болката и да я пренебрегне, да скочи на крака и да изтегли Монита със себе си в отстъплението си през пясъка и замръзналата скала.
За миг пластокостюмите им се сляха, както когато се любеха и Касад почувства плътта й до своята, усети кръвта и потта им да се смесват и чу общото туптене на сърцата им.
„Убий го“ — припряно промълви Монита и болката й се долавяше дори тук, където нямаше гласове.
„Опитвам се. Опитвам се.“
Шрайка се беше изправил — три метра от хром, шипове и болка на други хора. Не се виждаше да му има нещо. Нечия кръв течеше на тесни ручейчета по китките и черупката му. Безумната му усмивка изглеждаше по-широка отпреди.
Касад отдели пластокостюма си от този на Монита и нежно я положи върху един камък, макар да чувстваше, че е наранен по-зле от нея. Това не беше нейна битка. Все още не.
Той тръгна между любимата си и Шрайка.
Полковникът се поколеба, дочувайки слаб шум, сякаш от разбиване на вълни в някакъв невидим бряг. Вдигна поглед, без да го премества изцяло от бавно напредващия Шрайк и разбра, че това са викове от дървото с тръните яад чудовището. Разплатите там хора — мънички цветни петънца, увиснали на металните тръни и студените клони — вдигаха някакъв шум, различен от подсъзнателните стонове, които бе чул по- рано. Аплодираха го.
Касад отново насочи вниманието си към Шрайка, когато нещото пак започна да върти ръце. Полковникът усети болката и слабостта в почти отсечената си пета — десният му крак беше безполезен, неспособен да носи тежестта му — и наполовина подскочи, наполовина се завъртя с една ръка, подпряна на камъка, за да задържи тялото си между Шрайка и Монита.
Далечното аплодиране очевидно престана, сякаш хората се бяха задъхали.
Шрайка престана да бъде там и се появи тук, до Касад, върху Касад, вече обвил го с ръце в последна прегръдка, вече забиващ в него тръните и шиповете си. Очите му пламтяха от огън. Челюстите му отново се отвориха.
Касад яростно и предизвикателно извика и го удари.
Отец Пол Дюре мина през папската врата на Божия горичка без произшествия. От изпълнения с мирис на тамян здрач на папския апартамент той изведнъж се озова на ярка слънчева светлина. Небето беше лимоненожълто, а навсякъде около себе си виждаше зелени листа.
Храмерите го чакаха, когато слезе от частния телепортал. Дюре виждаше ръба на дървената платформа на пет метра отдясно, а отвъд него нищо — или по-скоро всичко, тъй като дървесният свят на Божия горичка се простираше на огромно разстояние до хоризонта, а върхарите от листа блестяха и се вълнуваха като истински океан. Дюре знаеше, че е високо на Светодървото, най-голямото и най-свещеното от всички дървета, които храмерите смятаха за свещени.
Посрещналите го храмери бяха високопоставени в сложната йерархия на Братството на Муира, но сега просто играеха ролята на негови водачи от платформата на портала към лозата на асансьора — тя се издигаше през горните нива и тераси, където се бяха качвали малцина от други светове, — а после отново навън и нагоре по стълбище с парапет от най-фино муирово дърво, извиващ се към небето около дънер, който се стесняваше от двестаметровата си основа до по-малко от осем метра при върха си. Дървената платформа беше изящно изработена. По парапета й се виждаха фини фигури от ръчно резбовани лози, стълбове и колони с лица на гноми, дървесни духчета, феи и други същества, а масата и столовете, към които приближаваше Дюре, бяха направени от едно парче дърво, както и самата кръгла платформа.
Чакаха го двама мъже. Първият беше този, когото очакваше да срещне Дюре — Истинският глас на Светодървото, Върховният жрец на Муира, Говорителят на Братството Сек Хардийн. Вторият беше изненада. Дюре видя червената роба с цвета на артериална кръв, обточена с хермелин, тежкото лусианско тяло, покрито с тази роба, лицето с огромни челюсти, разполовено от огромния клюн на носа, двете малки очички, губещи се в дебелите бузи, двете пухкави ръце с черен или червен пръстен на всеки пръст. Дюре знаеше, че вижда епископа на Църквата на последното изкупление — висшият жрец на култа към Шрайка.
