— Да.
— Тогава вие трябва да отговорите на нашите — рече епископът. — Какво е станало с Майката?
— Каква майка?
— Майката на нашето Спасение. Невестата на Изкуплението. Онази, която наричате Брон Ламиа.
Дюре се замисли, опитвайки се да си спомни записаните от консула обобщения на историите, които поклонниците бяха разказали по пътя за Хиперион. Брон беше бременна с детето на първия киборг на Кийтс. Храмът на Шрайка на Лусус я бе спасил от тълпата и я бе включил в поклонничеството. В разказа си беше споменала нещо за това, че последователите на култа към Шрайка се отнасяли към нея с почит. Дюре се опита да подреди всичко в обърканата мозайка на това, което вече знаеше. Не успя. Беше прекалено уморен… и, помисли си той, прекалено глупав след така нареченото възкресение. Не беше и никога нямаше отново да бъде интелектуалецът, който някога бе Пол Дюре.
— Брон беше в безсъзнание — рече той. — Очевидно отнесена от Шрайка и свързана с някакво… нещо. Някакъв кабел. Умственото й състояние беше равносилно на мозъчна смърт, но плодът беше жив и здрав.
— А личността, която носеше? — с напрегнат глас попита епископът.
Дюре си спомни какво му бе разказал Севърн за смъртта на онази личност в мегасферата. Очевидно тези двамата не знаеха за втората индивидуалност на Кийтс — личността Севърн, която в този момент предупреждаваше Гладстоун за опасностите на предложението на Техноцентъра. Дюре поклати глава. Беше много уморен.
— Не зная за индивидуалността, която е носила в Шрьоновата уредба — рече той. — Кабелът… нещото, което Шрайка й прикачи… изглежда беше включено в невралното гнездо като кортикален шунт.
Епископът кимна, очевидно задоволен.
— Пророчествата се изпълняват бързо. Вие изиграхте ролята си на вестител, Дюре. Сега трябва да ви оставя. — Едрият мъж се изправи, кимна на Истинския глас на Светодървото и се понесе по платформата и надолу по стълбите към асансьора и терминала.
Дюре поседя няколко минути в мълчание срещу храмера. Шумът на листата и нежното полюшване на платформата бяха приятно приспивни и мамеха йезуита да задреме. Небето над тях се бе скрило в изящните яркожълти сенки на настъпващия на Божия горичка сумрак.
— Думите ви за това, че този deus ex machina ни е заблуждавал от поколения с фалшиви пророчества, бяха Ужасна ерес — каза накрая храмерът.
— Да. Но в историята на моята Църква ужасните ереси многократно са се оказвали жестоки истини, Сек Хардийн.
— Ако бяхте храмер, можех да ви осъдя на смърт — меко рече покритата с качулка фигура.
Дюре въздъхна. На неговата възраст, в неговото положение и при цялата му умора мисълта за смърт не пораждаше страх в сърцето му. Той се изправи и леко се поклони.
— Трябва да тръгвам, Сек Хардийн. Извинете ме, ако ви е обидило нещо, което съм казал. Времето е смутно и смущаващо. — „И най-добрите нямат убеденост — помисли си той, — а злите са изпълнени със страстна сила.“
Дюре се обърна и тръгна към края на платформата. И спря.
Стълбището беше изчезнало. Трийсет метра въздух надолу и петдесет настрани го отделяха от следващата по-долна платформа, където чакаше асансьорът. Светодървото се спускаше на километър или повече в листатата бездна под него. Дюре и Истинският глас на това дърво бяха изолирани тук на най- високата платформа. Свещеникът се приближи до близкия парапет, вдигна внезапно покритото си с пот лице на вечерния ветрец и забеляза, че първите звезди се появяват от ултрамариновото небе.
— Какво става, Сек Хардийн?
Скритата в робата и качулката фигура на масата беше обгърната в мрак.
