че бе чул онова, което казах на Пацем, но не бях сигурен. Не бях сигурен за нищо.
Пътят водеше през ливади и лозя, изкачваше се по ниски хълмове и се виеше през долини, откъдето можеше да се зърне морето.
— Накъде води този път? — попита Хънт точно преди да открием хана.
— Всички пътища водят към Рим.
— Сериозен съм, Севърн.
— Аз също, г. Хънт.
Хънт вдигна един камък от пътя и го захвърли надалеч в храстите. Някъде запя дрозд.
— Бил ли си тук преди? — Тонът на Хънт беше обвинителен, сякаш го бях отвлякъл. Може и да беше така.
— Не — отвърнах. „Но Кийтс е бил“ — почти прибавих аз. Трансплантираните ми спомени се устремиха към повърхността и почти ме удавиха в чувството за загуба и надвиснала тленност. Така далеч от приятелите, така далеч от Фани, единствената му вечна любов.
— Сигурен ли си, че не можеш да влезеш в инфосферата? — попита Хънт.
— Напълно — отвърнах аз. Той не ме попита за мегасферата и аз не му предложих тази информация. Ужасява ме мисълта да вляза в мегасферата и да се загубя там.
Стигнахме до хана точно на залез слънце. Беше сгушен в малка долинка и от каменния комин се издигаше пушек.
Докато се хранехме, а мракът обгръщаше отвън прозорците — единствената ни светлина бе премигването на огъня и две свещи на каменната покривка, — Хънт рече:
— Това място почти ме кара да повярвам в духове.
— Аз вярвам в духове — отвърнах му твърдо.
Нощ. Събуждам се кашляйки, усещам влага върху голите си гърди, чувам Хънт да се върти със свещта и на нейната светлина поглеждам надолу, за да видя кръв по кожата си и по завивките.
— Боже мой — прошепва ужасено Хънт. — Какво е това? Какво става?
— Кръвоизлив — успявам да изрека аз, след като следващият пристъп на кашлица ме оставя по-слаб и изцапва завивките с още повече кръв. Понечвам да се изправя, падам обратно на възглавницата и посочвам към легена с вода и пешкира на нощното шкафче.
— По дяволите, по дяволите — мърмори Хънт и търси инфотерма ми, за да види медицинското заключение. Инфотерм няма. Бях изхвърлил безполезния уред на Хойт, докато вървяхме по-рано същия ден.
Хънт сваля собствения си инфотерм, настройва монитора и го обвива около китката ми. Заключението не му говори нищо друго, освен спешната нужда от незабавна медицинска помощ. Като повечето хора от своето поколение, Хънт никога не е виждал болест или смърт — това беше професионален въпрос, с който се справяха извън обсега на публичното внимание.
— Няма значение — промълвявам аз, преодолял пристъпа на кашлица, но чувствам слабостта върху себе си като каменно одеяло. Посочвам пак към пешкира. Хънт го навлажнява, измива кръвта от гърдите и ръцете ми и ми помага да седна в единствения стол, докато сменя изцапаните чаршафи и завивки.
— Знаеш ли какво става? — с истинска загриженост пита той.
— Да — опитвам се да се усмихна аз. — Абсолютно точно. Правдоподобно. Онтогенна повторна филогения.
— Говори смислено — изръмжава Хънт, като ми помага да се върна в леглото. — Каква е причината за кръвоизлива? С какво мога да ти помогна?
— С чаша вода, моля. — Отпивам и усещам кипене в гърдите и гърлото си, но успявам да избягна нов пристъп на кашлица. Чувствам корема си като че ли в него бушува пожар.
— Какво става? — отново пита Хънт. Говоря бавно и внимателно, като отделям всяка дума, сякаш стъпвам в минно поле. Кашлицата не се връща.
— Това е болест, наречена туберкулоза — обяснявам аз. — В последен стадий, ако се съди по сериозния кръвоизлив.
Кучешкото лице на Хънт е побледняло.
— Мили Боже, Севърн. Никога не съм чувал за туберкулоза. — Той вдига ръка, сякаш за да се посъветва с паметта на инфотерма си, но китката му е гола.
Връщам му уреда.
— Туберкулозата не съществува от векове. Излекувана е. Но Джон Кийтс е бил болен от нея. Умрял е от нея. А тялото на този киборг принадлежи на Кийтс.
Хънт се изправя, сякаш готов да се втурне през вратата за помощ.
— Сигурно сега Техноцентърът ще ни позволи да се върнем! Не могат да те държат тук на този празен свят, където няма медицинска помощ!
Отпускам глава върху меките възглавници и усещам пуха под калъфката.
— Възможно е точно затова да ме държат тук. Ще видим утре, когато стигнем в Рим.
— Но ти не можеш да ходиш! Никъде няма да ходим на сутринта.
— Ще видим — казвам аз и затварям очи. — Ще видим.
На сутринта пред хана чака vettura, малка карета. Конят е голяма, сива кобила и когато се приближаваме, извърта очи към нас. Дъхът й се издига като дим в ледения утринен въздух.
— Знаеш ли какво е това? — пита Хънт.
— Кон.
Хънт вдига ръка към животното, сякаш ще се пукне и р изчезне като сапунен мехур, щом докосне хълбока му.
Не изчезва. Когато опашката на кобилата се размахва, съветникът рязко дръпва ръка.
— Конете са изчезнали — казва той. — Никога не са били АРНирани отново.
— Този изглежда достатъчно истински — отвръщам аз, качвам се на каретата и сядам на тясната пейка.
Хънт предпазливо заема мястото до мен, а дългите му пръсти треперят от тревога.
— Кой кара? — пита той. — Къде е пултът за управление? Няма юзди и мястото на кочияша е съвсем празно.
— Нека видим, дали конят не знае пътя — предполагам аз и в този момент бавно потегляме. Поради липсата на ресори каретата се друса по камъните и браздите на черния път.
— Това е някаква шега, нали? — пита Хънт, втренчен в безупречно синьото небе и далечните поля.
Изкашлям се колкото е възможно по-леко и кратко в кърпичката, която бях направил от пешкира от хана.
— Възможно е — отвръщам аз. — Но в такъв случай, кое не е шега?
Хънт отминава софизма ми и ние продължаваме с грохот, друсане и подскачане към каквато и цел и съдба да ни очакваше.
— Къде са Хънт и Севърн? — попита Мейна Гладстоун. Седептра Акаси, младата чернокожа жена, която беше вторият най-важен помощник на президента, се навежда по-близо, за да не прекъсне военното съвещание.
— Все още няма никаква информация, г. президент.
— Това е невъзможно. Севърн има устройство за следене, а Лейт се телепортира на Пацем почти преди час. Къде, по дяволите, са те?
Акаси погледна към факстефтера, който беше разгънала на масата.
— Службата за сигурност не може да ги открие. Транзитната полиция не може да засече местоположението им. Телепорталът е регистрирал само, че са набрали кода на ТС2 — т.е. тук, — минали са през него, но не са пристигнали.
— Това е невъзможно. — Да, г. президент.
— Искам да разговарям с Албедо или някой от другите ИИ съветници веднага, щом свърши тази среща.
— Да.
И двете жени отново насочват вниманието си към съвещанието. Тактическият център на Правителствения дом е свързан с Командния център на Олимп и с най-голямата съвещателна зала на Сената
