три километра оттук. Много е топло, въздухът жужи от звуци на насекоми, но нищо по-голямо от птичка не се помръдва в тази необятност. Между скалите отдясно се вижда синьо петно вода — или океан, или море. Високо над нас се дипли облак, слънцето току- що е минало своя зенит. Не виждам нито къщи, нито техника, по-сложна от редиците на лозите и каменно- глинения път под краката си. По-важно обаче е, че е изчезнало постоянното фоново бръмчене на инфосферата. Сякаш изведнъж чуваш отсъствието на звук, с който си свикнал от бебешка вързаст — това плаши, спира сърцето, обърква и мъничко ужасява.
Хънт залита, пляска ушите си, сякаш му липсва именно този звук и почуква инфотерма си.
— По дяволите — мърмори той. — По дяволите. Имплантът ми е повреден. Инфотермът не работи.
— Не — поклащам глава аз. — Струва ми се, че сме извън инфосферата. — Но дори докато казвам това, чувам по-дълбоко, по-меко жужене — нещо далеч по-огромно и по-малко достъпно от инфосферата. Мегасферата? „Музиката на сферите“ — мисля си аз и се усмихвам.
— На какво, по дяволите, се хилиш, Севърн? Нарочно ли направи това?
— Не. Набрах правилния код на Правителствения дом. — Пълната липса на паника в гласа ми е своего рода паника сама по себе си.
— Какво има тогава? Онази проклета папска врата ли? Нейна работа ли е това? Някаква повреда или номер?
— Не, не мисля. Вратата не е била повредена, Хънт. Тя ни пренесе точно там, където Техноцентърът иска да бъдем.
— Техноцентърът ли? — И малкото цвят в тази кучешка физиономия бързо изчезва, когато помощникът на президента осъзнава кой контролира телепортатора. Кой контролира всички телепортатори. — Боже мой. Боже мой. — Хънт излиза със залитане встрани от пътя и сяда във високата трева. Коженият му костюм на висш чиновник и меките черни обувки изглеждат тук не на място.
— Къде сме? — отново пита той.
Поемам дълбоко дъх. Въздухът мирише на току-що Разорана почва, на едва-що скосена трева, на пътен прах и има остър привкус на море.
— Според мен сме на Земята, Хънт.
— На Земята. — Дребният мъж се втренчва право напред, без да гледа нищо. — На Земята. Не на Нова Земя. Не на Terra. Не на Земя Две. Не…
— Не — прекъсвам го аз. — На Земята. На Старата Земя. Или на нейното копие.
— На нейното копие.
Пресичам пътя и сядам до него. Откъсвам стрък трева и обелвам долната част на външната му обвивка. Тревата има тръпчив и познат вкус.
— Спомняш ли си доклада ми до Гладстоун за разказите на хиперионските поклонници? Историята на Брон Ламиа? Тя и моят киборгов аналог… първата възстановена личност на Кийтс… са ходили на нещо, което са мислели за копие на Старата Земя. В съзвездие Херкулес, ако си спомням правилно.
Хънт поглежда нагоре, сякаш може да прецени думите ми, като провери съзвездията. Синевата над нас леко посивява, когато високият облак се разстила по небесния купол.
— Съзвездие Херкулес — прошепва той.
— Брон не е разбрала защо Техноцентърът е построил копие или какво са правили с него — казвам аз. — Или първият киборг на Кийтс не е знаел, или не й е казал.
— Не й е казал — кимва Хънт. Той поклаща глава. — Добре, как, по дяволите да се измъкнем оттук? Гладстоун има нужда от мен. Тя не може… през следващите няколко часа трябва да се вземат десетки жизненоважни решения. — Той скача на крака и изтичва в центъра на пътя в изблик на решителна енергия.
Продължавам да дъвча стръка трева.
— Струва ми се, че няма да се измъкнем оттук. Хънт се приближава към мен, сякаш иска да ме убие незабавно.
— Луд ли си? Да не можем да се измъкнем? Глупости. Защо му е на Техноцентъра да прави това? — Той млъква и поглежда надолу към мен. — Те не искат да разговаряш с нея. Знаеш нещо, което Техноцентърът не може да рискува тя да научи.
— Навярно.
— Остави него, нека аз да се върна обратно! — изкрещява той към небето.
Никой не му отвръща. Далеч оттатък лозята полита голяма черна птица. Струва ми се, че е врана — помня името на изчезналите видове, сякаш от някакъв сън.
След миг Хънт се отказва да вика към небето и започва да се разхожда напред-назад по каменния път.
— Хайде. Може би там, накъдето и да води това нещо, има терминал.
— Може би — отговарям аз, като разкъсвам стръка трева, за да стигна до сладката му горна половина. — Но накъде?
Хънт се обръща, поглежда пътя, който изчезва при хълмовете и в двете посоки и отново се обръща.
— Пристигнахме през портала с лице… нататък — посочва той. Пътят се спуска по склона в тясна гора.
— Колко е далеч? — питам аз.