— След осемнайсет стандартни минути светът на Небесна врата ще падне в ръцете на прокудените. Нашите пророчества казват, че той ще бъде унищожен. Сигурно същото ще стане с телепортаторите и векторните предаватели. И за да се изпълнят всички намерения и цели, този свят ще трябва да престане да съществува. Точно един стандартен час след това небесата на Божия горичка ще пламнат от ядрените огньове на бойните кораби на прокудените. Пророчествата ни казват, че всички от Братството, които останат — а и останалите, макар че всички граждани на Хегемонията отдавна са евакуирани през телепортаторите, — ще загинат.
Дюре бавно се върна при масата.
— Наложително е да се телепортирам на Тау Сети Сентър — рече той. — Севърн… един човек ме чака там. Трябва да разговарям с президент Гладстоун.
— Не — отвърна Истинският глас на Светодървото Сек Хардийн. — Ще чакаме. Ще видим дали пророчествата са верни.
Йезуитът сви юмруци от гняв, борейки се с порива на силно вълнение, което го караше да иска да удари загърнатата в роба фигура. Дюре затвори очи и два пъти повтори „Ave Maria“. Не помогна.
— Моля ви — заговори той. — Пророчествата ще се потвърдят или опровергаят независимо дали съм тук, или не. А тогава ще е твърде късно. Фотонните кораби на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ ще унищожат ексцентричната сфера и телепортаторите ще изчезнат. Ще бъдем отрязани от Мрежата в продължение на години. Животът на милиарди хора може да зависи от незабавното ми връщане на Тау Сети Сентър.
Храмерът скръсти ръце, така че дългите му пръсти изчезнаха в гънките на робата.
— Ще чакаме — каза той. — Всичко предсказано ще се изпълни. След минути Господарят на болката ще бъде освободен сред хората в Мрежата. Не вярвам в идеите на епископа, че онези, които са се стремили към Изкупление, ще бъдат пощадени. Тук сме в по-добро положение, отец Дюре, защото краят ни ще е светкавичен и безболезнен.
Дюре потърси в уморения си ум, за да каже, да направи нещо решително. Не се сети за нищо. Седна до масата и се втренчи в покритата с качулка и мълчалива фигура срещу него. Над тях звездите изгряваха в огненото си множество. Горският свят на Божия горичка прошумоля за сетен път на вечерния ветрец и като че ли затаи дъх в очакване.
Пол Дюре затвори очи и започна да се моли.
37.
Вървим през целия ден, Хънт и аз, а на свечеряване стигаме до някакъв хан с оставена за нас храна — домашна птица, оризов пудинг, цветно зеле, купа с макарони и така нататък, — макар че няма никакви хора, нито пък Друга следа от хора, освен огъня в огнището, който гори ярко, сякаш само свети и все още топлата храна на печката.
Хънт е обезсилен от това — от това и от ужасните симптоми на изоставеност, които изпитва от загубата на контакт с инфосферата. За човек, роден и отраснал на свят, където информацията е винаги на разположение — комуникацията с всеки където и да било е даденост и няма разстояние, по-голямо от една телепортаторна стъпка, — това внезапно връщане към живот като този на предците ни е като да се събудиш изведнъж ослепял и сакат. Но след пустословието и яростта от първите няколко часа ходене, Хънт най-сетне се отпусна в мълчалива навъсеност.
— Но президентът има нужда от мен! — беше викал той през първия час.
— Тя се нуждае от информацията, която й носех — казах аз, — но нищо не може да се направи.
— Къде сме? — попита ме за десети път Хънт. Вече му бях обяснил за тази алтернативна Старата Земя, но знаех, че сега има предвид нещо друго.
— Под карантина, струва ми се — отвърнах аз.
— Техноцентърът ли ни е довел тук? — запита Хънт.
— Само мога да гадая.
— Как ще се върнем обратно?
— Не знам. Предполагам, когато почувстват, че е безопасно да свалят карантината, ще се появи телепортал.
Хънт тихо изруга.
— И защо да поставят под карантина мен, Севърн? Свих рамене. Предполагах, че се дължеше на факта,