Храмерът се изправи в почти двуметровия си ръст и му подаде ръка.
— Отец Дюре, огромна чест е да се присъедините към нас.
Дюре се здрависа, като в същото време си мислеше колко много прилича на корен ръката на храмера, с дългите й, тънки и жълтеникаво-кафяви пръсти. Истинският глас на Светодървото носеше същата роба с качулка, която беше носил Хет Мастийн, а грубата й кафяво-зелена тъкан рязко контрастираше с блестящите одежди на епископа.
— Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем толкова бързо, г. Хардийн — рече Дюре. Истинският глас беше духовен вожд на милиони последователи на Муира, но Дюре знаеше, че храмерите не обичат титлите или почетните обръщения в разговор. Той кимна по посока на епископа. — Ваше превъзходителство, нямах представа, че ще имам честта да видя и вас.
Епископът на култа към Шрайка кимна почти недоловимо.
— Минавах насам. Г. Хардийн предположи, че би могло да има някаква малка полза, ако присъствам на тази среща. Приятно ми е да ви видя, отец Дюре. Чували сме много за вас през последните няколко години.
Храмерът посочи към мястото до масата от муирово дърво срещу двамата мъже и Дюре седна, скръсти ръце върху полираната повърхност, яростно мислейки, докато се преструваше, че оглежда красивия строеж на дървото. Половината от силите за сигурност в Мрежата търсеха епископа на култа към Шрайка. Присъствието му предполагаше усложнения далеч над онези, с които се беше подготвил да се сблъска йезуитът.
— Интересно, нали — рече епископът, — че днес тук са представени три от най-сериозните религии на човечеството?
— Да — отвърна Дюре. — Сериозни, но едва ли представителни за вярванията на мнозинството. От почти сто и петдесет милиарда души, Католическата Църква обхваща по-малко от милион. Кул… — а, Църквата на последното изкупление навярно пет до десет милиона. А колко храмери има тук, г. Хардийн?
— Двайсет и три милиона — меко отвърна храмерът. — Много други подкрепят екологичната ни кауза и дори биха искали да се присъединят към нас, но Братството не е открито за външни хора.
Епископът потри брадичката си. Кожата му беше извънредно бледа и той примижаваше като човек, който не е привикнал към светлината.
— Дзен-гностиците твърдят, че имат четирийсет милиарда последователи — изтътна той. — Но що за религия е това, а? Без църкви. Без свещеници. Без свещени книги. Без концепция за грях.
Дюре се усмихна.
— Изглежда това е най-нагодената към различните времена вяра. И е така вече от много поколения насам.
— Ба! — Епископът плясна с длан по масата и Дюре трепна, когато чу звука от удара на металните пръстени в муировото дърво.
— Откъде знаете кой съм? — попита Пол Дюре. Храмерът вдигна глава точно толкова, че Дюре да види слънчева светлина по носа, бузите и дългата извивка на брадичката му в сянката на качулката. Не каза нищо.
— Избрахме вас — изръмжа епископът. — Вас и другите поклонници.
— Вие ли сте Църквата на Шрайка? — попита Дюре. Епископът се намръщи на фразата, но кимна безгласно.
— Ами бунтовете? — продължи Дюре. — Защо предизвиквате безредици сега, когато е застрашена Хегемонията?
Когато епископът потри брадичката си, на вечерната светлина пробляснаха червени и черни камъни. Зад него милиони листа шумоляха на ветреца, който донесе мириса на влажна от дъжд растителност.
— Последните дни настъпиха, отче. Пророчествата, дадени ни преди векове от Аватара, се разкриват пред очите ни. Това, което наричате бунтове, са първите смъртни гърчове на едно общество, което заслужава да умре. Дните на Изкуплението настъпват и Господарят на болката скоро ще бъде сред нас.
— Господарят на болката — повтори Дюре. — Шрайка. Храмерът направи примирителен жест с една ръка, сякаш се опитваше да смекчи донякъде думите на епископа.
